неделя, 4 август 2013 г.

Ак Язълъ теке, или дервиши в Добруджа

Човек може да прекара цялото си детство на някакво място и после, най-ненадейно, да открие необикновени неща за него. Винаги съм си обичала Добруджа, но честно казано, дълго време си мислех, че цялата е ето такава:
Като студентка покрай приятели видях ръбестата, дива красота около Тюленово и Яйлата. Дуранкулак още ми убягва - както се оказа, защото ходим там все лете, а е интересно през зимата, когато огромни ята птици отиват там да зимуват. През последните години открихме много неподозирани удоволствия - като пикник край Шабленския фар, музея на римските мозайки надолу до Варна или Аладжа манастир, за който ще пиша отделно.

На повечето от тези места обаче просто не бях ходила. Този петък обаче бяхме на място, покрай което сме минавали хиляди пъти - на километър от Албена, в края на село Оброчище, на пръв поглед обикновено добруджанско село с дворчета, асми, тук-таме приведени плодни дръвчета, които нямат обиране, даже и след като свършат компотите и останалото се прежали за джибри. Въобще топла, но уморителна полезност.

Никаква кротка полезност обаче няма в дервишкия орден на Ак Язълъ баба, който се заселил тук през 15-и век. Дервишите се отнасят към исляма горе-долу както богомилите към християнството - вярващи, но по свой начин, далеч от официалната църква, мистични аскети. Свързани са със суфизма, с Джелалядин Руми, със стремежа към мистично единение със света, чиито координати изчезват около развените поли на въртящите се дервиши.
Всяка година, разбирам изумена, все още се събирали тук през май, макар че имаретът им бил разрушен през Кримската война.
Самата гробница, съвсем запазена, беше заключена, а ние бяхме изпуснали за малко работното време на уредничката. В добре поддържаната градина обаче имаше висока колонада и кипариси, а през прозорците на имарета зърнахме пейки и сцена. Някой ден ще се върнем.

На прашинките аз казвам: 
Останете. 
На слънцето: 
Продължавай да се движиш 
Аз съм утринна мъгла 
и диханието на вечерта. 
Аз съм вятър 
във върховете на горичка 
и вълна, 
разбиваща се в скалата. 
Мачта, рул, кормчия и кил; 
аз съм и кораловият риф, 
в който се разбиват. 
Аз съм дърво 
с дресиран папагал 
в клоните си. 
Тишина, мисъл и глас. 

Джелалядин Руми







Няма коментари:

Публикуване на коментар