четвъртък, 7 май 2015 г.

Под игото на метафората


Стогодишнината от арменския геноцид повдигна някои сериозни въпроси - какво може да бъде значението на една дума, та цяла държава да упражнява последователен натиск тя да не влезе в международно обращение, какви са механизмите, по които може да го направи, и защо у нас специално те сработват. Уж ако има народ, на когото съчувстваме, то са тъкмо арменците, наши братя по съдба.

Думата "геноцид" е конкретна. Тя означава изтребление или опит за изтребление на цял етнос, на ген. Опитът за изтребление на арменците е тъкмо това, както впрочем подобни опити има и в Беломорска Тракия, откъдето са бежанци прабаба ми и прадядо ми. Турската държава се старае всячески да не допуска тази дума да се използва, защото това е международно признато престъпление срещу човечеството и по силата на международното право няма давност (съответно има дължими репарации).
Съвсем друг е въпросът, че (мнозинството) арменци искат просто да не бъде омаловажавана тяхната трагична история. Споменът за общото страдание е много по-силна спойка между хората, отколкото споменът за общите успехи. Вижте у Далчев "И българин съм не заради твойта слава/и твойте подвизи и твойта бранна сила,/а зарад туй, че съм безсилен да забравя/
за ослепелите бойци на Самуила.". Част от мощта на християнството е именно в споделеното страдание, в кръстните мъки. Колкото и да е парадоксално, отричането им - или смекчаването им - би звучало като светотатство на християнина.

Вероятно това е мотивацията на хората, които смятат за кощунствено използването на друга дума на мястото на "робство". За тях тя е синоним на "мъчителна, непоносима, унизителна власт"; позовавайки се на дългата употреба на думата в този смисъл, те виждат в нея "максималната присъда" над тези страници от историята и отказват да я заменят.
Това би трябвало да бъде ОК, доколкото никой не може да отмени правото на хората да използват думите метафорично, нито да подбира онази измежду тях, която им се струва най-изразителна. А и в крайна сметка всяка промяна на популярния език "отгоре" е малко подозрителна. Айде сега, Санчо Панса не е нисък, ами "вертикално предизвикан".

И все пак има проблем. Проблем е, когато представител на властта публично нарече използването на други думи освен въпросната метафора "национално предателство". Проблем е, когато го направи в ефир, пред сума ти държавни мъже и жени, никой от които не реагира.
Обичам литературата и метафорите са ми скъпи, но налагането на една от тях от подобна трибуна не бива да се допуска.
 Първата и очевидна причина е, че има сфери, в които езикът трябва да бъде точен, а не метафоричен. Такъв е юридическият език - законите не са поеми, и слава Богу. Научният език също държи с една дума да не се означават две понятия. "Ядрен взрив" във физиката значи само едно нещо и не може да бъде лепнато на всяко "много драматично явление". Тромбофлебитът в медицината си е тромбофлебит. Не можеш да наречеш с тази дума каквото решиш. По същия начин "робство" в историографията не означава просто "мъчителна и непоносима власт", а физическо притежание на един човек от друг.
Исторически погледнато, такова нещо в Османската империя е имало - Йордан Велчев в "Балканският човек" говори и за синджири с роби в първите десетилетия след падането на Търновград, и за търговия с роби по пазарите (до калайджиите и кундурджиите). Това обаче не означава, че населението като цяло се е купувало и продавало, нито че всеки българин е бил по условие роб. Напротив, свободни хора, които пътуват, учат зад граница, притежават фабрики, издават вестници, печатат книги, даряват манастири - или да, в други случаи живеят бедно, ратайстват, страдат, подложени са на различни неправди, чувстват културата си изтласкана, а себе си - последна дупка на кавала, разбойничестват, шият аби, пасат овце, сричат, търпят или се опълчват... не са роби в прекия смисъл на думата.
Литературата може да ги нарича както ще, но историографията не може. И е абсурдно властта да я задължава да го прави (или да подбужда масова нетърпимост към историографската точност).
Струва ми се, че - обратно - би трябвало да сме се напарили и да искаме идеологията да стои вън от историографията. Да оставим учените да работят и да се интересуваме от верността на източниците и логиката на доводите, вместо да им диктуваме какъв език да използват. И... по възможност да не ги бутаме към литературата. И без това твърде много от историческите ни паметници обрастват с бутафории. Нека оставим литературата да си бъде литература и да не я пращаме зорлем да "поробва" историографията.

P.S. Моят прадядо е бил дете, когато е бягал със своите съселяни от Одринска Тракия към България. Хукнали са направо от полето, защото нямало време за губене, турците са убивали всеки заварен. Голямо криене е било колоната да не се издаде - имало е оставени бебета, защото плачът им можел да ориентира преследвачите. Не мисля, че "робство" е най-силната дума за това страдание - дядо Сандьо не е бил роб, а оцелял от локален геноцид. Поне в науката нещата трябва да се наричат с конкретните им, истински имена.










1 коментар:

  1. С всичко съм съгласна. Само искам да добавя, че ако има някакво "техническо" основание нещо да се нарича "робство" в нашата история, то това е "комунистическият" период от 1944 г. нататък, в който правителствата са марионетки на СССР, а вътре в страната протича обезправяване на обикновения човек ("необикновеният", висшият партиец, доносник или там каквото, има привилегии, които рязко го отличават от масата). Това обезправяване включва лишаване от лична собственост, лишаване от право на волеизявление, лишаване от право на свободно придвижване, лишаване от право на свободно заселване ("гражданството" е безкрайно близко до "крепостничеството"), лишаване от право да има права (съдебното производство е насочено в една-единствена посока - утвърждаване на диктатурата за сметка на всичко останало) и много други. Ето това е не само метафорично робство, но и съвсем реално (за разлика от турското иго).

    ОтговорИзтриване