вторник, 28 май 2013 г.

Образованието: магистрали към нищото

Ако мърморенето гореше калории, сега щях да жъна плодовете на усиления си труд.
As it is, it's going from bad to worse.

Българското образование е в невиждано блато и последиците от затъването са видими.
Никаква PISA не ни е нужна, за да ни го каже, никакви тестове не могат да го скрият.
Видими са по уродливия вид на публичния ни говор, на гротеската, която се срамуваме да наречем обществена дискусия.
Виждаме, че никой в него пет пари не дава ни за логиката на своите действия, ни за доброто си име, нито пък е по някакъв начин съпричастен към другите. Виждаме и че избирателят тайно копнее да се отърве от тази демокрация, която вижда като каша някаква, като оплетен сюжет, който му е писнало да следи.
И без това вижда в него само художество, а художество за последно е чел във вида на "Под игото" за матура. И никой не е искал от него да дава личното си мнение.


Оставаме с впечатление, че устройството на държавата е адски сложна материя, която ще ни затормози безкрайно. Да бе, децата трябва да знаят за мейозиса и еукариотите (не че имам нещо против), но ако им обясним за разделението на властите, сигурно ще се повредят.
Добре е да запаметят колкото се може повече дати и имена от историята, но по-добре да се смотаят тези части, които имат пряко отношение към настоящето. Нека имаме предмет "Човекът и обществото" още в началния курс, но за Бога, в него не бива да става въпрос нито за човека, нито за обществото! Ако не се сещате какво друго да сложите, може да се повтори дословно един и същ материал (същия, дето го учихме по родинознание по Татово време) две години поред. Наблъскайте всичко, що се отнася до родината, със заповеди да се гордеем -
да не вземем да възпитаме критични граждани. То, разбира се, пак стават критични, но лашкането между "Булгар, булгар" и желанието да потънат във виенската баня, та да не ги разберат откъде са, не е хич конструктивно. Критични значи "по същество". Значи да забелязваш проблемите и да допуснеш в главата си известна сложност, когато им търсиш решение. Значи да питаш "Защо".
Това децата го могат.
Ние - все по-малко. И тях отучваме.
Опитайте се да мислите един ден като тригодишно. Докато четете вестник например. Докато преглеждате домашното на ученичето си. Докато си вършите работата. Защо? Защо? Защо?
Ужасно е трудно.
Защото се страхуваме от отговорите. Не ги ли намерим, ще трябва да променим нещо.




Имаме нужда от спешна промяна в образованието, имаме нужда спешно от гражданско образование, такова, което да позволи на децата да питат "Защо" и да получават отговори, а не мъгляви приказки, формулирани на език, който иде да им каже "не е твоя работа".
Под гражданско образование разбирам такова, което да обясни "защо си губим времето с избори, не може ли един цар и всичко да се реши"?, "Защо имам задължения, не сме ли свободна страна" или "справедливост не значи ли за всички еднакво".
Боя се, че времето да се обсъждат тези въпроси е когато си на десет, а не когато си на шейсет (и на три бири).
 Имаме нужда от такъв разговор на прост и ясен и за децата език. Възможно по-скоро.

Вместо това чувам, че най-важното за новото правителство ще е да върне задължителните 3 учебника по предмет (което значи учебникарските издателства да вложат средствата си в подкупи за чиновниците, които избират кои да са тези 3, и пак да си оставят ръцете в останалото) и кадровото обслужване на бизнеса (Какъв бизнес бе, хора? Както разбрахме по друг повод, това значи да подготвяме кадри за "Пайнер" :)... или най-много продавачки за "Билла"). А, и ще черпят родителите на първолаци някакви пари... та да преглътнат по-лесно онова, дето иде натам.

Винаги, когато мърморя на образователна тема, се намира поне един да ми каже, че ако чакам държавата да ми образова децата, значи съм лоша майка. Ами тук не става въпрос за моето дете. Разбира се, че ще си го изуча, цялата поредица "Философски закуски" я превеждаме с тази идея :). Обаче образованието не е абитуриентска рокля, то не служи за перчене. Налага се да осъзнаем, че може в интернет да членуваме в общество на любителите на кученца или death metal групи от всички континенти, обаче данъците ни ги събира българското общество и образованието на всички негови членове ни засяга пряко.

Нали?

На пролетния панаир

Мили читатели,
на Пролетния панаир на книгата можете да ни намерите в прекрасната компания на приятелите и книгите от "Жанет 45".
Препоръчваме ви от сърце да разгледате чудесно подбраните и оформени книги за възрастни, особено любимите ми поредици "Отвъд" и "Кратки разкази завинаги".
"Отвъд" представя живата млада литература на един свят, който не свършва с Европа; неочаквани родства и изненадващи гледни точки на писатели от Южна Африка, Индия, Китай, Мексико, Иран... Будни и иронични, тези книги изскубват клишетата и разширяват света.

"Кратки разкази завинаги" е рожба на любимата ми преводачка и пътешественичка Нева Мичева. Дълго време разказът беше недолюбваното дете на книгоиздателите и ужасно се радвам, че Манол и Нева решиха да действат напук на безсмисления стереотип за "непродаваемите" разкази. Вижте ги - неустоимият и най-краден в израелските книжарници Етгар Керет :), неподражаемата Туве Янсон, издадена с обич и пристрастие (корицата на другата й книга за възрастни, дело на обичайните й издатели от "Дамян Яков", буди недоумение...), Роберто Боланьо, Давид Албахари...

И, разбира се, поезията :) Но там млъквам поради семейни пристрастия.
Във всеки случай много се радваме, че на панаира сме именно там, в чудната компания на Зори и Мила. Ането също ще се присъедини към тях веднага щом се върне от зелено училище.

четвъртък, 23 май 2013 г.

Честит ви видим свят и дивен свят невидим на буквите!
Да сте силни в знанието си, да използвате езика за добро. Защото той е наистина страшно оръжие.

И нещо весело - знаете ли, че можете да инсталирате глаголически шрифтове на компютъра си?
Например ето оттук.
Ваша

сряда, 22 май 2013 г.

Втората вълна




Първата вълна на обезобразяване се случи мълчешком. Сякаш присъствахме на природно явление – сякаш бетонът беше бурен, от който няма спасение, просто обръщахме курса и търсехме незасегнати места. Където е по-каменисто. Където плажът е почти без пясък. Където пътят е целият в дупки, а хижарят ни зарязва и слиза в селото на топло.
Сами се набутвахме в резерват, така да се каже.
И през ум не ни минаваше, че можем да спрем мутрите. Все едно да спрем свлачището, което помете земята между Балчик и Албена. Страх ли ни беше? Не знам. Може би. Сигурно не чак толкова, след като ходехме на стоп. Сигурно не чак толкова, след като спяхме с чували на плажа. Просто и през ум не ни минаваше да искаме правила. Твърде романтичен бе образът на собствената ни разгащеност, добре изчеткан от закъснелия внос на шейсетарско кино, литература и музика. Не виждахме законовата разлика между нашия индивидуализъм и техния: виждахме естетическата, а после спирахме да гледаме.
Реагирахме на мутрите така, сякаш бяха глигани: обръщахме се и сменяхме местообитанието.

Вълната от екопротести през последните две години ми говори едно: резерватът е стигнал минималните си граници и не може да се свива повече. От друга страна апетитите към него не спират – някога виреещи само на жълт пясък и кебапчета, днес мутрите разширяват територията си към Яйлата и Балчик, към Иракли, Камчия, Витоша, Морската градина на Варна. Правят го с явно презрение към градоустройство, национални паркове, културно наследство. И към закона, естествено. Опитът им говори, че номерът ще мине. Че ще се обърнем и ще се заврем в още по-мижава миша дупка. Или ще се махаме, нали все това разправяме?

Изненада е, че въобще понякога хората реагират. Масово. Изненада е, че това променя нещо. Строежа на Яйлата примерно (дай Боже). Изненада е, че тези малки победи оставят хората също толкова несигурни в общия резултат. Че не водят до нищо цялостно – веднъж спечелили, не знаем няма ли другия път да загубим. Не знаем кой е бил с нас. Защо един път е с нас, друг път не е. Същата тази романтична разгащеност ни пречи да питаме. Имаме страх от обвързване. Затова ли не гласувахме за Зелените? Не знам. Другата страна също не беше много напориста. Защото ако беше, можеше да говори по-ясно. Например на бабите ни. Можеше да им каже, че това, което ни оставят, не бива да бъде похабено, отмъкнато. Можеше да говори за здравето, майките ни щяха да чуят. Можеше да говори на онези от нас, които се интересуваме от природата, но имаме и други приоритети. Каква е точно връзката с образованието? А с културата? Защо застрашените културни острови не стават повод да се блокират кръстовища?
В момента има два повода Зелените да докажат, че не са „жанрова” партия. Единият е обезобразената крайбрежна улица на Балчик, продадена срещу 182 квадратни метра в Добрич, както писа Манол Пейков (повече информация на http://www.daspasimmorskata.org/?p=3968). Вторият е предстоящото закриване на Euro Cinema. От развитието на тези два казуса може би зависи дали ще спрем да говорим само за екология или ще подхванем по-важния разговор за качеството на живот в една страна, в която общото благо е частен случай.

Статията ще излезе в днешния брой на в-к "Култура".


четвъртък, 16 май 2013 г.

За куфарите и пейките

Вижте какво. Никъде няма да ходя. И никакви куфари няма да стягам. Човек трябва да се чувства полезен на онези, които обича. Онези, които обичам, са тук. И, да, не визирам целокупния български народ, сред който има индивиди (както и сред всички останали народи), които не мислят с главата си. Сигурно и сред онези, които обичам, има хора, чието мислене по някои въпроси ме вбесява. Това не значи, че ще ги зарежа. Ще седя тук и ще правя същото - книжки, които да обясняват важните според мен неща достатъчно ясно, за да са разбираеми и за второкласници. А значи и за възрастните, независимо какво са завършили.
Където и да отида, все ще има хора, чието мислене ще ми се струва ретроградно. Само че няма да ми е толкова мило за тях. Не желая да се чувствам изгонена от мястото, където мога да поправям, образно казано, все същата счупена пейка. И пак да я счупите, пак ще я поправим, пишат едни мои все по-любими хора.
Разбира се, че можем просто да си грабнем шапката обидено, вместо да седим "с вяра в туй робско племе". А може и да си кажем "ето, значи от нас има нужда". Хич не е малко.

Толкоз.

понеделник, 13 май 2013 г.

Ръчната книга и книгоразделителя, изложба в Столична библиотека

Не ми се говори за вчера. Ама хич.
То и нямам какво друго да кажа, освен "образование, образование, образование".

Хайде по-добре нещо хубаво от сайта на Столична библиотека:
Изложба - Ръчната книга и книгоразделителя

На 13 май от 16 ч. в зала „София” на Столична библиотека ще бъде открита изложба „Ръчната книга и книгоразделителя”.
Събитието е част от София Хартиен Арт Фест 2013 г., организиран от фондация АМАТЕРАС, който се провежда от 24 април до 2 юни 2013. Фестивалът е един истински триумф на светлината, надеждата и свободната мисъл, превъплътени по нестандартен начин в образи от хартия. Форумът дава шанс за изява на творци от цял свят.
Изложбата ще продължи до 23 май 2013 г.

събота, 11 май 2013 г.

Очаквайте





Философската закуска на тема "Диктатура и демокрация". С надеждата за по-малко хаос и повече смисъл, когато сегашните деца започнат да гласуват.

четвъртък, 9 май 2013 г.

За матурите и зреенето

У дома пристигат листове с пробни матури за четвърти клас. От тях научавам, че нещата, които обичам и които са ми носили радост, могат да бъдат безпределно скучни: четенето на книги (и пописването), триумфалното решаване на сложна задача, когато се чувстваш, сякаш лично си се преборил с хаоса в света, историята като наука за реално съществували други светове, магията, с която от цвета става плод. Детето се оплаква, че е намразило математиката, която през лятото обичаше. Да се готвят другите предмети.

При това има смислена учителка, на която вярва; учителка, на която й е неудобно да дава въпросите от матурите и която признава, когато готовите отговори са грешни. А след четвърти клас? Когато за повечето учители няма да бъдат "специалния", "техния" клас?

Както и да е. Искам да разкажа за едно "инакво" училище, което видях по Великден. И което ми скри шапката. Не, не е от тези (като нашето), за които родителите се редят на опашка в ранни зори. Не се влиза с връзки и подкупи, а списъкът с фамилиите на децата няма да ви накара да кимате разбиращо.
Говоря за селско училище край Тетевен, в село Черни Вит. За деца в горните класове на прогимназията, дето уж са толкова трудни за работа (за съжаление, иначе прекрасната учителка по английски на дъщеря ми каза "аз нататък не мога да работя с тях, те влизат в една възраст....").
Та значи, малко селско училище. Профилирано с изучаване на народна музика. Учителят по химия Цветан Димитров преподава и по биология, и по физика, и по физическо. Съпругата му Цонка е учителка по математика. И, както се оказа, не само.
И двамата са енергични и умни хора, които не си губят времето в теории защо нещо не може да стане. Когато децата се оплакват, че в стола не им дават достатъчно зеленчуци, Цонка им предлага да си ги отгледат сами. Децата са на седмото небе. Дълго търсят място и го намират в двора на детската градина.
Оказва се, че въпреки че живеят на село, децата нямат никакъв опит в земеделието. Родителите им, които всекидневно работят в градините си, просто не ги учат на това. Пазят ги.
"Това е много разпространено в България", казва ми Цветан. "Родителите не искат децата да вземат тяхната професия. Все се чувстват прецакани и искат за децата им да е друго. Така и не споделят опита си. Не ги и оставят да правят каквото обичат, насочват ги към каквото изглежда модно и перспективно. После те на свой ред усещат същото".


Градината носи страхотна радост на децата. Овладяваш пространството. Чувстваш се силен, усещаш по болката в мускулите, че си направил нещо. Виждаш чудото на природата да се случва пред теб, не в скучни обяснения, от които да ти опротивеят и ягодите. На края на реколтата имало много тикви, които Цонка наготвила за децата по безброй начини. Явно много са им харесали, защото тази година ще наблегнат на тиквите :)



Докато бяхме в Черни Вит, децата дойдоха в извънучебен ден да боядисват яйца и да готвят заедно с учителката си. На двора се валяха четири-пет велосипеда. Едно дете беше дошло с колелото си чак от Тетевен. Този път момчетата бяха обявили, че ще месят - явно предишният път е било забавно, та не искаха да го оставят на момичетата. Ако не сте виждали как двама покрити с брашно петокласници си дават взаимно акъл как да подхванат тестото - сцената е само за "Синьо лято".
  Едно момиченце седеше до тях за всеки случай като главен експерт.






Други две момчета експертно кълцаха и запържваха лук.












Момичетата правиха торта.














Не всички яйца станаха, копривата, кой знае защо, тази година отказа да боядисва в жълто, червеното цвекло не свърши кой знае какво, само цветното зеле и люспите от лук отсрамиха четата. Обаче кой казва, че само успешният опит е опит? Ако резултатът от експеримента се знае предварително, то това не е експеримент, а наглед.
Впрочем пърленките на момчетата се разграбиха за секунди.


Освен че беше много вкусно и мило, всичко това наистина ме накара да ее замисля. Ние непрекъснато отричаме опита си за сметка на идеологията, на абстрактното "важно". Ясно е защо системата го прави - защото опитът е под контрола на отделния човек, той го прави силен и независим от нея. Не е "поданик", който приема каквото му се "подава" като знания или инструкции.
Защо обаче ние сме съучастници във всичко това, не знам.
От страх може би. Че децата ни няма да овладеят специфичния бюрократичен език, специфичното умение да се справяш на тестове, което е нещо различно от познанията по писане, математика или природознание. Самоунищожителното умение да се откъснеш от себе си.

"Матура" идва от "зрялост", а зрелостта е част от една метафора, която се върти около кълна, цъфтежа и плода. Ако в целия процес няма органичност, метафората бързо увяхва.

сряда, 8 май 2013 г.

Наука в парка

Как може да се разкаже нова научна теория за 129 секунди? Какво знае Антарктида за миналото на човечеството? 
 Възможно ли е да се измислят "умни платове", които да ни подсказват кога сме прекалили със слънчевите бани? Как да си направиш сам молекула? Каква математика е скрита в българските шевици?
Как да научим децата си да правят физични фокуси?

Утре започва Софийският фестивал на науката. За нищо на света не пропускайте.

Миналата година най-много харесахме кухнята по молекулярна гастрономия, откъдето си хапнахме освен неочаквани молекулярни комбинации и сладолед, приготвен с течен азот. Опитайте се да си намерите места откъм първите редове :)

вторник, 7 май 2013 г.

Зелена палачинкова торта

палачинкова торта
След Великден винаги остава голямо количество яйца, носещи белезите от борбата за надмощие :)
Освен че ги използва по друг начин, тази тортичка контрабандира и зелениите, които инак не всички деца ядат с удоволствие.
Комбинацията с палачинки обаче променя всичко.

Ще ви трябват:
1 сурово яйце
2 чаши мляко
брашно като за палачинково тесто
киселец, левурда или каквито зелени подправки имате
1/2 лъжичка бакпулвер

За плънката
100 гр шунка
100 гр кашкавал
3-4варени яйца
малко майонеза или бешамел

Смесват се продуктите за палачинките и сместа се пасира.
Изпържват се палачинки. Варените яйца се нарязват на ситно, прибавя се шунката и майонезата - колкото да стане като салата. Кашкавалът се настъргва отделно.
Върху хартия за печене в тавичка се редят палачинка, яйчна смес, палачинка, кашкавал... и така до края на палачинките. Завършете с кашкавал.
Запича се съвсем леко, колкото да се разтопи кашкавалът.