понеделник, 15 септември 2014 г.

За училището като за емоция

Включвам се в предизвикателството на Цвета Брестничка от асоциация "Родители" да разкажем за емоционалната страна на ходенето на училище.

Помня как на една разходка дядо ми ме попита дали искам да тръгна на училище. Исках. Той ме беше научил да чета, имах приказките на Сутеев, "Незнайко", Андерсеновите приказки и една голяма книга за билките в България, откъдето ми заръчваше да чета какъв чай трябва да пие (беше тежко болен). В първи клас бях на шест, също като всички останали деца (някаква експериментална паралелка). Около десетина можехме да четем, така че първият ми срок мина в игри в задната част на стаята (пъзели и рисуване). Най-тежко ми беше спането следобед; имахме триетажни легла, които бяха супер, но и много ме разсънваха. Учителките ни изрязваха от гланцово блокче разни наградки - за четене пчеличка, за смятане детелинка, за спане следобед червено кръгче и т.н. А аз все нямах червено кръгче. Веднъж обаче получих всичко, всичко, и то защото много майсторски се преструвах на заспала. А баба ми да вземе да ми изпере престилчицата (червена на бели точки) и да съсипе в джобчето ми всички награди. Помня как ги глади после. В прогимназията установих, че минавам за зубър (и попаднах в една ситуация а ла "Плашилото"), но тъй като още не харесвах момчетата от класа, ми беше все тая. Известно време размишлявах дали трябва да се преструвам, че не ми е интересно да уча, за да ме харесват. После ми се видя много сложно.

Всъщност не ми беше интересно по всичко. Обожавах математиката заради другарката Томова, която ни пускаше да пием вода по средата на часа (целия клас, ако е горещо), устройваше ни състезания и спокойно пускаше шеги по адрес на габаритите си, врачанския си произход и пр. Недолюбвах литературата, въпреки че четях така, че веднъж се блъснах в едно дърво на път за училище („Тримата мускетари” бяха виновни). Това обаче нямаше нищо общо с часовете по литература, където рецитирахме "Йохан" наизуст, целият клас поред, и тежко ти, ако сбъркаш. Едва в седми клас учителката се разболя и заместникът й ни пита защо малката кобилка у Йовков си има име, Ая, а другата е черна и безименна. Искаше да се сетим, че тя е сянка, а ние не се сещахме и гледахме озадачено, защото никога не ни бяха питали нещо, което не го пише в учебника.

В гимназията нещата се обърнаха, защото учителят по математика беше одаскален, а учителката ми по английски не се интересуваше от учебника ни, а ни даваше да поставяме „My Fair Lady’, да превеждаме Бърнс и Бредбъри, да сваляме текстове на песни и да пишем криминални разкази. Въобще става ясно, че пак ми беше интересно и пак не можех да докарам модния незаинтересован куул. От пълния социален крах ме спаси само фактът, че решително се противопоставих на всякакви опити да ме включат в училищния оркестър.


И още – списание „Космос” – и „ЛИК” и „Съвременник” у една по-голяма приятелка; майкините лекции по западноевропейска литература, изровени на тавана, и „Отчуждението” на Цветан Стоянов; „Гаргантюа и Пантагрюел” и „Раждането на трагедията”, и зорът да завърша по-рано, защото ми се струваше, че ще е далеч по-интересно да студентствам (права бях).

А, и в четвърти клас – сълзи, сополи и „Седнало е Джоре, дос” по ноти до полунощ, все по-фалшиво и безнадеждно.