вторник, 13 август 2013 г.

Първата приказка на Ния (малко е страшна)

Имало едно време един вълк. Той живеел на плажа. Изял морето. Изял бабата. Ам бабата! Ам-ам другата баба! После изял мравката. Тогава дошло кучето. То... изяло солетите.

неделя, 11 август 2013 г.

Изкуство в естеството

Един от участниците дори не показвал произведенията си. Просто правел някакви малки неща в гората - ако случайно някой ги види, ако му се сторят красиви, чудесно. Ако никой не попадне на тях, също толкова хубаво. Преди това пък поискал от готвачката джанки - тя помислила, че е гладен, а на него му трябвали ето за това:
Друга художничка видяла сянката, която хвърлял чучурът на селската чешма. И лекичко я изчегъртал в мазилката - защото боята би стояла твърде натрапчиво. Сега следобед чешмата има две сенки - бяла и черна, които в някакъв момент се сливат.
Между две дървета виси зелен облак от скрипка, местно увивно растение. Седмица по-късно облакът е като направен от ковано желязо - зеленината е опадала, клонките са почернели и извивките им са станали графични.

Един селски мост тръгва към другия бряг, но нещо го стряска и той се свива, сякаш опарен.

Толкова естествено говорят тези творби езика на гората и на селото в нея, че почти се боя да напиша, че са дело на търновската група художници "Дупини" (наречени така по едната махала на селото) и техните гости от международния симпозиум "Изкуство-природа", сред които японци,корейци, израелка и т.н. Най-чистото преживяване би било човек просто да попадне на тях, разхождайки се из гората, да зърне например червената паяжина от прежда, чиито хоризонтали секат вертикалите на дърветата в определен час на деня, или леките глухарчета от клонки, които се носят в короната на едно дърво. Да не знае какво е това, което вижда, да е насаме с него без имена и табели.
И все пак ме гложди, че ако е премълчано, ще бъде подминато и може би - разрушено. Макар че времето по условие е съавтор на тези творби. Ако все пак искате да ги видите, село Габровци е на 15 километра от Търново.
А ето и блога на Duppini - http://duppini.blogspot.com/

Балсуджук

По принцип традиционната българска кухня не изобилства със сладости - къде ти, захарта навлиза чак през двайсети век по селата, а и жените имали толкова къщна работа, че нямали време за пипкави рецепти (пък и къде ти... с десетина души семейство каквото сложиш на масата, изчезвало за секунди).
Затова габровските сладости, като пестилът и балсуджукът, се търсели много по панаирите. Вероятно са възникнали като начин да се съхранят плодовете за зимата (без фризери, без захар за сладка и пр.). Днес привличат с необикновения си вкус, леко резлив, не прекалено сладък, хрупкав от орехите и свеж от гроздето.

Прави се ето така:
Пасирайте 1-2 килограма грозде (едно време просто са ползвали гъста шира, ноооо.... ако случааайно не правите вино...). Прецедете го през гевгир.
Добавете чаша захар и 4-5 лъжици нишесте, предварително размити. Ако пропуснете захарта, ще е по-автентично, обаче днешните вкусове май са свикнали на сладко.
Сварете всичко на крем. Добавете лъжичка лимонтозу.Оставете да изстине.

Междувременно нанижете сурови орехи на връвчица. Топете наниза в изстиналия крем, оставете да засъхне, топете пак и т.н. Малко е играчка (малко много е играчка :)), обаче си беше интересно. Накрая окачете някъде да засъхне съвсем (примерно за през нощта) и после поръсете с пудра захар и нарежете на парченца.

Честно казано, балсуджукът от Самоводската чаршия се оказа измама :) Габровецът, който го правел, явно беше решил да мине метър и да замени ширата с гъст разтвор на желатин. Ами...личеше си :) Все пак е габровец, нали?


Аладжа манастир

Преди 1800 години в катакомбите се заселили отшелници. Било пустош, само дива гора с горун, скрипка, келяв габър и космат дъб - същите, дето растат там и днес. Скриеш ли се в пещерите, сякаш те няма за света.
А наоколо свят имало предостатъчно - с гръцките градове по морето, на хвърлей място Одесос, вече голям римски град с огромните си терми, малко по-надолу Марцианопол с дивните си мозайки, нагоре Томи, дето бил заточен Овидий и горко се жалвал, че е толкова студено, та виното може да се реже с нож... Да не говорим за скитите, даките и така нататък - по тези места хора имало открай време. Нали в музеите все ни повтарят за най-старото злато в Европа?

Хората в катакомбите обаче не се интересували от златото. Те търсели диханието на Бога - и го търсели навътре в себе си. По-късно, през 12-13 век на същото място се заселили исихасти - най-мистичното християнско учение по нашите земи.
Те си били поставили невероятна задача - да полират до съвършенство ума си, така че той да не ги спира да видят енергията на света. Задачата им била повече от трудна - не само да пропъдят мислите за съблазни (опитайте се да не мислите за бонбони!), а да се въздържат от твърде учени теории (край на сложните стратегии за немислене за бонбони) и дори от гордостта от постигнатия успех (спри да се поздравяваш, че от половин минута не мислиш за бонбони). Мислите, че никой няма да се захване с това смахнато занимание? Нищо подобно. Дори патриарх Евтимий е бил исихаст. 
Защото смятал, че като изличи себе си, ще бъде едно с енергията на света, енергията на Бога.
За да не се отклоняват от тази задача, исихастките монаси в Аладжа манастир си изсекли килии в скалата, тъй че да не се налага да се разсейват с живот сред хората. Някои въобще не говорели. В манастира няма да намерите пищни стенописи, нито изобщо нещо, което да напомня за бита им - просто защото хората там се опитвали "да свалят ума в сърцето си", а украсите само им пречели.

***
Това място лесно би могло да се подмине. Лесно мога да си представя в какво биха могли да го превърнат нехайството или, още по-зле, постбалкантуристкото печалбарство. Цяло чудо е, че е добре поддържано, ненатрапчиво обезопасено, симпатично обяснено в малкия музей към манастира. Има дори голяма рисунка, на която децата могат да видят как са живели монасите в скалните килии. Има и обяснения за връзката с други скални манастири в България.  На втория етаж са изложени римски мозайки, вероятно намерени наблизо.

Аладжа манастир се намира на две крачки от Варна, малко след Евксиноград.


сряда, 7 август 2013 г.

Домашен пестил

Докато сме в Търново, решихме да опитаме не можем ли да си направим някои от традиционните лакомства, които се продават на Самоводската чаршия - и са характерни въобще за тази част на Стара планина.
Започнахме с така наречения "габровски шоколад" - пестилът. Леля ми, макар габровска снаха от 40 години, твърдеше, че не може да стане без специална машина, но ние се доверихме на една стара готварска книга и получихме за ден и половина точно такъв пестил, какъвто бяхме купували и в Солун.
Направата му е много проста - сини сливи се нарязват, слагат се на котлона да омекнат и се пасират, а после се варят още малко, докато се посгъсти кашата. После се разстилат върху хартия за печене и се оставят на слънце за няколко часа. После се навиват на руло. Готово!



неделя, 4 август 2013 г.

Ак Язълъ теке, или дервиши в Добруджа

Човек може да прекара цялото си детство на някакво място и после, най-ненадейно, да открие необикновени неща за него. Винаги съм си обичала Добруджа, но честно казано, дълго време си мислех, че цялата е ето такава:
Като студентка покрай приятели видях ръбестата, дива красота около Тюленово и Яйлата. Дуранкулак още ми убягва - както се оказа, защото ходим там все лете, а е интересно през зимата, когато огромни ята птици отиват там да зимуват. През последните години открихме много неподозирани удоволствия - като пикник край Шабленския фар, музея на римските мозайки надолу до Варна или Аладжа манастир, за който ще пиша отделно.

На повечето от тези места обаче просто не бях ходила. Този петък обаче бяхме на място, покрай което сме минавали хиляди пъти - на километър от Албена, в края на село Оброчище, на пръв поглед обикновено добруджанско село с дворчета, асми, тук-таме приведени плодни дръвчета, които нямат обиране, даже и след като свършат компотите и останалото се прежали за джибри. Въобще топла, но уморителна полезност.

Никаква кротка полезност обаче няма в дервишкия орден на Ак Язълъ баба, който се заселил тук през 15-и век. Дервишите се отнасят към исляма горе-долу както богомилите към християнството - вярващи, но по свой начин, далеч от официалната църква, мистични аскети. Свързани са със суфизма, с Джелалядин Руми, със стремежа към мистично единение със света, чиито координати изчезват около развените поли на въртящите се дервиши.
Всяка година, разбирам изумена, все още се събирали тук през май, макар че имаретът им бил разрушен през Кримската война.
Самата гробница, съвсем запазена, беше заключена, а ние бяхме изпуснали за малко работното време на уредничката. В добре поддържаната градина обаче имаше висока колонада и кипариси, а през прозорците на имарета зърнахме пейки и сцена. Някой ден ще се върнем.

На прашинките аз казвам: 
Останете. 
На слънцето: 
Продължавай да се движиш 
Аз съм утринна мъгла 
и диханието на вечерта. 
Аз съм вятър 
във върховете на горичка 
и вълна, 
разбиваща се в скалата. 
Мачта, рул, кормчия и кил; 
аз съм и кораловият риф, 
в който се разбиват. 
Аз съм дърво 
с дресиран папагал 
в клоните си. 
Тишина, мисъл и глас. 

Джелалядин Руми