петък, 5 юни 2015 г.

За "Колко ягоди растат по морето?", или колко е важно да се говорят глупости

Римушки от забавачката? Под невинното име на английските „nursery rhymes” се крие четиривековна традиция на измисляне, препредаване и събиране на най-простички наглед стихчета, които обаче стоят в основата на немалко литературни постройки. Тези стихчета са, меко казано, ръбати.  Те не са съчинявани съобразно с правилата, според които всичко писано за деца трябва да е с щастлив край, поука и звънки рими, изгладено и колосано. Тези правила обаче са от деветнайсети век, а пък стихчетата са много по-ранни, като някои са записвани още от края на Средновековието, често в полетата на по-важни книги. От шестнайсети век нататък започват да се използват в някои пиеси – ще открием от техния дух например в дързостта на шутовете в Шекспировите комедии, в маята на една литературна традиция, която цени неочакваните смислови скокове, изненадващите съседства, езика като игра. Това е традицията на литературния нонсенс, на Едуард Лиър и Едуард Гори, на Джеймс Джойс и на Луис Карол, на Джон Ленън, Спайк Милиган, Джак Прелутски, Шел Силвърстийн, д-р Сюс и Монти Пайтън. Това е традицията на Джабъруоки-то от „Алиса”, в която изведнъж проговаря самият език. Всъщност някои от героите в „Алиса” са взети директно от тези стихчета, например един, който прилича на яйце… и двама почти неразличими персонажи, които се сбиват буквално за нищо… Но герои от „римушките” ще откриете и в други детски класики, издавани и неиздавани у нас. А и не само в детските книги – а и изобщо не само в книгите, а и в текстовете на някои от любимите си песни. Ако вземем например „кравата, прескочила луната”, ще я открием не само в познатата ни „Мери Попинз” (където благопристойната крава беше много нещастна поради прихваналата я скокливост), а и в неиздаваната още у нас, но популярна от десетилетия в Америка „Лека нощ, луна”, във филм на Джим Хенсън...  Един друг герой от книгата, тук представен по нов начин, шества из „Алиса”, но също и в книгите на Нийл Геймън, Робърт Ранкин и – ако прескочим в сериозната литература за възрастни – отеква в „Бдението на Финеган” на Джойс,, „Цялото кралско войнство” на Робърт Пен Уорън и „Лунният дворец” на Пол Остър. Освен това на Хъмпти-Дъмпти, както досега наричахме Валчо-Палчо, са посветени композиции на Арета Франклин и Чък Къриа… и това само като начало.

Затова ми е особено приятно, че на български тези стихчета зазвучават чисто и непринудено, сякаш са се измъкнали крадешката от мястото си в литературната история и са дошли да поиграят с тукашните четиригодишни – като равни с равни. В преводите на Александър Шурбанов и други класики са звучали като написани току-що, за нас, но тези стихчета са толкова майсторски, че звучат като покана за игра, покана за съучастие. Преводачът вярно е усетил, че преклонението пред каквото и да било, дори собствената им литературна традиция, е чуждо на духа им. Затова Хъмпти-Дъмпти е Валчо-Палчо, затова Туидълди и Туидълдъм са с други имена, защото разпознаваемостта на литературната „марка” всъщност може
да спъне играта. А тази игра я подемат деца на различни възрасти – от четиригодишната Ния, която учи наизуст и променя стихчетата, добавяйки от себе си различни предложения за поправката на лондонския мост, до Боян и Зори, автори на немалко от идейните проекти за илюстрации в книжката, и дори още по-малки читатели, които просто харесват особената ритмика и звучност на стихотворенията. При това преводачът не ги е „загладил”, не им е добавил от себе си звънкост, а е оставил детското ухо да свиква с ритмика, която не е тази на махалото, с рима, която не е тази на хлопката. Върнал  ги е обратно в игра – една ерудирана, сложна езикова игра, в която  децата са много по-подготвени да участват от своите учители.
Същия стремеж към свобода и отказ от подценяване на аудиторията струи и от илюстрациите на Ясен Григоров. 250-те страници с цветни илюстрации изглеждат непринудено, сякаш художникът се опитва да „забрави” онова, което знае, и да играе  с молива, химикала и цвета наравно с децата. Оставил настрана значителния си илюстраторски опит (вкл. като носител на наградата „Опера Прима” в Болоня), Ясен Григоров следва спонтанността на собствената си читателска реакция, вслушва се в стихчетата и приема тяхната покана за игра. Резултатът са рисунки, които предизвикват искрен откривателски смях у децата, пък и у възрастните. Всъщност вкусът към свободата личи във всички книги, илюстрирани от Ясен – от избраното на „От две до пет” на Корней Чуковски („Много ми е жал за кончетата, че не могат да си бъркат в носа” ) до още недовършената „Лъжите на Пипи” или поетичната „Облаците”, в която насред изисканите женевски книжарници читателят може да попадне на… билетче от „Етъра”, вмъкнато измежду другите елементи на колажа. Или в предстоящото тази зима българско издание на „Ангелите-пазители”, където…няма да издам. В „Колко ягоди растат по морето?” Ясен използва най-презряните графични елементи – не просто молив и химикал, а дори отпечатък от флумастер на гърба на страницата, следа от молив, разтъркана с палец на непослушен ученик и т.н.  Използва ги в целия диапазон до сложния, изпипан рисунък към „Една дама обикнала тлъст шопар” – така, както виртуозен музикант може ведната след сложни арпежи да засвири с два пръста.

Същото, което прави и преводачът на Чосър, Шекспир и Милтън, превеждайки детски броилки, приспивни песнички с неочакван край, истории за лавандула синя и зелена тревица, за кучето на име Киви, за кофата и метлата, за „парчета, въжета и опашки на куци кутрета”, за агънцето на Мери и булката на бача-барабача, коминочистача. Детски римушки от забавачката на езика, на голямата литература. Има ли ги и в българския – има ги, разбира се, ако разровим в детството си, ще си ги спомним. А тази книга е тук да ни припомни, че свободата, включително езиковата свобода, трябва да се цени и отглежда. За да черпим кураж от нейната дълга история.


1 коментар: