петък, 29 май 2015 г.

Музейко (снимки крадешката)

"Музейко" още не е съвсем готов, но днес "Точица" заедно с други организации, работещи с деца (от любими по-любими, като "Детска архитектурна работилница", "Концерти на възглавници" и пр.) имаше възможност да разгледа отвътре какво се случва и колко остава.
Ами как да ви кажа...
1. Нямам търпение да разопаковат и инсталират всичко! Това, което се вижда, е по-хубаво от онова, което си представях. Не по-голямо, а по-хубаво, много намислено и свързано, и красиво.
2. Нямам търпение да пусна Ния да се разходи, когато всичко е сглобено. И сега възклицаваше на крака от мамут (дейнотериум), а той е три пъти колкаш нея, на вулкана и, разбира се, на частта за мъници.  Искам да знам дали ще иска да виси с главата надолу в пещерата като прилеп, дали ще й е интересно да задейства робота, да

намира разни "археологически съкровища" на "разкопките" или да усети миризмата на различни градски дървета. Искам да знам дали на Ането ще й е интересно да разбере за архитектурните материали и стилове, за строежа на земята или "човешката рибка" в българските пешери. Искам освен това да гледам града отгоре, от терасата на покрива.
3. Ужасно се гордея, че "Точица" е част от всичко това, а по-точно, че с Анжела Родел мъдрихме текстовете под експонатите и сценариите за едни кратки анимационни филмчета за различни храни, които пък правим с "Компот колектив". Ужасно се гордея, че в "Музейко" има и мои идеи, напр. костта от дейнотериум и възможността да си направиш "земетресение", като подскачаш върху нарочна постелка и задействаш сеизмограф :)
Ама най-много се гордея, че познавам част от хората, които го правят, от дизайнерите и художниците до някои много специални биолози. И най-вече - Надя, Бистра и Весела с неотслабващия им хъс и, още по-рядко, вкус. You rock!




четвъртък, 28 май 2015 г.

Графитите на Мона Карън бавно превземат стените.

Обожавам ботанически рисунки, защото те ни карат да се вглеждаме в света. Особено ми допадат ботаническите рисунки на онези непретенциозни растения, които дори не броим за цветя, защото се самопосяват и самообгрижват; онези, които наричаме плевели и с които сме играли край училищния двор - жълтурчето, овчарската торбичка, балдарана.


В графитите на Мона Карън тези цветя израстват огромни и обхващат стените на запуснатите градски квартали, и те като тях сякаш недолюбвани саморасляци.
Колко хубаво :)

Намерено благодарение на Катерина Милушева. Източник http://www.thisiscolossal.com/



петък, 15 май 2015 г.

Японска пясъчна градина

Да използваш сол вместо пясък - това го видях в един сайт за самоделни монтесори занимания. Там пишеха букви с пръст... и ние го направихме, но после се позабавлявахме да си правим дзен-градинка. Е, имаме и един турист от Лего. 


Балконинг


Отдавна исках да направя рожден ден в стил "Страната на чудесата". От друга страна, когато си имаш Алиса, тя е навсякъде.





четвъртък, 14 май 2015 г.

Градина за феи: пролетна сеитба

 Никога не съм градинарствала. Когато бях малка, баба ми (маминка по добруджански) имаше чудесна градина, която газех заедно с братовчедите си, за да играем на индианци. Най-много да обера главите на цветята, за да си украся тортите от пясък, или да взема малко хранителни запаси и да се кача на дюлята, където четях приключенски романи за изследователите на Амазонка.
Преди две години обаче почти на шега посадихме две дръвчета за Ането и Ния, после разкопах около тях, за да си личи, че някой се грижи, и да не ги отсекат като саморасляци.
Днес съм истински конквистадор на треволяка и камънаците. Притежателка на права лопата. Харесва ми да се вживявам в ролята на г-жа Аткинсън от "Да убиеш присмехулник", която се вайка за азалиите си. И да имам място, където спокойно да заведа Ния на лов за буболечки. 

И понеже умея да се чувствам виновна, малко ми е гузно, че градинарствам, вместо да работя. Затова измислих: продължението на "Вкусна география" ще бъде за градско градинарство и различните малки начини, по които градските деца могат да общуват с природата. 
Още повече, че съавторката ми Десислава Димитрова е не само двигател на "Слоу Фуд" в България, а и доцент по биология в БАН :) Значи имам не само извинение, а и най-компетентната възможна подкрепа. 

И картбланш да се позабавлявам. Ето фейската градина, която започнахме с Ния. Тиган със счупена дръжка, пръст, торф, дървена бъркалка, клечки за зъби, боядисан камък, малко папрат, три вида семенца, едно сукулентче (не съм сигурна как се казва) и камъчета. А, и пластмасов вълк. Да видим как ще стане :)

четвъртък, 7 май 2015 г.

Под игото на метафората


Стогодишнината от арменския геноцид повдигна някои сериозни въпроси - какво може да бъде значението на една дума, та цяла държава да упражнява последователен натиск тя да не влезе в международно обращение, какви са механизмите, по които може да го направи, и защо у нас специално те сработват. Уж ако има народ, на когото съчувстваме, то са тъкмо арменците, наши братя по съдба.

Думата "геноцид" е конкретна. Тя означава изтребление или опит за изтребление на цял етнос, на ген. Опитът за изтребление на арменците е тъкмо това, както впрочем подобни опити има и в Беломорска Тракия, откъдето са бежанци прабаба ми и прадядо ми. Турската държава се старае всячески да не допуска тази дума да се използва, защото това е международно признато престъпление срещу човечеството и по силата на международното право няма давност (съответно има дължими репарации).
Съвсем друг е въпросът, че (мнозинството) арменци искат просто да не бъде омаловажавана тяхната трагична история. Споменът за общото страдание е много по-силна спойка между хората, отколкото споменът за общите успехи. Вижте у Далчев "И българин съм не заради твойта слава/и твойте подвизи и твойта бранна сила,/а зарад туй, че съм безсилен да забравя/
за ослепелите бойци на Самуила.". Част от мощта на християнството е именно в споделеното страдание, в кръстните мъки. Колкото и да е парадоксално, отричането им - или смекчаването им - би звучало като светотатство на християнина.

Вероятно това е мотивацията на хората, които смятат за кощунствено използването на друга дума на мястото на "робство". За тях тя е синоним на "мъчителна, непоносима, унизителна власт"; позовавайки се на дългата употреба на думата в този смисъл, те виждат в нея "максималната присъда" над тези страници от историята и отказват да я заменят.
Това би трябвало да бъде ОК, доколкото никой не може да отмени правото на хората да използват думите метафорично, нито да подбира онази измежду тях, която им се струва най-изразителна. А и в крайна сметка всяка промяна на популярния език "отгоре" е малко подозрителна. Айде сега, Санчо Панса не е нисък, ами "вертикално предизвикан".

И все пак има проблем. Проблем е, когато представител на властта публично нарече използването на други думи освен въпросната метафора "национално предателство". Проблем е, когато го направи в ефир, пред сума ти държавни мъже и жени, никой от които не реагира.
Обичам литературата и метафорите са ми скъпи, но налагането на една от тях от подобна трибуна не бива да се допуска.
 Първата и очевидна причина е, че има сфери, в които езикът трябва да бъде точен, а не метафоричен. Такъв е юридическият език - законите не са поеми, и слава Богу. Научният език също държи с една дума да не се означават две понятия. "Ядрен взрив" във физиката значи само едно нещо и не може да бъде лепнато на всяко "много драматично явление". Тромбофлебитът в медицината си е тромбофлебит. Не можеш да наречеш с тази дума каквото решиш. По същия начин "робство" в историографията не означава просто "мъчителна и непоносима власт", а физическо притежание на един човек от друг.
Исторически погледнато, такова нещо в Османската империя е имало - Йордан Велчев в "Балканският човек" говори и за синджири с роби в първите десетилетия след падането на Търновград, и за търговия с роби по пазарите (до калайджиите и кундурджиите). Това обаче не означава, че населението като цяло се е купувало и продавало, нито че всеки българин е бил по условие роб. Напротив, свободни хора, които пътуват, учат зад граница, притежават фабрики, издават вестници, печатат книги, даряват манастири - или да, в други случаи живеят бедно, ратайстват, страдат, подложени са на различни неправди, чувстват културата си изтласкана, а себе си - последна дупка на кавала, разбойничестват, шият аби, пасат овце, сричат, търпят или се опълчват... не са роби в прекия смисъл на думата.
Литературата може да ги нарича както ще, но историографията не може. И е абсурдно властта да я задължава да го прави (или да подбужда масова нетърпимост към историографската точност).
Струва ми се, че - обратно - би трябвало да сме се напарили и да искаме идеологията да стои вън от историографията. Да оставим учените да работят и да се интересуваме от верността на източниците и логиката на доводите, вместо да им диктуваме какъв език да използват. И... по възможност да не ги бутаме към литературата. И без това твърде много от историческите ни паметници обрастват с бутафории. Нека оставим литературата да си бъде литература и да не я пращаме зорлем да "поробва" историографията.

P.S. Моят прадядо е бил дете, когато е бягал със своите съселяни от Одринска Тракия към България. Хукнали са направо от полето, защото нямало време за губене, турците са убивали всеки заварен. Голямо криене е било колоната да не се издаде - имало е оставени бебета, защото плачът им можел да ориентира преследвачите. Не мисля, че "робство" е най-силната дума за това страдание - дядо Сандьо не е бил роб, а оцелял от локален геноцид. Поне в науката нещата трябва да се наричат с конкретните им, истински имена.