петък, 20 май 2016 г.

Как се прескача коза на теория, или против формата на изпита по литература след 7-и клас


Ще започна с едно срамно признание.
Когато бях в седми клас, учителят по физическо ме дръпна настрана и ме изпита на теория. Искаше да ми пише шестица, за да „не ми разваля успеха”,а аз четири години стигах предпоследна на спринта, пльосвах се по корем на третата лицева опора и ужасно се страхувах да прескоча козата. Затова той извърши генерална подмяна – поиска ми знания вместо умения.
Не че не съм благодарна (най-вече заради бъдещата слабост към едно момче, също изпитвано на теория по физическо), но си представям какво би било, ако неговият пример беше въведен на общо основание. За да влязат в националния отбор например, волейболистите ни би трябвало да рецитират правилата на волейбола и да могат да изчислят под колко именно градуса трябва да се удари топката в определена ситуация.  Квалифициран готвач би бил онзи, който може да изреди, за точно фиксирано време, колко белтъчини, въглехидрати, мазнини, минерали и витамини се съдържат във всяка от основните храни, до каква температура се загрява олиото и до колко сантиметра ще се надигне хлябът при определени условия на печене. Не ми се мисли какво би представлявал един изпит в балетното училище. Нито какво би представлявал един мач, един обяд или един балет при подобни обстоятелства.

Защо разказвам тези глупости? Защото от месеци наблюдавам на какво учи децата изпитът по литература в края на седми клас.  И изводите са доста обезсърчителни за мен – и като филолог, и като родител.
1.       Знанията са по-важни от уменията.
Умението да пишеш е напълно изключено от формата. Няма нито едно място в матурата, където ученикът да може да покаже минимално творчество, да предаде своя мисъл. Вместо това той или тя трябва да загражда „верните” отговори, да формулира теза с предварително назубрени ключови думи и да преразкаже чужд текст според определени правила.
2.       Не се опитвай да разбереш сам текста.
Всяко литературно произведение има единствено правилно тълкование, което се задава отгоре. Свободните разсъждения се наказват, защото дори изводите ти да са логични и аргументирани, няма къде да ги докажеш.  Твоята работа е да предвидиш какво се очаква от теб и да го изпълниш. Какво от това, че въпросният отговор може да е грешен? (Дилемата на повечето ни приятели, писатели и литературоведи – дали да научат децата си да лъжат,  казвайки например, че „Вазов е първият български писател”, или все пак да ги научат наистина?)
3.       Българската литература има функциите на слово преди тържествена заря.
Ако не си чел произведението, пробвай с пет-шест патриотични клишета, все някое ще стане. Съдейки по програмата, работата на българския писател е да вика „Слава, слава!” и от време на време да хули враговете. Писателите също нямат право на собствено мнение – ако някъде са го изказали, тези им редове никога няма да влязат в изпитната материя. В програмата на сайта на МОН дори е указано кой точно откъс от произведението следва да се прочете! В крайна сметка българският писател се оказва хидра с много глави, но с единна идеологическа същност.
4.       Литературните термини са маймунски език, който трябва да назубриш от списък и после да забравиш. Няма никакво съответствие между разпределението на часовете и тематичния обхват на изпита. Прекрасно е учениците да знаят какви трикове използва литературата, за да бъде убедително красива, и дори да се научат как да ползват част от тях в собствената си реч. Така биха могли да вникнат по-дълбоко в текста, който четат, и да разсъждават върху него на ралични нива. Тази работа изисква много  и разнообразни примери, както и демонстрации в живата реч. Вместо това се зубрят като телефонния указател – без оглед на употребата. Затова и предизвикват въпроса „за какво ми е всичко това” – на който училището не иска да отговори.
5.       Най-умен от най-умните е онзи, който не отговори веднага както си мисли, че очакват от него, ами съумее да предугади скритата воля на висшестоящия. Не се хване, с други думи, на „подвеждащите въпроси”. Тази висша форма на угодничество се изтръгва чрез заплахата за „проваленото бъдеще”. Под нея ясно личи физиономията на Иван Дмитрич Червяков, опитващ се да отгатне по лицето на статския генерал Бризжалов какво точно го чака заради едната кихавица. Колко унизително е това?

Ето какво получаваме срещу тези уроци – мисля, гимназиалните учители и университетските преподаватели-хуманитаристи ще потвърдят:
Получаваме ученици, които се страхуват да мислят самостоятелно, защото очакват това да се санкционира. Угоднически умове, които са безпомощни пред текста, ако нямат заповед как точно да го четат.
Имаме хора, които не разбират смисъла на научния език, нито виждат хуманитаристиката като  място, в което могат да проявят логика, да водят аргументиран спор.
Имаме деца, които се отказват рано да четат българска литература – какъв е смисълът, ако тя наистина казва едно и също, както ги учим? Други се отказват да четат класиката изобщо, трети се отказват изобщо да четат.
Мнозина стават цинични и решават, че пътят към успеха минава през неискреността.

За да постигнем тези резултати, ние полагаме извънредни усилия – и караме децата да правят същото.