вторник, 7 април 2015 г.

За контрабандата и звездите

Бъдещето е това, за което се готвиш.
Ние обичаме да си го представяме безоблачно, като хепиенд на една малко протяжна история заеволюцията и прогреса.
Като лятото на растежа.
Истината е обаче, че ако си представяме бъдещето без проблеми, значи си го представяме без работа. За какво тогава да готвим децата си?
Ние сме технологичното поколение, казват много от тях. Технологиите се развиват толкова бързо – защо да знам, когато Гугъл знае вместо мен?
Нищо чудно, че ни е трудно да ги мотивираме. Всичко ще бъде лесно, казват ни от рекламите. Натисни копчето. Изтегли приложение.  Няма нужда дори…
Нищо чудно, че не можем да ги мотивираме. Кой се готви за лесното? Особено когато самата подготовка е трудна. В едно бъдеще без проблеми хората биха били като безполезната раса „елои” от „Машина на времето” на Хърбърт Уелс. Биха намирали за безсмислено да развиват умовете и телата си. Също като мнозина днес.
Само че, разбира се, бъдещето не е без проблеми. Да видим какво се е случило във времето, което е било „бъдеще” за Хърбърт Уелс и съвременниците му: две световни войни.Арменският геноцид, Холокостът, геноцидът в Руанда. Студената война и ядрената надпревара. Катастрофата в Чернобил и други екологични катастрофи. Глобалният тероризъм.
Откъде са се взели тези проблеми? Нали сме овладели природата, опознали сме я и сме я впрегнали, нали машините трябваше да направят всичко лесно? Откъде се вземат катастрофите?
Отговорът е: от хората. В хода на най-новата ни история най-голямата заплаха за хората са другите хора. И необходимостта от съжителство и сътрудничество с тях си остава най-сигурното предизвикателство за бъдещето.  Ние може да не знаем със сигурност какви климатични промени предстоят, как точно ще напредне медицината или астрофизиката, какви ще бъдат утрешните технологични играчки и дали, примерно, специални нишки в дрехите ни няма да бъдат в състояние да правят пълна диагностика на здравословното ни състояние.
Затова пък със сигурност знаем, че ходът на еволюцията е много бавен, че човешката природа не се променя от днес за утре.
Че понякога ще изпитваме гняв.
И разрушителни желания.
Че ще се страхуваме от непознатото и ще реагираме на него с агресия.
Че нерядко силните от нас ще се съюзяват срещу слабите. И това ще води до катастрофи.
Че понякога ще злоупотребяваме със същите тези технологии, които ни обещават рай. И това ще бъде ужасно.
Че понякога ще знаем кое е правилното, но ще ни харесва да постъпваме другояче, за да се чувстваме свободни.
А друг път ще свикнем с несвободата и ще се окажем способни да живеем в нея десетилетия наред.
След като човекът е най-голямата заплаха, защо не го изследваме? Защо нямаме науки, които да се занимават с това?
Имаме. Наричат се хуманитарни науки.
Имаме, но не им позволяваме да се развият така, както биомедицината или ядрената физика.
Имаме, но не инвестираме особено в тях – нито в новите изследвания, нито в популяризацията на техните открития.
Нещо повече – ние често пречим на техните открития да стигнат до класните стаи. Учебниците по литература и история често са най-трудно променящите се в програмата, особено в страни като България. Те изглеждат замръзнали, сякаш функцията на хуманитарните предмети е да осигуряват противотежест на така плашещото ни бъдеще.
Затова ги държим в миналото. Крайната десница в България настоява да се въвежда „патриотично образование”, макар от 30 години обучението по хуманитарните предмети да не е тъкмо това – и нищо друго.
Така те служат на всеки друг, но не и на децата. Защото детето може да прекара 12 години в училище, без някой да му каже какво да прави с побойника, който го причаква в голямото междучасие.
Нещо повече – без някой да му каже какво да прави с побойника в себе си.  Или със страхливеца, който може да се направи, че не вижда, докато другите тормозят някого.  Какво да прави с чувствата си, да ги потиска или да им се поддава? Кое е по-трудно? Кое е по-опасно? Има ли други със същите дилеми? Как да преценява другите хора, как да разчита мотивите им?
Как да забележи собствените си грешки? Как да избира добре?
Като редактор на издателство „Точица” от пет години издавам книги, които са на ръба на образователната програма. От външната страна. Книгите винаги са имали обща граница с образованието и аз използвам това, за да контрабандирам хуманитарно знание от другата страна. Крия реториката под сладоледа, ненасилието под мирната борба за пресни кифлички.
Защо го правя? Защото от другата страна на границата има огромни залежи от най-ценния ресурс на образованието.
Като родител, като учителска дъщеря и като водещ на над 40 работилници мисля, че най-ценният ресурс на образованието е ученическият въпрос.
Тази образователна концепция е нова приблизително колкото платоновите диалози и дзен-будизма. Най-добрият момент да научиш някого на нещо е когато отговаряш на въпроса му.
Ако планираме твърде тясно работата си, ако не предвидим възможността този въпрос да ни изненада и да ни отведе в нова посока, да ни накара да научим ние самите нещо ново и с примера си да покажем на децата как се учи, значи планираме провала си. Ще го усетим в момента, в който спрем да получаваме въпроси. Да получаваме задачи.
Джон Майтън казва, че преподаването е сценично изкуство – учителят е актьор, който говори пред публика. Аз бих продължила мисълта му и бих казала, че добрата хуманитаристика е сценично изкуство, в което всички са персонажи и се опитват да анализират възможния смисъл на ролята си, да видят възможните диалози, да пробват какво е да си някой друг. Това може да стане през театъра, както го прави Георги Няголов, през задаването на исторически роли, както го прави Емил Джасим, или просто през литературата и постоянната гонитба на вживяването и обмислянето, както го правят други даровити учители.
Най-доброто помагало в науките за човека е самият човек.
И това е важно за всички сфери, защото (както казва Хюм) няма наука, която да не е хуманитарна. В единия край на телескопа стои човешкото око и няма да разберем звездите, ако не разбираме него.


Този текст щеше да бъде прочетен в рамките на конференцията "Образование за бъдещето", ако не си бях забравила очилата. Какво точно от него успях да кажа - трудно ми е да преценя :)

петък, 3 април 2015 г.

А пък в един далечен край на зала 25, на щанда на Small World Publishers (обединяващ "Les Trois Ourses" от Франция, "Petra Ediciones" от Мексико, "Tara Books" от Индия и "One Stroke" от Япония), почти без да искам се оказах срещу самия Кацуми Комагата.
И в първия момент не го познах, защото беше с медицинска маска и защото някак не очаквах, че легендите си седят току-така сред цялата шумотевица.
Кацуми Комагата е автор, когото знам от Капка Кънева, разглеждала съм дълго книгите му на снимка и никога не съм ги пипала на живо, защото единствения път, когато ги видях, бяха заключени в стъклена витрина в една прекрасна малка книжарничка на пъпа на Брюксел.
Така че изобщо не мога да се сдържа и да не се похваля:

Болоня, без точка (първа част)

Куклата измива лицето си и сяда удобно в креслото. "Какво правиш?, питат три момичета. Девойчето мълчаливо затваря куклената къща.
Кой говори на децата за страховете, които карат хората да се затварят в себе си? Опитвайки се да излезе навън, момичето среща жена, която не може да се откъсне от огледалото - никога няма да е достатъчно красива, за да я приемат. Погалва лицето й и то се превръща в неговото собствено. В дневната друга жена трупа запаси. Не можеш да излезеш, ако не си подготвен - а никога няма да бъдеш напълно готов. Момичето погалва ръката й и вижда, че под купчината буркани лежи самата тя.

"Вече не е 25, 35 евро е"- издърпва книжарят книгата изпод ръката ми. "Моята кукленска къщичка" току-що е спечелила една от наградите на международния панаир на детската книга в Болоня. За трудните, необикновени, некомерсиални детски книги тази награда се равнява на "Златна палма" от Кан - шанс да бъдат забелязани зад граница заради качествата си, а не заради вече постигнатия търговски успех.

А това е шансът на читателя да бъде изненадан. Наистина малките читатели обичат повторението (питайте родителите, чиито наследници се тръшкат за 40-тата книга от някоя поредица), Докато не отворят книга, чиито герои са толкова живи, сякаш ги познават от години. Ей това е усещането, когато отвориш "Гордън и тапирът" и видиш вечната драма на приятелството, което трябва да оцелее пряко пищната джунгла, която тапирът създава около себе си, и свръхподредеността на пингвина.  Не издържах и я купих, преди да са ми сменили цената под носа. Книгата е пиршество за очите и предизвиква несдържан смях, какво повече :)

Голямата награда тази година спечели "Фенерче" на Лизи Бойд, но на мен някак ми стои сравнително обикновена и като тема, и като изпълнение. Не че не е симпатично да покажеш, че страшните неща нощем всъщност са съвсем нормални и дружелюбни в светлия сноп. Не че не е симпатично и да направиш тази книга без думи. Темата дава шанс и да използваш контурни рисунки на черен фон, което аз специално много харесвам. Но като цяло не усещаш онова жилване на идеята, която приковава вниманието ти и занимава ума ти дълго след затварянето на книгата. От друга страна, може пък да съм с около 36 години твърде пораснала за нея, знам ли. Ама... не бих я забелязала сред другите. Не че нямаше да изгубя, де.

Украинската "Войната, която промени Рондо" приковава вниманието отдалеч, и не само заради темата си и страната, в която е написана. Издателство "Старият лъв" има наистина удивителен почерк. Втора година имат книга сред наградените - миналогодишната "Звезди и макови зрънца" ми е сякаш още повече на сърцето, при положение, че в нея има много.... точици. От зрънцата черен пипер, с които е нарисувана котката Борхес, до дупките по копчетата на минувачите. Съвсем като за нас :) Нищо, че е миналогодишна.

Ето и книгата за войната:
Въобще "Старият лъв" правят много необикновени книги, мисля, че рано или късно ще вземем някоя от тях :)
Не всички езици обаче ми позволиха да разбера много за наградените книги извън визуалната им стилистика. Тепърва трябва да открия за какво се разказва в ливанската "Сама" или да поискам резюме на прекрасната наглед "Ей там" ("La Fora"). "Един ден в Пекин" обаче се разказваше сама :)


Междувременно моят "един ден в София" вече презполови, така че трябва да се захващам с други дела, ако не искам къщата да заприлича на обитавана от Тапира :).  И без това по-подробен разказ за панаира в Болоня ще можете да прочетете в "Култура".
А утре ще кача малко снимки на не-наградени, но пре-любопитни книги.