петък, 19 юни 2015 г.

Праистория за мъници

Всичко започна с това, че беше студено, а ние бяхме в Докторската по къс ръкав.
И СУ беше отворен.
И Палеонтологическият музей като по чудо работеше, макар да почакахме малко.
И баткото, който ни отключи, си пишеше нещо и не ни се скара, че пипахме дейнотериума.
А дейнотериумът не беше жив, както се опасяваше Ния.
И никой не се възхити на любимата ми вкаменелост от муха (поне така изглежда).

И уж знам, че в музей не се ходи просто така, а подготвен със занимания, и хем наскоро от "Експлораториум" ни бяха подсказали точно с праистория какво може да се прави. Ама ние сме малки за там.

Затова, като се прибрахме, си направихме сами кости от солено тесто (използвах случая да обясня за ставите). Ния направи и охлювче, което кръстихме амонит. А също и коте, което не беше праисторическо, ама котета винаги трябват. Жалко, че се счупи опашката при печенето.
На другата сутрин зарових "палеонтологическата находка" в градината, а после бързо трябваше да я "открием", защото заваля и шансовете на соленото тесто не изглеждаха добри.
Поне четиригодишните винаги се радват, като намерят каквото сами са скрили.

На другия ден правихме пещера. Трябват ви едно одеяло, някакво голямо цвете в саксия, малко клончета (моливи в случая) и електрически чаени свещи (взехме назаем от нашата кака, която си ги купи по Коледа от Икеа). Имахме и стар шперплат, боядисан от едната страна в боя за черна дъска, той свърши работа за стена на пещерата, за да можем да си правим пещерни рисунки. Иначе мислех да взема кашон, който да ползвам за същата цел.

Последно свършихме с Тефи, Тегумай и Тешумай, първобитните герои от "Приказки" на Киплинг. Беше трудно, защото някои хора не ми дават да чета там, където няма картинки. И винаги, когато има стихчета, искат да пея. От друга страна хармонията може и да не е била изобретена, знам ли :)



петък, 5 юни 2015 г.

За "Колко ягоди растат по морето?", или колко е важно да се говорят глупости

Римушки от забавачката? Под невинното име на английските „nursery rhymes” се крие четиривековна традиция на измисляне, препредаване и събиране на най-простички наглед стихчета, които обаче стоят в основата на немалко литературни постройки. Тези стихчета са, меко казано, ръбати.  Те не са съчинявани съобразно с правилата, според които всичко писано за деца трябва да е с щастлив край, поука и звънки рими, изгладено и колосано. Тези правила обаче са от деветнайсети век, а пък стихчетата са много по-ранни, като някои са записвани още от края на Средновековието, често в полетата на по-важни книги. От шестнайсети век нататък започват да се използват в някои пиеси – ще открием от техния дух например в дързостта на шутовете в Шекспировите комедии, в маята на една литературна традиция, която цени неочакваните смислови скокове, изненадващите съседства, езика като игра. Това е традицията на литературния нонсенс, на Едуард Лиър и Едуард Гори, на Джеймс Джойс и на Луис Карол, на Джон Ленън, Спайк Милиган, Джак Прелутски, Шел Силвърстийн, д-р Сюс и Монти Пайтън. Това е традицията на Джабъруоки-то от „Алиса”, в която изведнъж проговаря самият език. Всъщност някои от героите в „Алиса” са взети директно от тези стихчета, например един, който прилича на яйце… и двама почти неразличими персонажи, които се сбиват буквално за нищо… Но герои от „римушките” ще откриете и в други детски класики, издавани и неиздавани у нас. А и не само в детските книги – а и изобщо не само в книгите, а и в текстовете на някои от любимите си песни. Ако вземем например „кравата, прескочила луната”, ще я открием не само в познатата ни „Мери Попинз” (където благопристойната крава беше много нещастна поради прихваналата я скокливост), а и в неиздаваната още у нас, но популярна от десетилетия в Америка „Лека нощ, луна”, във филм на Джим Хенсън...  Един друг герой от книгата, тук представен по нов начин, шества из „Алиса”, но също и в книгите на Нийл Геймън, Робърт Ранкин и – ако прескочим в сериозната литература за възрастни – отеква в „Бдението на Финеган” на Джойс,, „Цялото кралско войнство” на Робърт Пен Уорън и „Лунният дворец” на Пол Остър. Освен това на Хъмпти-Дъмпти, както досега наричахме Валчо-Палчо, са посветени композиции на Арета Франклин и Чък Къриа… и това само като начало.

Затова ми е особено приятно, че на български тези стихчета зазвучават чисто и непринудено, сякаш са се измъкнали крадешката от мястото си в литературната история и са дошли да поиграят с тукашните четиригодишни – като равни с равни. В преводите на Александър Шурбанов и други класики са звучали като написани току-що, за нас, но тези стихчета са толкова майсторски, че звучат като покана за игра, покана за съучастие. Преводачът вярно е усетил, че преклонението пред каквото и да било, дори собствената им литературна традиция, е чуждо на духа им. Затова Хъмпти-Дъмпти е Валчо-Палчо, затова Туидълди и Туидълдъм са с други имена, защото разпознаваемостта на литературната „марка” всъщност може
да спъне играта. А тази игра я подемат деца на различни възрасти – от четиригодишната Ния, която учи наизуст и променя стихчетата, добавяйки от себе си различни предложения за поправката на лондонския мост, до Боян и Зори, автори на немалко от идейните проекти за илюстрации в книжката, и дори още по-малки читатели, които просто харесват особената ритмика и звучност на стихотворенията. При това преводачът не ги е „загладил”, не им е добавил от себе си звънкост, а е оставил детското ухо да свиква с ритмика, която не е тази на махалото, с рима, която не е тази на хлопката. Върнал  ги е обратно в игра – една ерудирана, сложна езикова игра, в която  децата са много по-подготвени да участват от своите учители.
Същия стремеж към свобода и отказ от подценяване на аудиторията струи и от илюстрациите на Ясен Григоров. 250-те страници с цветни илюстрации изглеждат непринудено, сякаш художникът се опитва да „забрави” онова, което знае, и да играе  с молива, химикала и цвета наравно с децата. Оставил настрана значителния си илюстраторски опит (вкл. като носител на наградата „Опера Прима” в Болоня), Ясен Григоров следва спонтанността на собствената си читателска реакция, вслушва се в стихчетата и приема тяхната покана за игра. Резултатът са рисунки, които предизвикват искрен откривателски смях у децата, пък и у възрастните. Всъщност вкусът към свободата личи във всички книги, илюстрирани от Ясен – от избраното на „От две до пет” на Корней Чуковски („Много ми е жал за кончетата, че не могат да си бъркат в носа” ) до още недовършената „Лъжите на Пипи” или поетичната „Облаците”, в която насред изисканите женевски книжарници читателят може да попадне на… билетче от „Етъра”, вмъкнато измежду другите елементи на колажа. Или в предстоящото тази зима българско издание на „Ангелите-пазители”, където…няма да издам. В „Колко ягоди растат по морето?” Ясен използва най-презряните графични елементи – не просто молив и химикал, а дори отпечатък от флумастер на гърба на страницата, следа от молив, разтъркана с палец на непослушен ученик и т.н.  Използва ги в целия диапазон до сложния, изпипан рисунък към „Една дама обикнала тлъст шопар” – така, както виртуозен музикант може ведната след сложни арпежи да засвири с два пръста.

Същото, което прави и преводачът на Чосър, Шекспир и Милтън, превеждайки детски броилки, приспивни песнички с неочакван край, истории за лавандула синя и зелена тревица, за кучето на име Киви, за кофата и метлата, за „парчета, въжета и опашки на куци кутрета”, за агънцето на Мери и булката на бача-барабача, коминочистача. Детски римушки от забавачката на езика, на голямата литература. Има ли ги и в българския – има ги, разбира се, ако разровим в детството си, ще си ги спомним. А тази книга е тук да ни припомни, че свободата, включително езиковата свобода, трябва да се цени и отглежда. За да черпим кураж от нейната дълга история.