сряда, 18 юни 2014 г.

За единния учебник и други магарешки истории


Знаете ли как са си представяли бъдещето на образованието през 1958 г.? Пред всяко от децата има кръгъл компютър с камера, чрез която малките нехранимайковци да бъдат следени от учителката, чийто образ е прожектиран на големия екран, заел мястото на черната дъска. Автор на тази утопия е Артър Рейдбау, художник на комикси, но моментално мога да ви намеря двайсет учители и двайсет ученици, които биха се подписали под идеята му съвсем сериозно.
И защо да спираме дотам? Вместо да гледат на екрана учител, който им разяснява урока, децата могат да гледат директно филм, който да ги отведе в Антарктика или в стомахчето на дъждовния червей, или каквото е черезвичайно важно да учат. Или да въведат за учители роботи!

А защо не и ученици-роботи?. И да се свършва.
Само че хлапетата са непредсказуеми, дяволите ги взели. И филмът не може да реагира на всяко от тях. Едно разбира от пръв път що е бъдеще време в миналото, друго се налага да връщаш три пъти от произволната точка във времето и пространството, в която се е зареяло, за да си спомни какво е глагол. Едно пресмята без затруднение колко телета могат да се превозят в железницата от т. А до т. Б, друго е виждало телета на живо и има свое мнение по въпроса за правилната им транспортация. И ти посочва, че рисунката в учебника е погрешна. Учениците са доста различни, но по едно си приличат – усетят ли, че не говориш на тях, а на някаква своя абстракция, спират да те слушат. Същото се отнася и за учебника – като всяка книга, и той е писан с представата за своя читател. Ако детето не се разпознае в него, той няма да му бъде полезен.

Представете си следната случка: при един прочут писател дошъл магаретар, който вечно се провалял с жените. Извадил от джоба си смачкани банкноти и казал „Моля Ви, измислете ми такова обяснение в любов, което винаги да работи.” Писателят се заинтригувал, защото бил майстор на любовните истории и предизвикателството му допаднало. Само че две седмици по-късно бил напълно отчаян. „Не мога едно, мога двайсет – пък ти си избирай кое става според жената”.  Човекът обаче се смръщил – де ще ти помни двайсет любовни обяснения, нали имал да храни магаретата, да им чисти! Взел едно листче и след петия си предвидим провал обявил на всички, че писателят е бездарен мошеник.
Предсказуем завършек. Но защо смятаме, че да се влюбиш в химията е по-лесно, отколкото да се влюбиш в магаретар?

По правило учебникът би трябвало да е изпитан в клас, за да върши работа. В различни класове, за да е ясно в какви ситуации е полезен. Онзи, който одобрява кои учебници да се ползват – в случая представителите на министерството – би трябвало да изиска сведения за резултатите в работата с тях в различни класни стаи, да влезе да види как се получава в няколко различни случая, да сравнява различните разработки, при това дългосрочно, поне в течение на година (да не говоря за по-дълго, защото в крайна сметка целите на образованието не се простират до лятната ваканция). Учебниците не са просто книги, та да ги мерим само на пръв прочит. Те са по-близки до готварските книги – какво ще ти каже прочитът, ако не седнеш да приготвиш поне половината рецепти от тях и да видиш как ще ти се получи, при това в домашни условия и с продуктите, които се намират в квартала. Или, ако щете, учебниците приличат на медицинските справочници – защото могат да нанесат сериозни щети.
Дали министерството на образованието тества дълго и внимателно всеки учебник, който допуска до класните стаи? Не. В случаите, когато предложените учебници са повече от три (позволеният досега брой), те минават някакви много откъслечни изпитания. Ако обаче броят на предложенията не надхвърля позволеното число, изпитания няма. Тоест няма проблем в чантата на детето ви да се озове нещо, което никога не е изпробвано в клас. И да си му личи.
Всички учебници, на които се ядосвате, когато решите да видите какво толкова не разбира синковецът, са минали министерско одобрение. Например никой в МОН не е възразил Царевец да бъде монтиран на Фотошоп в центъра на Търново. Никой не е възразил в учебника по музика да има чалга. И това са само нещата, които се забелязват на пръв поглед. А другите? Когато нещо просто не е подходящо за съответната възраст, за съответния клас? Когато не е съобразено с броя на часовете, с програмата за миналата година? Това няма да го усетите въобще. Както от МОН явно хабер си нямат, че четири години по „Човекът и обществото” се учи дословно едно и също. Или комисиите за различните години не си говорят помежду си, или не ги интересува, че хабят времето на децата.

Същата незаинтересованост се вижда и по отношение на програмите. Ако погледнете програмите на МОН за различните класове, ще видите, че те са писани като царски декрет – това и това „се изисква”, без да е съобразено с различните потребности, възможности и интереси на учениците, да не говорим за това да оставят някаква свобода на учителя. Обикновено са наблъскани и без всякаква връзка с хорариума, броят часове, които са отделени за въпросния предмет. Не дай си Боже на учениците да им стане интересно и да поискат да научат нещо повече за конкретната тема; или пък да им е трудно, та да се нуждаят от повече часове. Моя приятелка, извикана миналата година в качеството си на учител по музика, за да даде мнение по програмата по своя предмет, установила, че авторите й изобщо не знаят за колко часа седмично е предвидена тя. Установила също така, че учителите се викат само за параван и че всъщност никой не отчита тяхното мнение. По същия начин, по който „обществена анкета на сайта на министерството” се използва само за параван, защото за представителността на анкетата, подбора на въпросите и начина на отчитане на отговорите няма кой да следи.

Както никой не държи сметка на МОН за качеството на програмите. И то не само по отношение на хорариума, а и по отношение на съдържанието. Къде е гражданското образование например? Защо до 6-и клас според училището българската история спира с Освобождението? И така нататък. Дебат по въпроса няма. А е наложителен.
Непрекъснато се говори за повишаване на функционалната грамотност – и не ни трябват плачевните резултати от PISA, за да видим, че не учим децата си да осмислят прочетеното, да разсъждават рационално по текущи въпроси. Умение, което липсва после и на гласоподавателите, много ясно. Не ги учим на съжителство, на работа в екип или поне на уважение на чуждото пространство. Не ги учим никъде на базисно уважение към човешкия живот – даже напротив, държим на патоса си, че „не убивай” може да бъде пренебрегнато при тия и тия обстоятелства.

МОН не си е свършила работа по основното съдържание на българското образование. По написването на свестни програми и изпитването им в реални ситуации. Не си върши добре работата по одобряването на учебниците. В същото време замазва необходимостта от реформа – истинска, дълбока!, - като предлага пак да раздели по друг начин образователните степени и да концентрира повече власт, този път като си присвои задачата и да пише учебниците. Защо, след като дори с одобряването им не може да се справи?
За да могат децата да вземат по-лесно матурите, казаха ми. Но матурите ги провежда самото министерство! И в тях има грешки, възможности за измама, неточност в оценяването. Казвам го, защото знам подробно какво точно виждат учителите, които ги проверяват. Как си личи поправяното с друг химикал, да речем, и как нищо не можеш да направиш. Също както не можеш да направиш нищо, ако има два възможни отговора, но от МОН са определили за верен само един. Да не говорим каква част от знанията и уменията се оценяват точно с такъв тип въпроси. И колко струва въпросната оценка, ако заради нея се жертва качеството на обучението. Колко ни струват неграмотните гласоподаватели? Колко ни струват служителите, научени отрано „да отбиват номера” и да работят само когато ще ги проверяват? Колко ни струва страхът, защото „като знам какъв съм инженер, не смея да отида на доктор”?
Българското образование се основава на принуда, на „изисквания” и „наказания”, а не на потребности и съдействие. Ограничаването до един учебник ще доубие вътрешната мотивация на децата, вярата им, че тяхното мнение,техните интереси и възгледи имат някакво значение.
Очевидно е защо за министерството е добре да няма плурализъм – повече власт, повече възможности за злоупотреба с нея (например по отношение на печатницата, откъдето ще излизат въпросните учебници). Освен това пестят работа: няма да им се наложи да мислят как да диференцират образователните резултати, как да отразяват в тях евентуалните индивидуални способности.
Предвид силната застъпеност на темата за селото в училищното обучение, ще си позволя една аграрна метафора: ако засееш цялата си територия с една и съща култура, да речем ечемик, то ще можеш да я ожънеш с един модел комбайн. Ако някъде нищо не поникне или комбайнът ти не може да додрапа до съответната височина, значи земята е неплодородна и туйто.
Само дето земята ти трябва на теб, а не ти на нея. Ти си този, който си зарязва ресурсите, защото не ги цени, а после мрънка, че е беден. Да не говорим, че утре ще ти трябват и други неща освен ечемик. Ще ти трябват и други умове, способни на други решения извън тези, които скудоумно си им наложил. Откъде ще ги вземеш?

Ако МОН иска учебниците да бъдат по-добри, трябва да си свърши по-добре настоящите задължения, а не да поема нови.
Трябва да тества внимателно и в различна среда (селско училище, централно училище в голям град, училище в крайните квартали и пр.) не само учебниците, но и своите собствени програми.
Да отчита публично резултатите.
Да позволява разнообразие от други подходи, като следи и техните резултати, за да види дали пък няма да дадат по-добър плод в една или друга обстановка.
Да преосмисли системата си за работа с учителите така, че да насърчава креативността и опита, и умението им да развиват заложбите на учениците, ако иска в системата да останат умни, изобретателни и опитни хора.
Да преосмисли системата си на оценяване на учениците, за да ги насърчи да развиват способностите си, вместо да им налага да ги потискат и унифицират в името на унифицираните матури.

Да, такъв подход ще иска повече работа. Ще иска хора, на които действително да им пука какви ще израснат днешните ученици – не чиновници, които се надяват да минат метър, принуждавайки учителите да им пишат учебниците ангария. Ще иска хора, които да актуализират собствените си знания в областта на съвременната педагогика, а после да излязат от кабинетите и да влязат в класните стаи, защото никой няма полза от образование, което се случва само на хартия.

Защото хартийка с печат може да си купи всяко магаре.