неделя, 20 ноември 2016 г.

На път за божурите

Отдавна не съм писала тук, и неслучайно.
Не писах, защото се съмнявах в отговорите, които се опитвах да дам.
Не писах, защото имах нужда от време да слушам света, който спори с мен ежедневно, и да помисля в какво е прав.
Не писах, защото твърде много ме влечеше да кажа на какво трябва да се учат децата, а децата ми растат и красивите ми манифести се разпукват. Защото работих с много учители и се чувствах неловко като градски човек, отишъл на село да засади една леха божури, които после няма да е там да полива, и да каже на онези, на които пръстта е влязла в пукнатините на кожата, „така се прави!”. Защото бях в училището към изправителния дом в Бойчиновци и се опитвах да помогна на хората, които се чудеха как да стане така, че 16-годишни момчета да се научат да четат. Или поне да разберат защо е важно. И други неща, като добро и зло, колкото и да не е прието. Въобще имах да уча.

Много обичам русоистките приказки за образованието и, разбира се, като майка редовно се приспивам с тях. Моите деца са прекрасни и нищо по-малко не е добро за тях. Затова тази вечер бих ги завела, наум, на предложената от Олга Николова разходка до поляната с божурите; да пипнат стъблото, да почувстват „онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето”, и да ме попитат за главата и торса му или нещо още по-хубаво, както впрочем умеят. За да ги заведа дотам обаче, се налага да минем през доста места, които не са поляна с божури. Да спра радиото, по което текат новини или нещо, дето не е баш най-добър образец на изкуството (то пък новините едни образци). Да ги облека по-дебелшко и да ги кача в асансьора, където петгодишната е още твърде малка да се види в потрошеното огледало. Да прегазим калта до блока, като внимаваме за посипаните стъкла; два пъти ги почиствах, трети път ще ми дойде много. Да почакаме на спирката; слава Богу, има хора, тъй че няма да ни е страх от кучетата. Бихме могли да започнем откривателството оттук – вглеждайки се в кучетата, в хората или в страха, ама няма да звучи толкова красиво като жужащата поляна и, боя се, вие ще се откажете да се разхождате с нас.
Образованието обаче често представлява точно такава разходка; на света няма само божури.
То не е упражнение за богати родители, а път, който трябва да извървиш с малкото човече, за да не е само, когато открива какво да прави с болката, със страха си, с желанието да общува и налудните неща, които му пречат. Ех, и със сюблимното, за което говори Олга – ако имате късмет, ако вие самите можете да го видите, общо взето децата са по-добри в това, особено малките. Ще го видят и в калта до блока, няма нужда даже да ги водите по ниските склонове на Плана, където слънцето се провира между сухите треви изпод тежките сиви облаци. Това е подарък, който те ви дават, не вие на тях. Стоите, слушате и когато урокът свърши, обърсвате носа на учителя, връзвате му обувките и го вземате на конче, защото се е уморил.


Има обаче разлика между това да извървиш с едно дете част от пътя му – с дете, което ти се доверява, например твоето – и това да повториш упражнението с трийсет деца, измежду което поне пет ще се сбият, две ще хукнат в друга посока, като едното от тях ще отмъкне божура, за да пуска листчетата във врата на другото. Онова, което е валидно за домашното възпитание, не винаги е приложимо в масовото образование. Не че не си струва да имаме пред очите си първото, когато се занимаваме с второто. Струва си да вдигаме по-горе билото, майстори. Впрочем в „Теди” на Селинджър се предлага точно същата идея, за която говори Олга Николова, само че не с божур, а със слон. Селинджър обаче не е утопист и разказът свършва малко по-иначе.
Този текст няма да завърши с някаква диаметрално противоположна теза, той не е защита на бетонните образователни халета, на тестовете и сухоежбината. Но е вяра в опита на хората, които се занимават с това реално, на място, с ресурса на своите знания и своя характер. Може невинаги в час да се чува как пеят сферите, но това не прави труда им безсмислен или банален.
Преди повече от сто години братът на моя прадядо е носил на гръб черна дъска, глобус и пергел (от онези големите дървени пергели, дето пишат с тебешир) от Лозенград до родното си село Хиделий, където бил учител. Очевидно е вярвал в смисъла селските деца да знаят да четат и да смятат, да познават континентите и да знаят, че има и друг свят освен техния. Иначе вероятно не са им липсвали възможности да се взрат в естеството, което наоколо е било изобилно. И сега в гетото естество колкото щеш.

Когато говорим за образование за всички, нека не забравяме, че това става само с много учители, които имат вяра в собствения си характер и собствените си знания, а не биват непрекъснато разколебавани, поучавани, подритвани като някаква полуинтелигенция, която трябва да бъде под постоянен контрол, защото собствен ум няма. Да, би било прекрасно натискът върху тях да отслабне, тъй щото да имат право да заведат децата до божурите, да им позволят съзерцание и откривателство. Междувременно обаче би било добре ние самите да се научим да слушаме, преди да им поставяме цели.