петък, 2 октомври 2015 г.

Кестенова соната

Всяка есен ужасно ме е яд, че не успявам да измисля какво друго да правя с кестените, освен да им се радвам, да ги събирам по джобовете си и да ги трупам по лавиците.
Тази есен обаче всичко си дойде на мястото.

За "Музейко" и цвета на луната

Преди дни във в-к "Дума" излезе статията на Борис Данков "Вземете си "Музейко", оставете ни Ян Бибиян". Макар начинът на писане да издава, че авторът не се е водил точно от логиката (нито от преки познания за това, за което говори), реших да отговоря, защото всъщност темата за българския ракурс занимаваше всички, работили повече от три години върху концепцията за детския център. Само че не по начина, по който е свикнал г-н Данков, а без клишета и без миризма на мускалчета.


Защо в „Музейко” се говори толкова много за съвременна българска наука?

Защото българските учени определено се нуждаят от повече обществено признание в страна, където министрите си позволяват да говорят за БАН като за група „синодални старци”; където държавата традиционно гледа на разходите за наука като за „на гол тумбак чифте пищови”, за разлика например от цветните фонтани и лувърите.
Защото е хубаво българските деца да чувстват, че хората, които правят големи, полезни за всички открития, могат да се казват като тях.

Защо няма секвоя, евкалипт, кокосова палма, а бреза, хвойна, липа и пр.?

Защото няма нужда да пътуваш, за да изучаваш света. Можеш да започнеш от своята улица. Нещо повече – добре е да започнеш от нея, защото ако я познаваш добре, ще знаеш дали има някакъв проблем и ще намериш решение.  Искахме да избегнем „котловинната” нагласа, че онова, което се случва по света – включително екологичните кризи – не ни засяга.
И друго. Българската природа не е нещо скучно, което можем да си затрупаме с боклуци, да си изсечем и залеем с бетон, защото на кого му трябва, а после да си внесем палми в саксии. Тя се състои от живи организми, растения и животни, които също като нас са се родили тук. Струва си да учим децата да се отнасят добре с тези свои „съотечественици” и да живеят в равновесие с тях.

Защо археологията заема толкова важна част от етажа, посветен на миналото?

Защото искаме да провокираме искрено любопитство към историята – такава, каквато е, а не такава, каквато пасва на лозунгите ни. Ако надникнете в археологическия дневник, ще видите, че археолозите там много внимават да не доизмислят и да не доразкрасяват – защото веднъж „дописана”, истината може безвъзвратно да се изгуби.  А с нея и отговорите, които може да ни даде.

Космосът американски ли е? Или съветски?
Космосът не е ничий. Представата, че той "принадлежи" на някоя държава, напомня за онзи виц за луната, която съветските космонавти боядисали в червено, американските астронавти написали отгоре "Кока-кола", а македонците погледнали нагоре и въздъхнали "Луно, луно, земьо македонска..."   Всъщност акцентът в "космическата част" е чисто български - космическата оранжерия "СВЕТ", чийто макет децата могат да сглобят, е разработена от учени от БАН - факт, който ми достави истинско удоволствие и който за съжаление е малко популяризиран от нашите медии. Дано пък се сетят.


Защо „Музейко” не е финансиран от българския бюджет?

Въпросът е реторичен. Знам само, че десетките български учени, художници, автори, аниматори, организатори и изпълнители на целия проект щяха много да се радват, ако нашата страна имаше практика да финансира такива неща. А и никой не пречи това да става занапред. Има откъде да се започне – защо не и от детски литературни музеи. За среща с Ян Бибиян, може би? 

петък, 19 юни 2015 г.

Праистория за мъници

Всичко започна с това, че беше студено, а ние бяхме в Докторската по къс ръкав.
И СУ беше отворен.
И Палеонтологическият музей като по чудо работеше, макар да почакахме малко.
И баткото, който ни отключи, си пишеше нещо и не ни се скара, че пипахме дейнотериума.
А дейнотериумът не беше жив, както се опасяваше Ния.
И никой не се възхити на любимата ми вкаменелост от муха (поне така изглежда).

И уж знам, че в музей не се ходи просто така, а подготвен със занимания, и хем наскоро от "Експлораториум" ни бяха подсказали точно с праистория какво може да се прави. Ама ние сме малки за там.

Затова, като се прибрахме, си направихме сами кости от солено тесто (използвах случая да обясня за ставите). Ния направи и охлювче, което кръстихме амонит. А също и коте, което не беше праисторическо, ама котета винаги трябват. Жалко, че се счупи опашката при печенето.
На другата сутрин зарових "палеонтологическата находка" в градината, а после бързо трябваше да я "открием", защото заваля и шансовете на соленото тесто не изглеждаха добри.
Поне четиригодишните винаги се радват, като намерят каквото сами са скрили.

На другия ден правихме пещера. Трябват ви едно одеяло, някакво голямо цвете в саксия, малко клончета (моливи в случая) и електрически чаени свещи (взехме назаем от нашата кака, която си ги купи по Коледа от Икеа). Имахме и стар шперплат, боядисан от едната страна в боя за черна дъска, той свърши работа за стена на пещерата, за да можем да си правим пещерни рисунки. Иначе мислех да взема кашон, който да ползвам за същата цел.

Последно свършихме с Тефи, Тегумай и Тешумай, първобитните герои от "Приказки" на Киплинг. Беше трудно, защото някои хора не ми дават да чета там, където няма картинки. И винаги, когато има стихчета, искат да пея. От друга страна хармонията може и да не е била изобретена, знам ли :)



петък, 5 юни 2015 г.

За "Колко ягоди растат по морето?", или колко е важно да се говорят глупости

Римушки от забавачката? Под невинното име на английските „nursery rhymes” се крие четиривековна традиция на измисляне, препредаване и събиране на най-простички наглед стихчета, които обаче стоят в основата на немалко литературни постройки. Тези стихчета са, меко казано, ръбати.  Те не са съчинявани съобразно с правилата, според които всичко писано за деца трябва да е с щастлив край, поука и звънки рими, изгладено и колосано. Тези правила обаче са от деветнайсети век, а пък стихчетата са много по-ранни, като някои са записвани още от края на Средновековието, често в полетата на по-важни книги. От шестнайсети век нататък започват да се използват в някои пиеси – ще открием от техния дух например в дързостта на шутовете в Шекспировите комедии, в маята на една литературна традиция, която цени неочакваните смислови скокове, изненадващите съседства, езика като игра. Това е традицията на литературния нонсенс, на Едуард Лиър и Едуард Гори, на Джеймс Джойс и на Луис Карол, на Джон Ленън, Спайк Милиган, Джак Прелутски, Шел Силвърстийн, д-р Сюс и Монти Пайтън. Това е традицията на Джабъруоки-то от „Алиса”, в която изведнъж проговаря самият език. Всъщност някои от героите в „Алиса” са взети директно от тези стихчета, например един, който прилича на яйце… и двама почти неразличими персонажи, които се сбиват буквално за нищо… Но герои от „римушките” ще откриете и в други детски класики, издавани и неиздавани у нас. А и не само в детските книги – а и изобщо не само в книгите, а и в текстовете на някои от любимите си песни. Ако вземем например „кравата, прескочила луната”, ще я открием не само в познатата ни „Мери Попинз” (където благопристойната крава беше много нещастна поради прихваналата я скокливост), а и в неиздаваната още у нас, но популярна от десетилетия в Америка „Лека нощ, луна”, във филм на Джим Хенсън...  Един друг герой от книгата, тук представен по нов начин, шества из „Алиса”, но също и в книгите на Нийл Геймън, Робърт Ранкин и – ако прескочим в сериозната литература за възрастни – отеква в „Бдението на Финеган” на Джойс,, „Цялото кралско войнство” на Робърт Пен Уорън и „Лунният дворец” на Пол Остър. Освен това на Хъмпти-Дъмпти, както досега наричахме Валчо-Палчо, са посветени композиции на Арета Франклин и Чък Къриа… и това само като начало.

Затова ми е особено приятно, че на български тези стихчета зазвучават чисто и непринудено, сякаш са се измъкнали крадешката от мястото си в литературната история и са дошли да поиграят с тукашните четиригодишни – като равни с равни. В преводите на Александър Шурбанов и други класики са звучали като написани току-що, за нас, но тези стихчета са толкова майсторски, че звучат като покана за игра, покана за съучастие. Преводачът вярно е усетил, че преклонението пред каквото и да било, дори собствената им литературна традиция, е чуждо на духа им. Затова Хъмпти-Дъмпти е Валчо-Палчо, затова Туидълди и Туидълдъм са с други имена, защото разпознаваемостта на литературната „марка” всъщност може
да спъне играта. А тази игра я подемат деца на различни възрасти – от четиригодишната Ния, която учи наизуст и променя стихчетата, добавяйки от себе си различни предложения за поправката на лондонския мост, до Боян и Зори, автори на немалко от идейните проекти за илюстрации в книжката, и дори още по-малки читатели, които просто харесват особената ритмика и звучност на стихотворенията. При това преводачът не ги е „загладил”, не им е добавил от себе си звънкост, а е оставил детското ухо да свиква с ритмика, която не е тази на махалото, с рима, която не е тази на хлопката. Върнал  ги е обратно в игра – една ерудирана, сложна езикова игра, в която  децата са много по-подготвени да участват от своите учители.
Същия стремеж към свобода и отказ от подценяване на аудиторията струи и от илюстрациите на Ясен Григоров. 250-те страници с цветни илюстрации изглеждат непринудено, сякаш художникът се опитва да „забрави” онова, което знае, и да играе  с молива, химикала и цвета наравно с децата. Оставил настрана значителния си илюстраторски опит (вкл. като носител на наградата „Опера Прима” в Болоня), Ясен Григоров следва спонтанността на собствената си читателска реакция, вслушва се в стихчетата и приема тяхната покана за игра. Резултатът са рисунки, които предизвикват искрен откривателски смях у децата, пък и у възрастните. Всъщност вкусът към свободата личи във всички книги, илюстрирани от Ясен – от избраното на „От две до пет” на Корней Чуковски („Много ми е жал за кончетата, че не могат да си бъркат в носа” ) до още недовършената „Лъжите на Пипи” или поетичната „Облаците”, в която насред изисканите женевски книжарници читателят може да попадне на… билетче от „Етъра”, вмъкнато измежду другите елементи на колажа. Или в предстоящото тази зима българско издание на „Ангелите-пазители”, където…няма да издам. В „Колко ягоди растат по морето?” Ясен използва най-презряните графични елементи – не просто молив и химикал, а дори отпечатък от флумастер на гърба на страницата, следа от молив, разтъркана с палец на непослушен ученик и т.н.  Използва ги в целия диапазон до сложния, изпипан рисунък към „Една дама обикнала тлъст шопар” – така, както виртуозен музикант може ведната след сложни арпежи да засвири с два пръста.

Същото, което прави и преводачът на Чосър, Шекспир и Милтън, превеждайки детски броилки, приспивни песнички с неочакван край, истории за лавандула синя и зелена тревица, за кучето на име Киви, за кофата и метлата, за „парчета, въжета и опашки на куци кутрета”, за агънцето на Мери и булката на бача-барабача, коминочистача. Детски римушки от забавачката на езика, на голямата литература. Има ли ги и в българския – има ги, разбира се, ако разровим в детството си, ще си ги спомним. А тази книга е тук да ни припомни, че свободата, включително езиковата свобода, трябва да се цени и отглежда. За да черпим кураж от нейната дълга история.


петък, 29 май 2015 г.

Музейко (снимки крадешката)

"Музейко" още не е съвсем готов, но днес "Точица" заедно с други организации, работещи с деца (от любими по-любими, като "Детска архитектурна работилница", "Концерти на възглавници" и пр.) имаше възможност да разгледа отвътре какво се случва и колко остава.
Ами как да ви кажа...
1. Нямам търпение да разопаковат и инсталират всичко! Това, което се вижда, е по-хубаво от онова, което си представях. Не по-голямо, а по-хубаво, много намислено и свързано, и красиво.
2. Нямам търпение да пусна Ния да се разходи, когато всичко е сглобено. И сега възклицаваше на крака от мамут (дейнотериум), а той е три пъти колкаш нея, на вулкана и, разбира се, на частта за мъници.  Искам да знам дали ще иска да виси с главата надолу в пещерата като прилеп, дали ще й е интересно да задейства робота, да

намира разни "археологически съкровища" на "разкопките" или да усети миризмата на различни градски дървета. Искам да знам дали на Ането ще й е интересно да разбере за архитектурните материали и стилове, за строежа на земята или "човешката рибка" в българските пешери. Искам освен това да гледам града отгоре, от терасата на покрива.
3. Ужасно се гордея, че "Точица" е част от всичко това, а по-точно, че с Анжела Родел мъдрихме текстовете под експонатите и сценариите за едни кратки анимационни филмчета за различни храни, които пък правим с "Компот колектив". Ужасно се гордея, че в "Музейко" има и мои идеи, напр. костта от дейнотериум и възможността да си направиш "земетресение", като подскачаш върху нарочна постелка и задействаш сеизмограф :)
Ама най-много се гордея, че познавам част от хората, които го правят, от дизайнерите и художниците до някои много специални биолози. И най-вече - Надя, Бистра и Весела с неотслабващия им хъс и, още по-рядко, вкус. You rock!




четвъртък, 28 май 2015 г.

Графитите на Мона Карън бавно превземат стените.

Обожавам ботанически рисунки, защото те ни карат да се вглеждаме в света. Особено ми допадат ботаническите рисунки на онези непретенциозни растения, които дори не броим за цветя, защото се самопосяват и самообгрижват; онези, които наричаме плевели и с които сме играли край училищния двор - жълтурчето, овчарската торбичка, балдарана.


В графитите на Мона Карън тези цветя израстват огромни и обхващат стените на запуснатите градски квартали, и те като тях сякаш недолюбвани саморасляци.
Колко хубаво :)

Намерено благодарение на Катерина Милушева. Източник http://www.thisiscolossal.com/



петък, 15 май 2015 г.

Японска пясъчна градина

Да използваш сол вместо пясък - това го видях в един сайт за самоделни монтесори занимания. Там пишеха букви с пръст... и ние го направихме, но после се позабавлявахме да си правим дзен-градинка. Е, имаме и един турист от Лего. 


Балконинг


Отдавна исках да направя рожден ден в стил "Страната на чудесата". От друга страна, когато си имаш Алиса, тя е навсякъде.





четвъртък, 14 май 2015 г.

Градина за феи: пролетна сеитба

 Никога не съм градинарствала. Когато бях малка, баба ми (маминка по добруджански) имаше чудесна градина, която газех заедно с братовчедите си, за да играем на индианци. Най-много да обера главите на цветята, за да си украся тортите от пясък, или да взема малко хранителни запаси и да се кача на дюлята, където четях приключенски романи за изследователите на Амазонка.
Преди две години обаче почти на шега посадихме две дръвчета за Ането и Ния, после разкопах около тях, за да си личи, че някой се грижи, и да не ги отсекат като саморасляци.
Днес съм истински конквистадор на треволяка и камънаците. Притежателка на права лопата. Харесва ми да се вживявам в ролята на г-жа Аткинсън от "Да убиеш присмехулник", която се вайка за азалиите си. И да имам място, където спокойно да заведа Ния на лов за буболечки. 

И понеже умея да се чувствам виновна, малко ми е гузно, че градинарствам, вместо да работя. Затова измислих: продължението на "Вкусна география" ще бъде за градско градинарство и различните малки начини, по които градските деца могат да общуват с природата. 
Още повече, че съавторката ми Десислава Димитрова е не само двигател на "Слоу Фуд" в България, а и доцент по биология в БАН :) Значи имам не само извинение, а и най-компетентната възможна подкрепа. 

И картбланш да се позабавлявам. Ето фейската градина, която започнахме с Ния. Тиган със счупена дръжка, пръст, торф, дървена бъркалка, клечки за зъби, боядисан камък, малко папрат, три вида семенца, едно сукулентче (не съм сигурна как се казва) и камъчета. А, и пластмасов вълк. Да видим как ще стане :)

четвъртък, 7 май 2015 г.

Под игото на метафората


Стогодишнината от арменския геноцид повдигна някои сериозни въпроси - какво може да бъде значението на една дума, та цяла държава да упражнява последователен натиск тя да не влезе в международно обращение, какви са механизмите, по които може да го направи, и защо у нас специално те сработват. Уж ако има народ, на когото съчувстваме, то са тъкмо арменците, наши братя по съдба.

Думата "геноцид" е конкретна. Тя означава изтребление или опит за изтребление на цял етнос, на ген. Опитът за изтребление на арменците е тъкмо това, както впрочем подобни опити има и в Беломорска Тракия, откъдето са бежанци прабаба ми и прадядо ми. Турската държава се старае всячески да не допуска тази дума да се използва, защото това е международно признато престъпление срещу човечеството и по силата на международното право няма давност (съответно има дължими репарации).
Съвсем друг е въпросът, че (мнозинството) арменци искат просто да не бъде омаловажавана тяхната трагична история. Споменът за общото страдание е много по-силна спойка между хората, отколкото споменът за общите успехи. Вижте у Далчев "И българин съм не заради твойта слава/и твойте подвизи и твойта бранна сила,/а зарад туй, че съм безсилен да забравя/
за ослепелите бойци на Самуила.". Част от мощта на християнството е именно в споделеното страдание, в кръстните мъки. Колкото и да е парадоксално, отричането им - или смекчаването им - би звучало като светотатство на християнина.

Вероятно това е мотивацията на хората, които смятат за кощунствено използването на друга дума на мястото на "робство". За тях тя е синоним на "мъчителна, непоносима, унизителна власт"; позовавайки се на дългата употреба на думата в този смисъл, те виждат в нея "максималната присъда" над тези страници от историята и отказват да я заменят.
Това би трябвало да бъде ОК, доколкото никой не може да отмени правото на хората да използват думите метафорично, нито да подбира онази измежду тях, която им се струва най-изразителна. А и в крайна сметка всяка промяна на популярния език "отгоре" е малко подозрителна. Айде сега, Санчо Панса не е нисък, ами "вертикално предизвикан".

И все пак има проблем. Проблем е, когато представител на властта публично нарече използването на други думи освен въпросната метафора "национално предателство". Проблем е, когато го направи в ефир, пред сума ти държавни мъже и жени, никой от които не реагира.
Обичам литературата и метафорите са ми скъпи, но налагането на една от тях от подобна трибуна не бива да се допуска.
 Първата и очевидна причина е, че има сфери, в които езикът трябва да бъде точен, а не метафоричен. Такъв е юридическият език - законите не са поеми, и слава Богу. Научният език също държи с една дума да не се означават две понятия. "Ядрен взрив" във физиката значи само едно нещо и не може да бъде лепнато на всяко "много драматично явление". Тромбофлебитът в медицината си е тромбофлебит. Не можеш да наречеш с тази дума каквото решиш. По същия начин "робство" в историографията не означава просто "мъчителна и непоносима власт", а физическо притежание на един човек от друг.
Исторически погледнато, такова нещо в Османската империя е имало - Йордан Велчев в "Балканският човек" говори и за синджири с роби в първите десетилетия след падането на Търновград, и за търговия с роби по пазарите (до калайджиите и кундурджиите). Това обаче не означава, че населението като цяло се е купувало и продавало, нито че всеки българин е бил по условие роб. Напротив, свободни хора, които пътуват, учат зад граница, притежават фабрики, издават вестници, печатат книги, даряват манастири - или да, в други случаи живеят бедно, ратайстват, страдат, подложени са на различни неправди, чувстват културата си изтласкана, а себе си - последна дупка на кавала, разбойничестват, шият аби, пасат овце, сричат, търпят или се опълчват... не са роби в прекия смисъл на думата.
Литературата може да ги нарича както ще, но историографията не може. И е абсурдно властта да я задължава да го прави (или да подбужда масова нетърпимост към историографската точност).
Струва ми се, че - обратно - би трябвало да сме се напарили и да искаме идеологията да стои вън от историографията. Да оставим учените да работят и да се интересуваме от верността на източниците и логиката на доводите, вместо да им диктуваме какъв език да използват. И... по възможност да не ги бутаме към литературата. И без това твърде много от историческите ни паметници обрастват с бутафории. Нека оставим литературата да си бъде литература и да не я пращаме зорлем да "поробва" историографията.

P.S. Моят прадядо е бил дете, когато е бягал със своите съселяни от Одринска Тракия към България. Хукнали са направо от полето, защото нямало време за губене, турците са убивали всеки заварен. Голямо криене е било колоната да не се издаде - имало е оставени бебета, защото плачът им можел да ориентира преследвачите. Не мисля, че "робство" е най-силната дума за това страдание - дядо Сандьо не е бил роб, а оцелял от локален геноцид. Поне в науката нещата трябва да се наричат с конкретните им, истински имена.










вторник, 7 април 2015 г.

За контрабандата и звездите

Бъдещето е това, за което се готвиш.
Ние обичаме да си го представяме безоблачно, като хепиенд на една малко протяжна история заеволюцията и прогреса.
Като лятото на растежа.
Истината е обаче, че ако си представяме бъдещето без проблеми, значи си го представяме без работа. За какво тогава да готвим децата си?
Ние сме технологичното поколение, казват много от тях. Технологиите се развиват толкова бързо – защо да знам, когато Гугъл знае вместо мен?
Нищо чудно, че ни е трудно да ги мотивираме. Всичко ще бъде лесно, казват ни от рекламите. Натисни копчето. Изтегли приложение.  Няма нужда дори…
Нищо чудно, че не можем да ги мотивираме. Кой се готви за лесното? Особено когато самата подготовка е трудна. В едно бъдеще без проблеми хората биха били като безполезната раса „елои” от „Машина на времето” на Хърбърт Уелс. Биха намирали за безсмислено да развиват умовете и телата си. Също като мнозина днес.
Само че, разбира се, бъдещето не е без проблеми. Да видим какво се е случило във времето, което е било „бъдеще” за Хърбърт Уелс и съвременниците му: две световни войни.Арменският геноцид, Холокостът, геноцидът в Руанда. Студената война и ядрената надпревара. Катастрофата в Чернобил и други екологични катастрофи. Глобалният тероризъм.
Откъде са се взели тези проблеми? Нали сме овладели природата, опознали сме я и сме я впрегнали, нали машините трябваше да направят всичко лесно? Откъде се вземат катастрофите?
Отговорът е: от хората. В хода на най-новата ни история най-голямата заплаха за хората са другите хора. И необходимостта от съжителство и сътрудничество с тях си остава най-сигурното предизвикателство за бъдещето.  Ние може да не знаем със сигурност какви климатични промени предстоят, как точно ще напредне медицината или астрофизиката, какви ще бъдат утрешните технологични играчки и дали, примерно, специални нишки в дрехите ни няма да бъдат в състояние да правят пълна диагностика на здравословното ни състояние.
Затова пък със сигурност знаем, че ходът на еволюцията е много бавен, че човешката природа не се променя от днес за утре.
Че понякога ще изпитваме гняв.
И разрушителни желания.
Че ще се страхуваме от непознатото и ще реагираме на него с агресия.
Че нерядко силните от нас ще се съюзяват срещу слабите. И това ще води до катастрофи.
Че понякога ще злоупотребяваме със същите тези технологии, които ни обещават рай. И това ще бъде ужасно.
Че понякога ще знаем кое е правилното, но ще ни харесва да постъпваме другояче, за да се чувстваме свободни.
А друг път ще свикнем с несвободата и ще се окажем способни да живеем в нея десетилетия наред.
След като човекът е най-голямата заплаха, защо не го изследваме? Защо нямаме науки, които да се занимават с това?
Имаме. Наричат се хуманитарни науки.
Имаме, но не им позволяваме да се развият така, както биомедицината или ядрената физика.
Имаме, но не инвестираме особено в тях – нито в новите изследвания, нито в популяризацията на техните открития.
Нещо повече – ние често пречим на техните открития да стигнат до класните стаи. Учебниците по литература и история често са най-трудно променящите се в програмата, особено в страни като България. Те изглеждат замръзнали, сякаш функцията на хуманитарните предмети е да осигуряват противотежест на така плашещото ни бъдеще.
Затова ги държим в миналото. Крайната десница в България настоява да се въвежда „патриотично образование”, макар от 30 години обучението по хуманитарните предмети да не е тъкмо това – и нищо друго.
Така те служат на всеки друг, но не и на децата. Защото детето може да прекара 12 години в училище, без някой да му каже какво да прави с побойника, който го причаква в голямото междучасие.
Нещо повече – без някой да му каже какво да прави с побойника в себе си.  Или със страхливеца, който може да се направи, че не вижда, докато другите тормозят някого.  Какво да прави с чувствата си, да ги потиска или да им се поддава? Кое е по-трудно? Кое е по-опасно? Има ли други със същите дилеми? Как да преценява другите хора, как да разчита мотивите им?
Как да забележи собствените си грешки? Как да избира добре?
Като редактор на издателство „Точица” от пет години издавам книги, които са на ръба на образователната програма. От външната страна. Книгите винаги са имали обща граница с образованието и аз използвам това, за да контрабандирам хуманитарно знание от другата страна. Крия реториката под сладоледа, ненасилието под мирната борба за пресни кифлички.
Защо го правя? Защото от другата страна на границата има огромни залежи от най-ценния ресурс на образованието.
Като родител, като учителска дъщеря и като водещ на над 40 работилници мисля, че най-ценният ресурс на образованието е ученическият въпрос.
Тази образователна концепция е нова приблизително колкото платоновите диалози и дзен-будизма. Най-добрият момент да научиш някого на нещо е когато отговаряш на въпроса му.
Ако планираме твърде тясно работата си, ако не предвидим възможността този въпрос да ни изненада и да ни отведе в нова посока, да ни накара да научим ние самите нещо ново и с примера си да покажем на децата как се учи, значи планираме провала си. Ще го усетим в момента, в който спрем да получаваме въпроси. Да получаваме задачи.
Джон Майтън казва, че преподаването е сценично изкуство – учителят е актьор, който говори пред публика. Аз бих продължила мисълта му и бих казала, че добрата хуманитаристика е сценично изкуство, в което всички са персонажи и се опитват да анализират възможния смисъл на ролята си, да видят възможните диалози, да пробват какво е да си някой друг. Това може да стане през театъра, както го прави Георги Няголов, през задаването на исторически роли, както го прави Емил Джасим, или просто през литературата и постоянната гонитба на вживяването и обмислянето, както го правят други даровити учители.
Най-доброто помагало в науките за човека е самият човек.
И това е важно за всички сфери, защото (както казва Хюм) няма наука, която да не е хуманитарна. В единия край на телескопа стои човешкото око и няма да разберем звездите, ако не разбираме него.


Този текст щеше да бъде прочетен в рамките на конференцията "Образование за бъдещето", ако не си бях забравила очилата. Какво точно от него успях да кажа - трудно ми е да преценя :)

петък, 3 април 2015 г.

А пък в един далечен край на зала 25, на щанда на Small World Publishers (обединяващ "Les Trois Ourses" от Франция, "Petra Ediciones" от Мексико, "Tara Books" от Индия и "One Stroke" от Япония), почти без да искам се оказах срещу самия Кацуми Комагата.
И в първия момент не го познах, защото беше с медицинска маска и защото някак не очаквах, че легендите си седят току-така сред цялата шумотевица.
Кацуми Комагата е автор, когото знам от Капка Кънева, разглеждала съм дълго книгите му на снимка и никога не съм ги пипала на живо, защото единствения път, когато ги видях, бяха заключени в стъклена витрина в една прекрасна малка книжарничка на пъпа на Брюксел.
Така че изобщо не мога да се сдържа и да не се похваля:

Болоня, без точка (първа част)

Куклата измива лицето си и сяда удобно в креслото. "Какво правиш?, питат три момичета. Девойчето мълчаливо затваря куклената къща.
Кой говори на децата за страховете, които карат хората да се затварят в себе си? Опитвайки се да излезе навън, момичето среща жена, която не може да се откъсне от огледалото - никога няма да е достатъчно красива, за да я приемат. Погалва лицето й и то се превръща в неговото собствено. В дневната друга жена трупа запаси. Не можеш да излезеш, ако не си подготвен - а никога няма да бъдеш напълно готов. Момичето погалва ръката й и вижда, че под купчината буркани лежи самата тя.

"Вече не е 25, 35 евро е"- издърпва книжарят книгата изпод ръката ми. "Моята кукленска къщичка" току-що е спечелила една от наградите на международния панаир на детската книга в Болоня. За трудните, необикновени, некомерсиални детски книги тази награда се равнява на "Златна палма" от Кан - шанс да бъдат забелязани зад граница заради качествата си, а не заради вече постигнатия търговски успех.

А това е шансът на читателя да бъде изненадан. Наистина малките читатели обичат повторението (питайте родителите, чиито наследници се тръшкат за 40-тата книга от някоя поредица), Докато не отворят книга, чиито герои са толкова живи, сякаш ги познават от години. Ей това е усещането, когато отвориш "Гордън и тапирът" и видиш вечната драма на приятелството, което трябва да оцелее пряко пищната джунгла, която тапирът създава около себе си, и свръхподредеността на пингвина.  Не издържах и я купих, преди да са ми сменили цената под носа. Книгата е пиршество за очите и предизвиква несдържан смях, какво повече :)

Голямата награда тази година спечели "Фенерче" на Лизи Бойд, но на мен някак ми стои сравнително обикновена и като тема, и като изпълнение. Не че не е симпатично да покажеш, че страшните неща нощем всъщност са съвсем нормални и дружелюбни в светлия сноп. Не че не е симпатично и да направиш тази книга без думи. Темата дава шанс и да използваш контурни рисунки на черен фон, което аз специално много харесвам. Но като цяло не усещаш онова жилване на идеята, която приковава вниманието ти и занимава ума ти дълго след затварянето на книгата. От друга страна, може пък да съм с около 36 години твърде пораснала за нея, знам ли. Ама... не бих я забелязала сред другите. Не че нямаше да изгубя, де.

Украинската "Войната, която промени Рондо" приковава вниманието отдалеч, и не само заради темата си и страната, в която е написана. Издателство "Старият лъв" има наистина удивителен почерк. Втора година имат книга сред наградените - миналогодишната "Звезди и макови зрънца" ми е сякаш още повече на сърцето, при положение, че в нея има много.... точици. От зрънцата черен пипер, с които е нарисувана котката Борхес, до дупките по копчетата на минувачите. Съвсем като за нас :) Нищо, че е миналогодишна.

Ето и книгата за войната:
Въобще "Старият лъв" правят много необикновени книги, мисля, че рано или късно ще вземем някоя от тях :)
Не всички езици обаче ми позволиха да разбера много за наградените книги извън визуалната им стилистика. Тепърва трябва да открия за какво се разказва в ливанската "Сама" или да поискам резюме на прекрасната наглед "Ей там" ("La Fora"). "Един ден в Пекин" обаче се разказваше сама :)


Междувременно моят "един ден в София" вече презполови, така че трябва да се захващам с други дела, ако не искам къщата да заприлича на обитавана от Тапира :).  И без това по-подробен разказ за панаира в Болоня ще можете да прочетете в "Култура".
А утре ще кача малко снимки на не-наградени, но пре-любопитни книги.

събота, 7 март 2015 г.

8.03

Броя себе си за феминистка.
Имам две дъщери. Момчетата около тях са чудесни – като започнем с Влади от детската градина, който подарил на Ния мартеничка. Момчетата около мен също – като започнем с моя татко и завършим с таткото у нас.
Феминизмът не е борба между половете. Не е забележка в бележника на другарчето ми по чин, не е вина по рождение. Твърдо съм убедена, че момченцата не се раждат „от виновния пол”.
Нито пък момиченцата. Всъщност, когато бях малка, този въпрос сякаш не стоеше – подразбираше се, че мъжете и жените са равни, а когато не са, това са битовизми, остатъци от друго време, които ще отмрат от само себе си. И през ум не ми е минавало, че нещо – от катеренето по дървета до състезанията по математика или бъдещите професии – не е за мен, защото съм момиче.
Тази обществена нагласа сякаш се промени рязко през 1989-а година, когато сякаш се опитвахме да заживеем в свят, огледален на всичко познато. Няма да забравя един руски виц от времето на „Огонек”, в който мъже и жени се лашкат в препълнен автобус на път към работа. Един мужик забива лакът в жената до себе си, за да се добере до седалка, а тя се развиква възмутена: „Как вам не стыдно! Да я женщина!” А мужикът отговаря: „Женщина? Женщины еще спят.”
Представата, че идеята за равенство е нещо некрасиво и неестествено, ни заля заедно с рекламите на „Монсанто”, историите за екстрасенси и руските битаци, внезапно цъфнали по градинките. Прословутите трактористки (интересно, аз пък познавах лекарки, учителки, архитектки, радиожурналистки и пр.) бяха многократно употребени като контрапункт на новия образ на жената, която, ако има късмет, е твърде красива, за да работи, тоест работи мутреса.
Започнала като битка за „красивото у жената” (с „госпожици” и „мили дами”), „огледалната” нагласа скоро заля кварталите на София с естетически издържани снимки на женски дупета, разпечатани на принтер и увенчани с надпис „Това е твоят ауспух”. Представата, че „сексът продава” го превърна в свръхексплоатиран, претръпнал от умора амбулантен търговец, който тика по калните спирки количка, натъпкана с всичко от „страст на кристали” до автомобилни гуми и циментови смеси. От страх да не бъдат обвинени в тесногръдие и соц-манталитет медийните регулатори оставиха порното да стане практически норма за визуалната среда по улиците (билбордове, торбички, стърчащи отвсякъде вестници), телевизията, хумора (до ден днешен май за връх на българския хумор се счита да вкараш сексуален подтекст в уж невинна ситуация, ха, ха). Същият очукан амбулантен търговец е натоварен и със задачата да компенсира всички национални комплекси, хвалейки се на всеки, който не смята за твърде изтънчено да се мери с него точно по този параграф.
Феминистки проблем ли е това или проблем на добрия вкус? Не съм сигурна доколко двете са отделими. Защото средата възпитава, тя внушава понятието за „нормално” – ако приемем заедно с авторите от „Философски закуски”, че за мнозина нормално е това, което правят другите. Ако приемем, че е нормално да натискаме копчето на възбудата за всякакви цели, то не бива да се учудваме, че ще имаме сензационна журналистика, на чийто фон и най-дървения и половинчат анализ ще изглежда крайно рационален, не бива да се учудваме, че ще имаме свръхвисок трафик на хора, не трябва да се учудваме, че критерият на добрия вкус ще отсъства от всичко – от градската среда до учебниците на децата ни. Или че полицията ще смята, че жертвата по правило си е виновна, щом не се е пазила. Всичко това е свързано с „женския въпрос”, ама не само с него. Защото е част от начин на мислене, който засяга всички. Нагонът за насилие, да речем, също е вътрешен повик, възпиран от някакви си увреждащи здравата психика задръжки.  По време на „прехода”, докато аз се чудех как да се прибирам по тъмно от лекции, всъщност пострадаха мои приятели – момчета, към чиито портфейли някой бе проявил здравословен интерес.
Това не значи непременно, че всички проблеми на жените в България се изчерпват с родените през въпросния „преход”. Много от тях – като   бруталното отношениекъм родилките в държавните болници– са си от младостта на майките ни. Далеч съм и от мисълта да разхвалвам един режим, който по същество е престъпен, наложен и поддържан с насилие. Обаче смислената промяна не е да обърнеш всичко на 180 градуса. Ние не просто изхвърлихме бебето на равноправието с мръсната вода на ДС и скритите партийни машинации. Ние запазихме мръсната вода, а изхвърлихме бебето.
Честно казано, предпочитам да бяхме запазили призрака на трактористката.



вторник, 3 март 2015 г.

3.03

Първо: обич, не гордост.
Обичта значи грижа. Погрижи се за нещо в тази страна, направи го по-хубаво, отколкото е.
После, като искаш, можеш да се гордееш с него. За другото нямаш заслуга.
Не се срамувай от страната си, не се хвали с нея. Всички страни имат качества и недостатъци, също като всички хора. Приеми я с особеностите й и гледай напред.
Познавай страната си. Любопитствай – автори, дето ги няма в учебника, история, която не се учи в училище, малки села, дето ги няма в туристическите справочници.
Питай бабите си и дядовците си. Запиши разказите им, техните спомени са друг вид история.
Пътувай, познавай и други страни, не бързай със сравненията, натрупай опит.
Обърни внимание кои от нещата, които харесваш, виреят добре у нас. Палмите са ефектни, но зиме трябва да се прибират на топло, иначе ще загинат. Виж, здравецът се оправя добре. Доматите също, въпреки че са пренесени от Америка. Преди да пренесеш мода, идея, начин на правене на нещо си, помисли дали ще се „хване” добре тук. Хвърляй усилията си в жизнеспособни идеи.
Говори и пиши на добър български. Защо да скачаш на куц крак, като можеш да вървиш?
Чувствата не отменят добрия вкус. Трикольорните салати, изкуствените „руини”, анцузите с гербове или снимки на герои, лъжливите „исторически” открития за напомпване на самочувствието или примамване на туристи са просто пошли. Ако цениш страната си, намери истинска рецепта, запази тъканите от баба ти престилки, настоявай истинските археологически паметници да бъдат пазени и адекватно показани. Докато строим на Трапезица (и на Яйлата, и къде ли не!), из цялата страна са оставени да се рушат средновековни църкви.
Не мрази никого заради неговия произход. Нито пък смятай, че някой е по-добър от теб само защото е от друг народ. Идиоти има навсякъде. Свестни хора също.
Не мисли патриотизма за лоша дума, само защото зад нея се крият мошеници.
България не е само фолклор, цървули и казанлъшки рози. Гледай отвъд клишетата. Използвай очите си. Литературата ни не свършва с конспекта в училище. Имаме и други художници освен Майстора. Изкуството не служи, за да се гордеем с него, а за да доставя удоволствие и (или) да ни провокира да се замислим.
Открий какво обичаш. Не гордост, обич.