петък, 31 януари 2014 г.

Птичи ресторант

Синигерови лакомства. 
Знаете ли, че в квартала ви живеят и други птици освен гълъбите и врабчетата? Ние дълго време не подозирахме -защото само гълъбите успяваха да се преборят за трохите по перваза.
За да повикате пойни птички обаче, ще ви трябва слънчогледово семе, и то окачено в хранилка, на която гълъбите да не могат да кацнат. 
А за синигери - просо, смесено с някаква твърда мазнина, напр. мас или палмово масло.
Ние, разбира се, сме само любители - за правилата при отварянето на птичи ресторант могат да ви разкажат от Дружеството за защита на птиците.
Синигерски бисквити

Камбанка за синигери

Слънчогледова хранилка за пойни птици (за първи път опитваме, да видим какво ще стане).

Стискайте палци птичият ни ресторант да набере популярност :)

понеделник, 27 януари 2014 г.

Irma Gruenholz

Детска игра ли е пластелинът? Питайте Ирма Груенхолц. Носталгия, изтънченост, изненада - мадридската художничка комбинира "старомодния" материал с конци, хартия, разнородни "случайни предмети", за да създаде жив и колоритен свят, който хем препраща към анимацията от седемдесетте, хем звучи по-неочаквано от "високотехнологичните" илюстрации.







Попадайки на тези стари френски учебници от editions bourrelier, искаме да ви попитаме кои са вашите примери за наистина добър дизайн в образованието - от етикета и учебника до класната стая и училището - и доколко това е важно за вас. 
Има ли някакъв елемент във визуалната среда на училищния живот на детето си, който наистина харесвате? А примери, които бихте искали да прехвърлите у нас?

петък, 24 януари 2014 г.

Не е много лесно да се говори с тийнейджъри за ползата от паметта, за ползата от историята - още повече когато децата изживяват футуристичната заблуда, която самите ние сме им пробутали - заблудата, че те са поколението на технологиите и нямат нужда от друго самоопределяне.
Умберто Еко умее да убеждава: говори за паметта, докато приказва за футболни отбори и мацки, за мускули и тренировки. 
Аз особено харесах обаче следната метафора (защото остарявам, знам):

Днес, ако отидеш на кино, трябва да отидеш в предварително обявения час и да гледаш филма от самото начало. Когато той започне, някой сякаш те води за ръчичка и ти обяснява какво става. По мое време човек можеше да влезе в салона по всяко време, дори по средата на някой филм. Тогава се налагаше сам да се досети какво се е случило, преди да започне да гледа. А когато филмът започнеше отначало, зрителят можеше да провери дали правилно е възстановил събитията от началото на филма до съответния момент. И ако ти се приискаше много, можеше да останеш и да го гледаш пак.
Животът е нещо като да гледаш филм по моя начин. Раждаш се в някакъв момент, преди който вече са се случили много събития в продължение на стотици хиляди години. Важно е да знаеш какво се е случило преди раждането ти. Това е необходимо, за да разбереш защо днес стават много други събития.

Статията "Внуко, учи наизуст" е публикувана в италианското издание "Еспресо", а текста й на български можете да прочетете на сайта на Offnews. 

Юсуке Оно, или 360-градусови книги




Книга? Или хартиена скулптура? Миниатюрен мизансцен без начало и край? 360-градусовата "Сладък дом" на Юсуке Оно е като визуална метафора, която обръща с хастара навън старата фраза "светът на книгите" и ни кара да я усетим в цялата й жизненост.
Предполагам, че се чете отблизо, с нос опрян в страниците, без никога да доизмислиш историите, защото е по-хубаво да ги оставиш да съставляват въздуха между изрезките.
Повече можете да видите на страницата на авторката - там е и другата й творба, "Книга за джунглата".
Специални благодарности на Светла Стоянова, която ми я показа :)

неделя, 19 януари 2014 г.

"Вкусна география" и майстор-пекарите от първи "В"

"Бум! Бум! Прас!"
Чиновете треперят, наоколо се вдигат облаци брашно: първокласниците току-що са чули, че при месене можеш да тупнеш с все сила тестото на масата.
Издала им я е собствената им учителка, госпожа Рахили Василиаду.
Не знам дали Зевс е изпитвал повече удоволствие, когато е стоварвал мълнията си върху земята, но като гледам сияещите лица на първокласниците, силно се съмнявам.
После двайсетината деца продължават усърдно да мачкат големите колкото юмручета топки - по-меки от пластелин, замесени от самите тях, живи. Преди да ги съберем на големи купчини, учителката им подсказва да ги огънат в усмивки.

После правим от тях три планини - високата, островърха Рила, издълженият Пирин, разлатите Родопи. Козите и мурите ни се получават по-трудно, защото тестото вече бухва, не стои мирно за дребните детайли, но изглеждат достатъчно убедително, за да ги разпознаят децата. Питам ги в кои приказки има кози - оказва се, че знаят доста повече от мен. Я, едно дете знае и за сатирите! Друго подхваща за кентаври... но се поправя само през смях.

Докато оставим тестото да втаса и си измием ръцете, те ми разказват за собствените си географски открития - кое се е качвало на Мусала, кое е виждало делфин... откривам, че днешните деца пътешестват също като Пипи и като нищо могат като нея да те затапят "Впрочем, ходила съм в Лисабон с баща си". Личи си още, че възприемат училището като място, където не само "да слушат", а и да бъдат чути. Дотолкова, че учителката е записвала интересните им отговори през срока и ги е събрала в книга заедно с най-интересните им рисунки - книга, която са получили за Коледа.
И такива учители има. Учители, които пускат на първокласниците Чаплин. И ги учат на танца на хлебчетата.
Но да се върнем на нашите хлебчета, тоест на яловата ни баница от с. Горно Драглище, напълно неизвестна ми допреди февруари, когато с Деси Димитрова и децата се захванахме с вкусната география.
Междувременно тестото беше бухнало. Децата реагираха, като да бяха видели магия.
Без да знаят, че магията бяха те.