понеделник, 15 септември 2014 г.

За училището като за емоция

Включвам се в предизвикателството на Цвета Брестничка от асоциация "Родители" да разкажем за емоционалната страна на ходенето на училище.

Помня как на една разходка дядо ми ме попита дали искам да тръгна на училище. Исках. Той ме беше научил да чета, имах приказките на Сутеев, "Незнайко", Андерсеновите приказки и една голяма книга за билките в България, откъдето ми заръчваше да чета какъв чай трябва да пие (беше тежко болен). В първи клас бях на шест, също като всички останали деца (някаква експериментална паралелка). Около десетина можехме да четем, така че първият ми срок мина в игри в задната част на стаята (пъзели и рисуване). Най-тежко ми беше спането следобед; имахме триетажни легла, които бяха супер, но и много ме разсънваха. Учителките ни изрязваха от гланцово блокче разни наградки - за четене пчеличка, за смятане детелинка, за спане следобед червено кръгче и т.н. А аз все нямах червено кръгче. Веднъж обаче получих всичко, всичко, и то защото много майсторски се преструвах на заспала. А баба ми да вземе да ми изпере престилчицата (червена на бели точки) и да съсипе в джобчето ми всички награди. Помня как ги глади после. В прогимназията установих, че минавам за зубър (и попаднах в една ситуация а ла "Плашилото"), но тъй като още не харесвах момчетата от класа, ми беше все тая. Известно време размишлявах дали трябва да се преструвам, че не ми е интересно да уча, за да ме харесват. После ми се видя много сложно.

Всъщност не ми беше интересно по всичко. Обожавах математиката заради другарката Томова, която ни пускаше да пием вода по средата на часа (целия клас, ако е горещо), устройваше ни състезания и спокойно пускаше шеги по адрес на габаритите си, врачанския си произход и пр. Недолюбвах литературата, въпреки че четях така, че веднъж се блъснах в едно дърво на път за училище („Тримата мускетари” бяха виновни). Това обаче нямаше нищо общо с часовете по литература, където рецитирахме "Йохан" наизуст, целият клас поред, и тежко ти, ако сбъркаш. Едва в седми клас учителката се разболя и заместникът й ни пита защо малката кобилка у Йовков си има име, Ая, а другата е черна и безименна. Искаше да се сетим, че тя е сянка, а ние не се сещахме и гледахме озадачено, защото никога не ни бяха питали нещо, което не го пише в учебника.

В гимназията нещата се обърнаха, защото учителят по математика беше одаскален, а учителката ми по английски не се интересуваше от учебника ни, а ни даваше да поставяме „My Fair Lady’, да превеждаме Бърнс и Бредбъри, да сваляме текстове на песни и да пишем криминални разкази. Въобще става ясно, че пак ми беше интересно и пак не можех да докарам модния незаинтересован куул. От пълния социален крах ме спаси само фактът, че решително се противопоставих на всякакви опити да ме включат в училищния оркестър.


И още – списание „Космос” – и „ЛИК” и „Съвременник” у една по-голяма приятелка; майкините лекции по западноевропейска литература, изровени на тавана, и „Отчуждението” на Цветан Стоянов; „Гаргантюа и Пантагрюел” и „Раждането на трагедията”, и зорът да завърша по-рано, защото ми се струваше, че ще е далеч по-интересно да студентствам (права бях).

А, и в четвърти клас – сълзи, сополи и „Седнало е Джоре, дос” по ноти до полунощ, все по-фалшиво и безнадеждно.

сряда, 18 юни 2014 г.

За единния учебник и други магарешки истории


Знаете ли как са си представяли бъдещето на образованието през 1958 г.? Пред всяко от децата има кръгъл компютър с камера, чрез която малките нехранимайковци да бъдат следени от учителката, чийто образ е прожектиран на големия екран, заел мястото на черната дъска. Автор на тази утопия е Артър Рейдбау, художник на комикси, но моментално мога да ви намеря двайсет учители и двайсет ученици, които биха се подписали под идеята му съвсем сериозно.
И защо да спираме дотам? Вместо да гледат на екрана учител, който им разяснява урока, децата могат да гледат директно филм, който да ги отведе в Антарктика или в стомахчето на дъждовния червей, или каквото е черезвичайно важно да учат. Или да въведат за учители роботи!

А защо не и ученици-роботи?. И да се свършва.
Само че хлапетата са непредсказуеми, дяволите ги взели. И филмът не може да реагира на всяко от тях. Едно разбира от пръв път що е бъдеще време в миналото, друго се налага да връщаш три пъти от произволната точка във времето и пространството, в която се е зареяло, за да си спомни какво е глагол. Едно пресмята без затруднение колко телета могат да се превозят в железницата от т. А до т. Б, друго е виждало телета на живо и има свое мнение по въпроса за правилната им транспортация. И ти посочва, че рисунката в учебника е погрешна. Учениците са доста различни, но по едно си приличат – усетят ли, че не говориш на тях, а на някаква своя абстракция, спират да те слушат. Същото се отнася и за учебника – като всяка книга, и той е писан с представата за своя читател. Ако детето не се разпознае в него, той няма да му бъде полезен.

Представете си следната случка: при един прочут писател дошъл магаретар, който вечно се провалял с жените. Извадил от джоба си смачкани банкноти и казал „Моля Ви, измислете ми такова обяснение в любов, което винаги да работи.” Писателят се заинтригувал, защото бил майстор на любовните истории и предизвикателството му допаднало. Само че две седмици по-късно бил напълно отчаян. „Не мога едно, мога двайсет – пък ти си избирай кое става според жената”.  Човекът обаче се смръщил – де ще ти помни двайсет любовни обяснения, нали имал да храни магаретата, да им чисти! Взел едно листче и след петия си предвидим провал обявил на всички, че писателят е бездарен мошеник.
Предсказуем завършек. Но защо смятаме, че да се влюбиш в химията е по-лесно, отколкото да се влюбиш в магаретар?

По правило учебникът би трябвало да е изпитан в клас, за да върши работа. В различни класове, за да е ясно в какви ситуации е полезен. Онзи, който одобрява кои учебници да се ползват – в случая представителите на министерството – би трябвало да изиска сведения за резултатите в работата с тях в различни класни стаи, да влезе да види как се получава в няколко различни случая, да сравнява различните разработки, при това дългосрочно, поне в течение на година (да не говоря за по-дълго, защото в крайна сметка целите на образованието не се простират до лятната ваканция). Учебниците не са просто книги, та да ги мерим само на пръв прочит. Те са по-близки до готварските книги – какво ще ти каже прочитът, ако не седнеш да приготвиш поне половината рецепти от тях и да видиш как ще ти се получи, при това в домашни условия и с продуктите, които се намират в квартала. Или, ако щете, учебниците приличат на медицинските справочници – защото могат да нанесат сериозни щети.
Дали министерството на образованието тества дълго и внимателно всеки учебник, който допуска до класните стаи? Не. В случаите, когато предложените учебници са повече от три (позволеният досега брой), те минават някакви много откъслечни изпитания. Ако обаче броят на предложенията не надхвърля позволеното число, изпитания няма. Тоест няма проблем в чантата на детето ви да се озове нещо, което никога не е изпробвано в клас. И да си му личи.
Всички учебници, на които се ядосвате, когато решите да видите какво толкова не разбира синковецът, са минали министерско одобрение. Например никой в МОН не е възразил Царевец да бъде монтиран на Фотошоп в центъра на Търново. Никой не е възразил в учебника по музика да има чалга. И това са само нещата, които се забелязват на пръв поглед. А другите? Когато нещо просто не е подходящо за съответната възраст, за съответния клас? Когато не е съобразено с броя на часовете, с програмата за миналата година? Това няма да го усетите въобще. Както от МОН явно хабер си нямат, че четири години по „Човекът и обществото” се учи дословно едно и също. Или комисиите за различните години не си говорят помежду си, или не ги интересува, че хабят времето на децата.

Същата незаинтересованост се вижда и по отношение на програмите. Ако погледнете програмите на МОН за различните класове, ще видите, че те са писани като царски декрет – това и това „се изисква”, без да е съобразено с различните потребности, възможности и интереси на учениците, да не говорим за това да оставят някаква свобода на учителя. Обикновено са наблъскани и без всякаква връзка с хорариума, броят часове, които са отделени за въпросния предмет. Не дай си Боже на учениците да им стане интересно и да поискат да научат нещо повече за конкретната тема; или пък да им е трудно, та да се нуждаят от повече часове. Моя приятелка, извикана миналата година в качеството си на учител по музика, за да даде мнение по програмата по своя предмет, установила, че авторите й изобщо не знаят за колко часа седмично е предвидена тя. Установила също така, че учителите се викат само за параван и че всъщност никой не отчита тяхното мнение. По същия начин, по който „обществена анкета на сайта на министерството” се използва само за параван, защото за представителността на анкетата, подбора на въпросите и начина на отчитане на отговорите няма кой да следи.

Както никой не държи сметка на МОН за качеството на програмите. И то не само по отношение на хорариума, а и по отношение на съдържанието. Къде е гражданското образование например? Защо до 6-и клас според училището българската история спира с Освобождението? И така нататък. Дебат по въпроса няма. А е наложителен.
Непрекъснато се говори за повишаване на функционалната грамотност – и не ни трябват плачевните резултати от PISA, за да видим, че не учим децата си да осмислят прочетеното, да разсъждават рационално по текущи въпроси. Умение, което липсва после и на гласоподавателите, много ясно. Не ги учим на съжителство, на работа в екип или поне на уважение на чуждото пространство. Не ги учим никъде на базисно уважение към човешкия живот – даже напротив, държим на патоса си, че „не убивай” може да бъде пренебрегнато при тия и тия обстоятелства.

МОН не си е свършила работа по основното съдържание на българското образование. По написването на свестни програми и изпитването им в реални ситуации. Не си върши добре работата по одобряването на учебниците. В същото време замазва необходимостта от реформа – истинска, дълбока!, - като предлага пак да раздели по друг начин образователните степени и да концентрира повече власт, този път като си присвои задачата и да пише учебниците. Защо, след като дори с одобряването им не може да се справи?
За да могат децата да вземат по-лесно матурите, казаха ми. Но матурите ги провежда самото министерство! И в тях има грешки, възможности за измама, неточност в оценяването. Казвам го, защото знам подробно какво точно виждат учителите, които ги проверяват. Как си личи поправяното с друг химикал, да речем, и как нищо не можеш да направиш. Също както не можеш да направиш нищо, ако има два възможни отговора, но от МОН са определили за верен само един. Да не говорим каква част от знанията и уменията се оценяват точно с такъв тип въпроси. И колко струва въпросната оценка, ако заради нея се жертва качеството на обучението. Колко ни струват неграмотните гласоподаватели? Колко ни струват служителите, научени отрано „да отбиват номера” и да работят само когато ще ги проверяват? Колко ни струва страхът, защото „като знам какъв съм инженер, не смея да отида на доктор”?
Българското образование се основава на принуда, на „изисквания” и „наказания”, а не на потребности и съдействие. Ограничаването до един учебник ще доубие вътрешната мотивация на децата, вярата им, че тяхното мнение,техните интереси и възгледи имат някакво значение.
Очевидно е защо за министерството е добре да няма плурализъм – повече власт, повече възможности за злоупотреба с нея (например по отношение на печатницата, откъдето ще излизат въпросните учебници). Освен това пестят работа: няма да им се наложи да мислят как да диференцират образователните резултати, как да отразяват в тях евентуалните индивидуални способности.
Предвид силната застъпеност на темата за селото в училищното обучение, ще си позволя една аграрна метафора: ако засееш цялата си територия с една и съща култура, да речем ечемик, то ще можеш да я ожънеш с един модел комбайн. Ако някъде нищо не поникне или комбайнът ти не може да додрапа до съответната височина, значи земята е неплодородна и туйто.
Само дето земята ти трябва на теб, а не ти на нея. Ти си този, който си зарязва ресурсите, защото не ги цени, а после мрънка, че е беден. Да не говорим, че утре ще ти трябват и други неща освен ечемик. Ще ти трябват и други умове, способни на други решения извън тези, които скудоумно си им наложил. Откъде ще ги вземеш?

Ако МОН иска учебниците да бъдат по-добри, трябва да си свърши по-добре настоящите задължения, а не да поема нови.
Трябва да тества внимателно и в различна среда (селско училище, централно училище в голям град, училище в крайните квартали и пр.) не само учебниците, но и своите собствени програми.
Да отчита публично резултатите.
Да позволява разнообразие от други подходи, като следи и техните резултати, за да види дали пък няма да дадат по-добър плод в една или друга обстановка.
Да преосмисли системата си за работа с учителите така, че да насърчава креативността и опита, и умението им да развиват заложбите на учениците, ако иска в системата да останат умни, изобретателни и опитни хора.
Да преосмисли системата си на оценяване на учениците, за да ги насърчи да развиват способностите си, вместо да им налага да ги потискат и унифицират в името на унифицираните матури.

Да, такъв подход ще иска повече работа. Ще иска хора, на които действително да им пука какви ще израснат днешните ученици – не чиновници, които се надяват да минат метър, принуждавайки учителите да им пишат учебниците ангария. Ще иска хора, които да актуализират собствените си знания в областта на съвременната педагогика, а после да излязат от кабинетите и да влязат в класните стаи, защото никой няма полза от образование, което се случва само на хартия.

Защото хартийка с печат може да си купи всяко магаре.

петък, 18 април 2014 г.

Боядисаните кокошки или Великден наопаки

Тази великденска приказка измислиха децата, които ни гостуваха в четвъртък в Дома на хумора и сатирата в Габрово по покана на госпожа Венета Георгиева-Козарева. Вижте я и ми кажете кой край си избирате :)

Имало едно време един фермер, който боядисал великденските яйца, оставил ги да съхнат на прозореца и легнал да подремне. Не щеш ли, прозорецът бил точно срещу кокошарника.
-          Гледай сега, децата се разкрасиха, а ние все по домашному ходим – обадила се една кокошка, като ги гледала замислено. – За нас празници няма ли?
-          Стари сме вече за такива щуротии – измърморила друга.
Тъй ли? Приятелките й закудкудякали, накокошинили се, наперили гребенчета и решили, че няма да се предават, а ще си направят техен си празник. Речено-сторено; промъкнали се през прозореца в кухнята, намерили останалите боички и се боядисали също толкова шарени като яйцата – една розова, една червена, една жълта, една зелена, една синя, една лилава... една оранжева, пък на точки.
Излезли на двора и тръгнали да се разхождат.
Първо ги видяло прасето. Или по-точно видяло розовата кокошка и тя му се сторила най-красивото пернато на света; то залепнало на вратата на кочината и не можело да откъсне очи от нея.
Кравата, която тъкмо си приказвала с магарето по въпросите на селското стопанство, възмутено подхвърлила, че тези там сигурно са тръгнали на цирк. Магарето обаче било очаровано.
-          Какъв ти цирк, на бал са тръгнали! Я какви са красиви! Дали няма да ме вземат и мен?
Обаче не успяло да ги попита, защото в това време бикът забелязал червената кокошка и хукнал да я гони. Полетели пера, зачаткали копита, заобръщали се ритнати кофи и кошници с ябълки; когато двамата спрели изморени, нямало нито едно животно във фермата, което да не било разбрало, че кокошките са се боядисали. Само фермерът сладко си спял.
-          Е, кажете сега – рекла кравата, - какъв беше целият този цирк?
-          Не цирк, бал! – настояло отново магарето.
На кокошките идеята за бал им харесала и те подкрепили магарето, макар всъщност едва сега да им хрумвало. Казали, че не е справедливо яйцата да си имат празник, а другите – нищо.
Тогава всички животни решили да се боядисат и да си направят бал. Кравата се боядисала синя. Влюбеното прасе – на точки. Бикът се боядисал червен и строшил няколко огледала, защото се настървявал от собственото си отражение. Конят, който се имал за аристократ, не се боядисал, а само потопил в беличко крайчеца на гривата си и пригладил лъскавата си козина. Затова пък магарето решило да му отмъсти за неговата надменност и се маскирало като красива кобила – боядисало се бяло, сгънало си ушите и ги вързало с панделки, а на главата си сложило красив венец. Овцата се боядисала в електрик и станала диджей, като казвала на щурците какви мелодии да свирят. Дори мравчиците в мравуняка се били боядисали и вече не били черни и червени, а във всички цветове на дъгата.
Отначало всичко вървяло добре. Прасето танцувало щастливо с розовата кокошка, кравата местела ситни стъпчици, колкото смятала за прилично, мравките изписвали по поръчка тайни любовни послания, а конят говорел за изкуство с кой знае откъде появилата се красива бяла кобилка с венче на главата. Кобилката обаче се хранела малко шумно, изяла сламката на коктейла, който той й бил донесъл, а после се втурнала с коня в такъв вихрен танц, че панделката на едното й ухо се изхлузила и всички видели, че насреща им е магарето.
Вбесил се конят, зачаткал с копито и отишъл да събуди фермера. Изправил се селянинът, разтъркал очи и... се хванал за главата. Отначало не искал да повярва; понечил да зарови главата си под земята като щраус, но улучил точно мравуняка с разноцветните мравки. Побеснял, той се изправил насред двора и закрещял:
-          Свинскооооо! Телешкооооо! Печени кокошки с орииииз! Марш да се измиете, иначе ще ми станете на менюууууууу!

Първи край:
Животните избягали в гората. Когато преспали на студа и се събудили гладни, вече нямали желание за бал, така че се измили в реката, върнали се във фермата и заживели по старому. Фермерът им се мусил, но тъй като му трябвали млякото и яйцата им, побързал да им прости.

Втори край:
Междувременно магарето било затанцувало с бика. Въпреки че знаел за измамата, конят не издържал и зачаткал гневно с копито. От копитото му захвърчели искри, сламата пламнала, лумнал огън и трябвало да дойде пожарната. Когато пожарникарите облели всички с маркуча, от боята им не била останала и следа.

Трети край:
Животните избягали в гората и си направили лагер. За да ги утешат, щурците извикали своите приятелки пеперудите и ги помолили да направят с крилцата си лятно кино. После продължили с танците.Това било толкова забавно, че всички решили да не се връщат във фермата, а да си направят увеселителен парк за животни.

Паркът им се прочул и през девет земи в десета, отвсякъде идвали овце и кози да попразнуват с тях, а на фермера му писнало да виси в празната си ферма и понеже се срамувал да отиде като човек при тях, маскирал се като животно и така постъпил на работа в парка. 

сряда, 16 април 2014 г.

Великденско предизвикателство!

Easter challenge: Всички добри идеи за боядисване на яйца са вече изпробвани? Изпратете ни история, разказана в поредица от поне пет яйца, и можете да спечелите първата кутийка от новия тираж на "Направи си сам приказка".  Може да бъде всичко - от история на излюпването (така няма нужда да боядисвате първото яйце) до история на изкуството (по едно яйце в различни жанрове) или разказ за един ден в училище (от "земното кълбо" по география до...) Успех!
А ние отиваме в Габрово, за да пишем приказки с децата в Дома на хумора и сатирата.

петък, 7 март 2014 г.

Осмомартенско

Слушам от вчера яки мацки да повтарят, че не, не са феминистки, боже опази, и празникът служи, за да извадят червилцето и да пърхат с мигли, получавайки зюмбюл.
Като оставим настрана самата дата (която още ми е "ден на мама"),имам сериозен проблем с представата, че ако настояваме на равно заплащане за равен труд, това някак си ще убие сексапила ни.
Че ако настояваме да се вземат мерки срещу сексуалното насилие (вместо изнасилените и убити момичета като Яна да бъдат машинално обявявани за "наркоманки" и пр.), мъжете ще спрат да ни харесват, дори да пърхаме с мигли двойно по-бързо за компенсация.
Че ако подшушнем на дъщерите си, че "традиционните ценности" като "бъди красива и мълчи" (достигнали апогея си в "говеенето", възпявано в народните приказки редом с поучителни истории като тази за мързеливата невяста и постелката, дето уж яла бой вместо нея), не са това, което са били, автоматически се лишаваме от възможността да дундуркаме внуци.
Мислите, че тези нагласи са в тъмните времена на фолклора? Елате да видите как в прогимназиалния курс много момичета спират да учат, за да не изглеждат недостатъчно "куул" и да не изпаднат от първия ешелон по популярност.


И т.н. Да, жените не са някаква уникално онеправдана група, да, има и по-сериозни случаи на дискриминация. Да, мъжете също имат своите специфични проблеми и не, не гледам на тях като на "виновната" страна, защото обществените нагласи са работа на цялото общество, а освен това далеч не всеки. Но е глупаво да изоставим решаването на конкретните проблеми, защото току-виж сигурността и равното заплащане ни направили неженствени.

петък, 21 февруари 2014 г.

Парче от зъб на саблезъб




Днес проведохме първата съвместна творческа работилница на "Точица" и "Музейко", строящият се в София детски научен център. Музейко е необикновено същество с формата на триъгълник, който пътешества къде ли не, минава през какви ли не перипетии и винаги носи по нещо интересно, което децата могат да видят и пипнат :)
Всички приключения на Музейко ще бъдат измислени от деца по време на предвидените творчески работилници. Днес бяхме при  първокласниците на госпожа Василиаду от 138-о ОУ (и Лино от четвърти клас), които измислиха преживелиците на Музейко в праисторията.

Веднъж Музейко решил да пътешества в миналото. Върнал се 7 милиона години назад, още преди Ледената епоха, но след времето на динозаврите. Огледал се и видял прадядовците на днешните животни - едно приличало на слон, но зъбите му били извити надолу, друго приличало на кон, обаче било много мъничко, имало носорог с много козина и един тигър със зъби като саби.
И докато Музейко се чудел с кого да се запознае, този тигър дошъл и поискал да станат приятели. Тръгнали двамата, но тигърът все му правел номера - навеждал се уж да вземе камъче и да го метне в езерото, за да направи жабка, а всъщност - шат! - мятал Музейко. Музейко цопнал в езерото, а една жаба се качила на главата му. Музейко изпищял, защото много мразел жаби!
Тогава една маймунка се съжалила над него и го издърпала с опашката си. После плеснала саблезъбия тигър, защото много мразела фалшивите приятели. Лицемер с лицемер!
Да, обаче тигърът я нападнал. Двамата с Музейко се биели срещу него - маймунката с опашката си, Музейко с човката си... но тигърът бил много силен! Тогава на помощ дошъл дядото на слона, дейнотериумът. Той засмукал тигъра с хобота си и го метнал на едно дърво. Само че клонът се счупил и тигърът паднал на долния клон. Долният клон също се счупил и тигърът продължил да пропада. Прас! Прас! Прас! Прас! Всички клони се счупили и тигърът паднал най-долу на едни камъни, счупил си грамадните зъби и си натъртил носа. Вече не бил саблезъб.
Докато маймунката и Музейко се радвали на победата, наблизо избухнал вулкан. Животните се разпищели, Музейко се изплашил и избягал в своето измерение. После обаче решил да помогне на приятелите си, взел от своето измерение голям камък, върнал се в миналото и запушил вулкана. Лавата спряла да тече, само тази, която била изтекла, стигнала езерото и станала на киселина.
Тогава обаче един носорог, който не искал всичко да свършва щастливо, пробил в камъка на Музейко една дупка с рога си и лавата пак потекла. Всички хукнали да бягат; само малкото конче се чудело как да помогне. То било много мъничко и не можело никого да носи на гърба си, затова пък било умно. Взело счупения зъб на тигъра и запушило с него дупката на вулкана! Лавата спряла да тече и животните се върнали. Лошият космат носорог се ядосал, пил по погрешка от киселината и умрял, а всички други живели щастливо. 
Музейко си взел за спомен другия счупен зъб на тигъра и се върнал в своето време. 

събота, 15 февруари 2014 г.

Петя Кокудева, "Мапки същества"

Въображаемите приятели действително съществуват. Личи си по многото работа, която вършат за нас.
Не само когато се осмеляват да правят бели и да разширяват личното ни пространство чак до покрива като Карлсон, или когато отразяват драмите ни като Джими Джимирино.
Въображаемиге приятели са реални, защото нуждите, които ги извикват на бял свят, съвсем не са въображаеми. Да поговориш с някой, който няма да те издаде. Някой да споделя твоите странности. А и нима приятелите ни от плът и кръв не биват също, в някакъв смисъл, доизмислени от нас?

Но все пак: цяла книга с въображаеми приятели? Повече от децата в малка паралелка? Население на малко село, геройчета на ненаписан роман? Всъщност не, не са достатъчни за роман, защото, макар и различни, те не са в потенциален конфликт помежду си. От едно племе са. Защо са много тогава? Джобкин. Апчихите. Обаче и Тумбаче.

Пак заради една съвсем реална потребност - тази да се чувстваме част от "другите", от "многото", пък било то и докато четем книга. Според клишетата на сантименталната литература доброто дете обичайно е само, неразбрано от връстниците си, които не обичат да фантазират и следват жестоките правила на училищната джунгла, в която страхът от социално отхвърляне е мощна сила.  Разбира се, колкото повече ти описват тази картина, толкова повече ще й вярваш - и ще разиграваш съответната роля. Всъщност освен въображаеми приятели има и въображаеми врагове. И те също си личат по делата.

Да четеш книга, в които симпатичните добронамерени същества имат своя физиономия, своя индивидуалност (и страхотни имена, прочее), може да бъде насърчително преживяване само по себе си. Може да накара едно мечтателно дете да се чувства нормално.
Още повече ми харесва обаче, че книгата има потенциала да накара хората да разпознават реалните си приятели в някой от персонажите - било то като комплимент, като сравнение, което трябва да се израсне. И с това чувството за общност би станало по-малко въображаемо.




вторник, 4 февруари 2014 г.

Моят татко, Дарт Вейдър - от Джефри Браун

А ето оттук можете да си купите книгата. Много симпатичен подарък за четирийсетгодишни тийнейджъри :)

неделя, 2 февруари 2014 г.

Сияна в They Draw and Cook

Една от най-любимите ни художнички, Сияна Захариева, илюстрирала една история с избягало цирково магаре и един фантастичен сюжет с обърнати стаи от "Тетрадка за приказки",
днес присъства в също тъй любимия ни и световнопопулярен сайт "They Draw and Cook".
Ужасно се гордеем със Сияна, чийто стил на рисуване буди апетита ни още откакто видяхме прекрасните й рисунки за кексчета от "Take-a-Cake".

Всъщност с нея нашите художнички в "They Draw and Cook" стават две, защото сайтът публикува и рисунки на Аля Марк, илюстраторка на "Вкусна география" :) И то точно същия тиквеник, който накара и нас да се влюбим в нея!


петък, 31 януари 2014 г.

Птичи ресторант

Синигерови лакомства. 
Знаете ли, че в квартала ви живеят и други птици освен гълъбите и врабчетата? Ние дълго време не подозирахме -защото само гълъбите успяваха да се преборят за трохите по перваза.
За да повикате пойни птички обаче, ще ви трябва слънчогледово семе, и то окачено в хранилка, на която гълъбите да не могат да кацнат. 
А за синигери - просо, смесено с някаква твърда мазнина, напр. мас или палмово масло.
Ние, разбира се, сме само любители - за правилата при отварянето на птичи ресторант могат да ви разкажат от Дружеството за защита на птиците.
Синигерски бисквити

Камбанка за синигери

Слънчогледова хранилка за пойни птици (за първи път опитваме, да видим какво ще стане).

Стискайте палци птичият ни ресторант да набере популярност :)

понеделник, 27 януари 2014 г.

Irma Gruenholz

Детска игра ли е пластелинът? Питайте Ирма Груенхолц. Носталгия, изтънченост, изненада - мадридската художничка комбинира "старомодния" материал с конци, хартия, разнородни "случайни предмети", за да създаде жив и колоритен свят, който хем препраща към анимацията от седемдесетте, хем звучи по-неочаквано от "високотехнологичните" илюстрации.







Попадайки на тези стари френски учебници от editions bourrelier, искаме да ви попитаме кои са вашите примери за наистина добър дизайн в образованието - от етикета и учебника до класната стая и училището - и доколко това е важно за вас. 
Има ли някакъв елемент във визуалната среда на училищния живот на детето си, който наистина харесвате? А примери, които бихте искали да прехвърлите у нас?

петък, 24 януари 2014 г.

Не е много лесно да се говори с тийнейджъри за ползата от паметта, за ползата от историята - още повече когато децата изживяват футуристичната заблуда, която самите ние сме им пробутали - заблудата, че те са поколението на технологиите и нямат нужда от друго самоопределяне.
Умберто Еко умее да убеждава: говори за паметта, докато приказва за футболни отбори и мацки, за мускули и тренировки. 
Аз особено харесах обаче следната метафора (защото остарявам, знам):

Днес, ако отидеш на кино, трябва да отидеш в предварително обявения час и да гледаш филма от самото начало. Когато той започне, някой сякаш те води за ръчичка и ти обяснява какво става. По мое време човек можеше да влезе в салона по всяко време, дори по средата на някой филм. Тогава се налагаше сам да се досети какво се е случило, преди да започне да гледа. А когато филмът започнеше отначало, зрителят можеше да провери дали правилно е възстановил събитията от началото на филма до съответния момент. И ако ти се приискаше много, можеше да останеш и да го гледаш пак.
Животът е нещо като да гледаш филм по моя начин. Раждаш се в някакъв момент, преди който вече са се случили много събития в продължение на стотици хиляди години. Важно е да знаеш какво се е случило преди раждането ти. Това е необходимо, за да разбереш защо днес стават много други събития.

Статията "Внуко, учи наизуст" е публикувана в италианското издание "Еспресо", а текста й на български можете да прочетете на сайта на Offnews. 

Юсуке Оно, или 360-градусови книги




Книга? Или хартиена скулптура? Миниатюрен мизансцен без начало и край? 360-градусовата "Сладък дом" на Юсуке Оно е като визуална метафора, която обръща с хастара навън старата фраза "светът на книгите" и ни кара да я усетим в цялата й жизненост.
Предполагам, че се чете отблизо, с нос опрян в страниците, без никога да доизмислиш историите, защото е по-хубаво да ги оставиш да съставляват въздуха между изрезките.
Повече можете да видите на страницата на авторката - там е и другата й творба, "Книга за джунглата".
Специални благодарности на Светла Стоянова, която ми я показа :)

неделя, 19 януари 2014 г.

"Вкусна география" и майстор-пекарите от първи "В"

"Бум! Бум! Прас!"
Чиновете треперят, наоколо се вдигат облаци брашно: първокласниците току-що са чули, че при месене можеш да тупнеш с все сила тестото на масата.
Издала им я е собствената им учителка, госпожа Рахили Василиаду.
Не знам дали Зевс е изпитвал повече удоволствие, когато е стоварвал мълнията си върху земята, но като гледам сияещите лица на първокласниците, силно се съмнявам.
После двайсетината деца продължават усърдно да мачкат големите колкото юмручета топки - по-меки от пластелин, замесени от самите тях, живи. Преди да ги съберем на големи купчини, учителката им подсказва да ги огънат в усмивки.

После правим от тях три планини - високата, островърха Рила, издълженият Пирин, разлатите Родопи. Козите и мурите ни се получават по-трудно, защото тестото вече бухва, не стои мирно за дребните детайли, но изглеждат достатъчно убедително, за да ги разпознаят децата. Питам ги в кои приказки има кози - оказва се, че знаят доста повече от мен. Я, едно дете знае и за сатирите! Друго подхваща за кентаври... но се поправя само през смях.

Докато оставим тестото да втаса и си измием ръцете, те ми разказват за собствените си географски открития - кое се е качвало на Мусала, кое е виждало делфин... откривам, че днешните деца пътешестват също като Пипи и като нищо могат като нея да те затапят "Впрочем, ходила съм в Лисабон с баща си". Личи си още, че възприемат училището като място, където не само "да слушат", а и да бъдат чути. Дотолкова, че учителката е записвала интересните им отговори през срока и ги е събрала в книга заедно с най-интересните им рисунки - книга, която са получили за Коледа.
И такива учители има. Учители, които пускат на първокласниците Чаплин. И ги учат на танца на хлебчетата.
Но да се върнем на нашите хлебчета, тоест на яловата ни баница от с. Горно Драглище, напълно неизвестна ми допреди февруари, когато с Деси Димитрова и децата се захванахме с вкусната география.
Междувременно тестото беше бухнало. Децата реагираха, като да бяха видели магия.
Без да знаят, че магията бяха те.