сряда, 25 декември 2013 г.

"Точица" ви желае светлина и обич, и да виждате повече щастие около вас!

събота, 7 декември 2013 г.

Лесна украса за прозорци

Ако фасадата на отсрещния блок не е Вашата представа за весела коледна гледка, не Ви трябват спрейове, специални бои или някакви особени картинки, за да смените настроението на прозореца си.
Достатъчно Ви е заострено парченце сапун (сухо).
Рисува се за секунди, а после можете да го отмиете с вода. А може би на децата също ще им се рисува?

неделя, 1 декември 2013 г.

Моите приятелки правят разкошни коледни календари. Като Бу, която осъществи гениалната идея с чорапите (вземате шарени чорапки, накачвате с щипки на връвчица, добавяте красиви номерца - и воала!). Като МоливКа, която използва ролки цветна хартия, а самите подаръци всъщност са неща, които прави заедно с децата - от печене на сладки за съседите до... (няма да разказвам всичко!)
Из нета също има прекрасни неща, които ми се иска да съм измислила. Като ей това:
Или ей това ескимоско село (http://meehameeha.blogspot.com): 
Въобще на света е пълно с гениални неща, които не съм измислила аз. Подсмрък.
Естествено, имам си оправданя. Календарът не трябва да заема много място, най-вече в никакъв случай равна повърхност, че в къщата са кът :) Не трябва да включва пазаруване на скъпи материали, абе ако може, въобще не трябва да включва пазаруване. В същото време да е голям и ефектен, и да не е същият като миналата година.
С една дума: моето предложение за този декември е коледна премяна за библиотеката, която този път е дегизирана като елхова гора (преди две години беше коледно градче). Освен че не струва нищо (картон можете да си набавите от магазини за електроуреди или фирми за доставка на мебели), това е декорация, която поскрива, а не увеличава шаренията вкъщи :)
Освен това, струва ми се, изглежда красиво.
За да я превърнете в коледен календар, достатъчно е да пробиете "прозорчета" и да ги надпишете с цифрите от 1 до 24.
По-качествена снимка - като стане готово. Засега още не мога да реша дали да има бял ръб като меденки - или не.

понеделник, 18 ноември 2013 г.

Ваканцията дойде!

От днес вече официално сме в средновековна ваканция :)
И също толкова официално Ви каним на средновековен пир в събота, от 11 ч., в детския отдел на Столична библиотека.

Ще говорим за навиците на щръкокамилите и ще рисуваме фантастични животни. Ще пишем с истинско птиче перо, ще пием медовина (безалкохолна), а който иска, може и да изиграе една партия византийски шах.


събота, 9 ноември 2013 г.

Ваканция в Средните векове

Какво знаят децата за миналото? Къде могат да разберат повече?
Макар българската история - и особено Средновековието - да се разглеждат всяка година в училище, учебниците разказват само за политическите събития, за присъединените и изгубени територии, за победите и пораженията.

Не разказват, например, за децата. Те какво са правили през цялото това време? Играли ли са? На какво? Миели ли са си зъбите? Много ли строги са били родителите им? Вярно ли е, че книгите са били само богослужебни и е нямало какво да почетеш за удоволствие?

Освен това смятах, че е нечестно децата ни да четат забавни факти за чуждата история, а за своята - не. Коварните римляни! Злощастните ирландци! Хлапетата не оставяха тези книги. В същото време за нашата средновековна история нямаше почти никаква извънучебна литература, като изключим книгата на "Кибеа" за великите владетели. 

Аз обаче не се интересувах само от великото, а и от мъничкото (нали издателството е "Точица"!) Затова поканих археолога Иво Чолаков да направим заедно книга, в която да съберем забавната и човешка страна на това време. Иво е двигателят на детската програма на Археологическия музей, а освен това се занимава със супер интересни неща (точно в момента е на разкопки, за което страшно му завиждам!)
Заедно преровихме един тон книги, за да видим какво е най-интересно за самите историци.
И открихме, че учените здравата се забавляват.
Докато децата зубрят дати, те пишат за:
...шахматните фигурки, открити в Преслав. Внимание, загадка! Квадратна ли е била дъската, както в Азия, или кръгла като във Византия?
...странни лекове и смешни методи за лечение. Ако живеете в Средновековието и изглеждате отпаднал, може да се опитат да ви напъхат гълъбови курешки в носа!
...шръкокамили, ентропи, аспиди и други невероятни животни, в които са вярвали средновековните хора.
...и така нататък, няма да издавам всичко. Така че решихме да съберем всичко интересно, което намерихме, в една книга. И да помогнем на децата да си откраднат парченце от този свят, като го пресъздадат с помощта на родителите си. Беше много забавно (и вкусно) да майсторим колан с капси от опаковка бонбони. Да си правим накити за глава и рисувани чинийки, кесийка за пояса или да си подострим истинско птиче перо, с което да пишем. Не винаги ставаше от първия път :)
Ето как създадохме нашата книга. Другия петък трябва да излезе от печатница.
video

неделя, 3 ноември 2013 г.

Патриотизъм е...


   ...да отидеш с дядо си на лозе, нищо че в магазина а вино има колкото щеш.
   ...да използваш красиво българския език.
   ...да научиш нещо повече за историята на страната си от ученото във втори клас.
   ...да викаш за националния отбор дори когато пада. Най-вече когато пада.
   ...да измислиш нещо по-интересно, което да викаш :)
   ...да обясниш на детето си, че историята не е мач и е важно да живеем добре и щастливо, а непременно да сме по-по-най.
  ...да направиш домашна лютеница.
  ...да знаеш и друга версия на историята освен учебникарската - например тази, която са преживели дядовците и бабите ти.
  ...да похвалиш майка си за нещо, с което се гордее.
  ...да не чакаш някой да се прочуе зад граница, за да го харесаш. Да се интересуваш от напълно безизвестни хора, просто защото са адски добри (музиканти, писатели, художници...)
  ...да се размекваш тайно на възрожденски песни.
 ...да правиш сурвакници и малко несръчни кухненски версии на кукерска маска, вместо да разваляш забавата на децата по Хелоуин.
...да направиш нещо толкова хубаво, че на хората да им е драго да са ти сънародници.


Това е патриотизъм.
Да биеш с камъни дете насред София е, извинете, престъпление.
И е срам за полицаите, които са стояли и гледали.

Продължете списъка.

събота, 26 октомври 2013 г.

Продължаваме с историята, само че малко разбъркано.
На мен ми е на сърце първобитното селище от Дуранкулашкото езеро, още повече, че съм родена наблизо, а и дребните предмети от бита, умеещи да разказват истории, са ми по-интересни от вечно показваното тук и там злато.
Не мога да устоя обаче на кравичките от Варненската халколитна култура - още повече когато вечерта ми донесоха шоколадче от "Старбъкс" в опаковка от твърдо златисто фолио :)
Ането пък реши да си направи монета с образа на Севт :)






четвъртък, 24 октомври 2013 г.

Загадка! Загадка!



Рисунките по-долу са илюстрации към следващата книга на "Точица". Можете ли да познаете за какво ще се говори в нея?










понеделник, 21 октомври 2013 г.

Пет заблуди за сирийските бежанци

 Пиша този пост, защото смятам, че да се увлекат по медийната истерия могат и хора, които не са нито жестоки, нито глупави, нито себични, а просто нямат достатъчно информация. И откъде да я имат, като и образователната ни система, и медиите се въртят в строго определен кръг от "интересуващи ни" теми.
Пиша го за онези, които още нямат мнение, но се чудят дали трябва да се притесняват. И така:

1. Бежанците ни заплашват с ислямизация.
Това вероятно ще бъде първият в света случай на ислямизация, извършена от жени, деца и старци от различни вероизповедания (в Сирия има около 2 и половина милиона християни), затворени в бежански лагери, докато обмислят как да се стоплят и изкъпят. Уау!
Ако забелязвате, лицата на жените по снимките дори не са покрити - тоест за какъв войнстващ ислям иде реч?
2.Нямаме пари да се грижим за тях.
Както се разбра, пари от ЕС са отпуснати - и окрадени. Сега се отпускат пак. Да видим.
3. Ние сме на същия хал.
Е, не сме. Авторите на подобни коментари явно ги пускат от компютри, с интернет, вероятно са имали възможност да се изкъпят през последните 24 часа, да излязат да си купят сандвич и пр.
Да не говорим, че междувременно никой не е стрелял по тях.
4. Защо не се погрижите първо за нашите бедни?
Ами... тези, които помагат на бежанците, са същите, които носят дарения и в домовете за сираци. Например. И се опитват да подобрят условията там. Или събират книги за общински библиотеки. Или организират безплатна кухня за бедни. То е един и същ импулс.
Ако отправящите подобен призив тъкмо сега са се сетили за нуждаещите се групи у нас, ето един добър повод да им занесат този път те нещо.
5.Сирийците са цигани.
Не знам как да го обърна това изречение така, че да не седи като дреха, мръсна и отвън, и отвътре.
Ще сложа само малко снимки от Дамаск, отпреди гражданската война. Може би най-старият непрекъснато населен град в света. Събрани са от нета, така и не съм го виждала на живо, но гледах преди време снимки на моя приятелка арабистка, която разказваше страшно увлекателно за пътуването си там.

И едно стихотворение на сирийския поет Низар Кабани:
Урок по рисуване

Боите си пред мен синът ми слага
и иска да му нарисувам птица.
Във сивото потапям четка и рисувам
квадрат с решетки и с верига вързан.
Синът ми гледа ококорен:
„Това тук е затвор, нима не знаеш
как се рисува птица?”
„Прости ми”, казвам му, „забравих
какви са птиците по форма, синко.”

Синът ми слага скицника пред мен
и иска да рисувам клас пшеница.
Държа молива
и рисувам пушка.
Синът ми се присмива, че съм глупав:
„Не можеш ли поне да различиш
оръжие от жито?”
Казвам: „Сине,
познавах формата на клас пшеничен
на пита хляб
и формата на роза.
Но в тези огрубели дни
и горските върхари са на бунт
а розата е с мръсен панталон.
Запасало оръжие е житото,
и птиците воюват
и културата
и вярата и тя
не можеш да си купиш хляб,
без сред трохите да намериш дуло,
ни роза да откъснеш на полето,
без да навири тръните си в теб,
не можеш да си купиш книга,
без да избухне между твойте пръсти.”
Синът ми на кревата ми присяда
и иска стихове да му редя.
Търкулва се сълза върху чаршафа.
Синът ми я облизва удивен:
„Това сълза е, татко, не е стих!”
Аз казвам му:
„Един ден ще пораснеш
и прочетеш ли нашите газели,
ше видиш, че стихът близнак е на сълзата
и цялата поезия арабска
сълза е, капнала от пишещите пръсти.”

Оставя той писалки и пастели
родина иска да му нарисувам .
Потръпва четката в ръката ми
и аз потъвам, разридан.

събота, 19 октомври 2013 г.

закотвеният трамвай

Били ли сте някога в трамвай, обкръжен от мъже с черни маски с тънки процепи за очите, мъже, които се движат на талази и реват грозни закани? Представете си, че на сто метра от вас гърмят бомби, че седите така вече двайста минута, че до вас има две-три баби, а вие пътувате с двете си деца и ви е ужасно трудно да не покажете, че се паникьосвате.
Тези хора нямат нищо общо с футбола. Познавам спортни запалянковци и знам, че истинските са тези - като чичо ми, - които пътували на багажника на колелото на татко си до съседния град, за да гледат мача; истинските знаят някакви смахнати подробности за любимите си футболисти, стават посред нощ да гледат срещи между любимите си отбори, проглушават ти ушите с мила само на тях статистика и ако случайно любимците им спечелят, са готови да купят по тортичка на всички хора от спирката (примерно).



Това го разбирам.
Това е любов.


Ревящите тълпи тази вечер не се интересуваха много-много от футбол. За тях футболът беше повод да изразяват омраза, да блъскат, да плашат, да нападат. Оправдание, прието безрезервно от полицаите, които, хихикайки, им даваха път, оставяйки трамвая ни блокиран.

Оправдание, което може да е всяко друго.
Искам да ви кажа, че национализмът е също такова оправдание.
Агресивните националисти, които съм виждала, се припокриват с тази тълпа не само визуално.
Дори не само затова, че едни и същи хора участват и в двете неща.
Агресивните националисти са също толкова лишени от обич към родината, колкото и футболните агитки - от любов към футбола.
Когато обичаш някого, нещо, ти не го обезобразяваш, та после да караш околните силом да ти казват, че е хубаво. Когато обичаш някого, искаш преди всичко да е добре, вместо непрекъснато да го тормозиш със сравнения. Понякога България ми прилича на дете, вечно влачено и мъчено да показва пред комшиите някакви таланти, та да има с какво да се дуе родата, дето иначе пет пари не дава за него.И ако отказваш да се "гордееш" и вместо това искаш да го изслушаш, да се посмееш с него или просто да помълчиш, може здравата да си изпатиш. Защото за тези хора името на страната им е само повод за омраза.

Когато разказах тази вечер какво ми се случи днес, някои от моите обичащи футбола приятели леко се засегнаха и поискаха да прокарат ясна мислена линия между себе си и онези тълпи.
За да не им се налага да крият любовта си към една инак хубава игра.
Мисля си, че ако ние като народ не прекараме ясно тази линия, казвайки ясно, че "ултрасите" не са просто по-шумни изразители на скритите ни чувства, а признак за нещо съвсем различно, утре можем да видим обкръжени като в днешния трамвай, обкръжени от ревяща тълпа, носеща маската на собственото ни лице.

петък, 18 октомври 2013 г.

Пещерно изкуство

Честно казано, дълги години представата ми за първобитните хора беше почерпана от документалната поредица, излъчвана по БНТ в събота сутрин под заглавие "Семейство Флинтстоун". Този научнопопулярен филм нашите прадеди са мислели също като нас, само дето са имали адски яки домашни уреди.

Шегата настрана, хората наистина имат навика да си представят миналото "по свой образ и подобие". Описаните в предишния пост съвременни моди всъщност не черпят вдъхновение от палеолита толкова, колкото намират оправдание в него, придават си важност, приписвайки си дълголетие - също както навремето царете смятали за нужно да проследят произхода си до Библията (или историята за Троянската война).
Затова по отношение на пещерните рисунки първата ни реакция е да сметнем, че и авторите им като нас са обичали да си разкрасяват жилищата.

Само че не е вярно. Първо защото пещерите, в които са намерени рисунките, не са обитаеми, и второ - защото самите галерии са труднодостъпни; за да се промъкнеш до тях, трябва да минеш тесни тунели и опасни пътеки. За да остави подобни рисунки тъкмо там, първобитният художник е трябвало да има много важна причина. Каква?

Част от учените смятат, че става въпрос за магия, с която древните шамани са се надявали да докарат повече дивеч. За доказателство посочват някои съвременни племена, които живеят при подобни условия; при тях жрецът изпадал в транс и правел определени рисунки, които трябвало да имат вълшебна сила. Пък и нали най-често се рисуват разни едри животни?

Втората група учени си представят по-скоро момчета, които трябва да минат през трудно изпитание, тъй че племето да ги признае за пораснали и да им позволи да ловуват с мъжете. Подобен ритуал също е често срещан сред полудивите племена, пък и не само при тях. Тези учени смятат, че е логично първобитните "пубертети" да рисуват приключения, битки и голи женски тела.

Има обаче и нови изследвания, според които голяма част от първите художници са били жени. Доказателството е в отпечатъците от длани, оставени по стените - оказва се, че мъжете и жените имат различно съотношение между показалеца и безименния пръст. Как това ново откритие ще повлияе на горните две обяснения? Дали жените също са били шамани, имали са подобен ритуал - или някаква своя причина да се провират навътре в опасната пещера, за да... порисуват?

Може би ученият, който ще открие отговора, още е около десетгодишен. Или десетгодишна.
Междувременно научих, че в България също има пещерни рисунки, открити в Магурата, пещера близо до Белоградчик. Не всички са първобитни - смята се, че са рисувани по различно време: едни са от палеолита, други от неолита, трети съвсем "съвременни" - от бронзовата епоха... можеш ли да познаеш кои какви са?


вторник, 15 октомври 2013 г.

В кой блок живеят пещерните хора?

Възможно е да са в съседния.
Ако през миналия век хората твърдо вярваха в прогреса, мечтаеха да се заселят на Марс, да си имат домашни роботи и да нагъват космическа храна, то много от нашите съвременници всъщност се отнасят доста подозрително към твърде бързото развитие на техниката.
До голяма степен този страх се дължи на развитието на опасни технологии като ядрените бомби и други съвременни оръжия, но и на все по-честите предупреждения, че съвременният начин на живот унищожава природата и може да превърне живота на човечеството в ад.

Затова мнозина се опитват да дадат заден ход. Колко точно ще се върнат назад зависи от личния избор. Едни просто решават да се оттеглят в провинцията или да купуват био храни... а други - да се върнат към зората на човечеството, за да търсят у нашите прародители какво всъщност е добро за хората.

Да вземем например храната. Последователите на т.нар. палеодиета не ядат нищо, което не биха могли да намерят на гощавка в старокаменната епоха. А това значи никакви зърнени продукти (сбогом, кифлички) и никакви производни на млякото. През палеолита хората още не са обработвали земята и не са отглеждали животни.
Ако решите да имитирате диетата на ловците и събирачите, идеалното меню би се състояло предимно от, хм, дивеч - и някакви боровинки. По-щедрите автори на рецептурници позволяват и разни кореноплодни (но не и картофи) и някои плодове и зеленчуци (предимно тези, които са най-близко до дивото си състояние). Все пак не прекалявайте - пещерните хора може да не са боледували от съвременните болести, но са имали свои - и са умирали доста млади.

Каменната епоха навлиза и във фитнеса. Някои инструктори смятат, че трябва да се движим като древните ловци - с кратки, но чести много напрегнати тренировки (все едно изведнъж сме видели мамут!) вместо с познатата комбинация от аеробни и силови упражнения (добре, признавам, на мен ми е позната повече на теория).

Някои пък използват праисторията за оправдание на многоженството, като твърдят, че естественото поведение на мъжката маймуна (и, съответно, на първите хора) е да си извоюва "харем", вместо да се врича до гроб на една и съща женска.

Първобитните методи са на мода и в отглеждането на деца - докато пиша този пост, двегодишната ми дъщеря пропълзява, за да си доспи в скута ми - точно както би направило едно хлапе от палеолита, когато никой не е бил и чувал за самостоятелни креватчета. Така че...


понеделник, 14 октомври 2013 г.

История за деца: или запалени по палеолита

Пети клас. Учебник по история. Дати. Контролно.
Няма и месец, а децата вече са стреснати.
Нещо по-лошо - на път са да намразят предмет, който сам по себе си е естествено привлекателен за тях с екзотиката на отминалите култури, с напрегнатия разказ за перипетиите, катастрофи, победи.
Учебната програма, общо взето, отблъсква техния интерес. В продължение на четири години например по "Човек и общество" не се излиза извън тесния периметър на краткото резюме на българската история. Тезата е, разбира се, за спираловидно развитие, но спирала няма, има обикаляне в кръг - и нулева възможност да се задълбочиш. Дупката в разказа - годините между 1396 и Възраждането - си остава дупка. Следосвобожденска история също почти не се учи.
Траки, прабългари и славяни, средновековие, възраждане.
Какво да прави детето с интереса си към древния Египет? Нищо. Интересува се от маите? От Втората световна война? (да, познавам такива деца). От Рим? Да не говорим къде е мястото на личния досег с историята - на парчетата преживяна история на дядовците и бабите му, на връзката с конкретното място, където живее, но без усет, че тази осезаема памет е ценна.

Тези интереси нямат място в училище. Нещо повече, когато заведох детето в Археологическия музей да му покажа нещо повече за траките, които се учеха по програма, в училище го изпитаха още същия ден. То, разбира се, радостно съобщило допълнителната информация - че траките не са били само роби, имало и императори траки.
И му се скарали :)
"Като ти е толкова интересно за траките, учи си вкъщи" :)))

Да ти е прекалено интересен предметът, оказва се, е лошо. Най-добре е да ни доскучее, да го учим като тегоба, като наблягаме на датите и заучените интерпретации.

Аз обаче продължавам да настоявам, че децата имат право да учат интересните неща по интересен начин. Да се смеят и ядосват, и чудят на акъла на хората преди тях. Да усетят миризмите и студа, и какви ще да са били на допир тези или онези материи.
И най-важното - да се научат да си представят хора, които мислят различно от тях, коренно различно.
Без да ги презират. Защото това може да са собствените им дядовци. Или те самите, ако се бяха родили по друго време и на друго място.

Уводът стана малко дълъг. Следвайки учебника по история за пети клас, през следващата седмица ще представим различни игри, филми и материали, които са по същите теми... и много интересни и неочаквани.

Започваме с филма на БиБиСи "Walking with Cavemen":

BBC Walking With Cavemen 1of4 by HakaVelli

Филмът може да се намери по трекерите, а субтитри има ето тук. В следващия пост ще говорим за палеодиетата - хранителният режим през каменната епоха - и нейното завръщане като съвременна мода.

неделя, 13 октомври 2013 г.

Построй ми идея

Новият сезон на Детска архитектурна работилница започна.
Любимото ми място за деца от всякакви възрасти, съчетаващо предизвикателство за умовете и ръчичките с пълната липса на каквато и да е принуда или претенция.
Значи става така:
отивате с детето си на дванайстия етаж на ВИАС. Пардон, УАСФГ.
Ако искате, оставате с него, ако предпочитате, ходите да пиете кафе някъде.
Магдалина Раева и студентки от архитектурния университет показват на децата какво ще правят. Всеки месец има четири теми - едната е свързана с място или епоха - примерно Древна Гърция, Египет, средновековие, някой емблематичен с архитектурата си град, - една е свързана с интересен архитект - Заха Хадид, Жан Нувел и т.н., една е с конкретна архитектурна задача - напр. мостове, устойчиви на земетресение сгради, светлина и архитектура и пр., и четвъртата е свързана по някакъв начин със сезона.
През първата половина от занятието децата обичайно правят някакъв модел от хартия. После, докато още са им чисти ръцете, ядат сладки :)
А после правят извънредно готини, разнообразни, неочаквани модели от всякакви материали според темата - клечици и листи за африканските колиби, глина за Гърция, картон и цветен плексиглас за Нувел, пръчици от бамбукови щори за...
Да не издавам всичко. Просто е прекрасно.

вторник, 8 октомври 2013 г.

Обичам лозови сарми и айрян, пълнени тиквички, баклава, тахан халва, суджук и турско кафе.

Тръгнах на училище на шест години. В моята страна образованието е задължително и безплатно. Грамотността наближава 100% и за мъжете, и за жените.
Докато растях, обичах да чета научна фантастика, особено антиутопии.
Много често там намирах идеи, които не можеха да си пробият път другаде.

В страната ми има и християни и мюсюлмани, но всъщност тя е толкова древна, че самите религии имат друг вкус, сякаш натежали от тукашните подправки. Нашите два и половина милиона християни ходят в православни и католически, арменски и асирийски църкви. Имаме и много манастири. Мюсюлманите ни са предимно сунити, по-рядко шиити.

Страната ми е измежду най-древните в света. Точно тук за пръв път хората са започнали да обработват земята и да отглеждат добитък. Още преди откритието на грънчарството тук са се правили съдове от камък и варовик, търгувало се е с обсидиан. През второто хилядолетие пр.н.е. тук са живели финикийци, египтяни, шумери, асирийци и вавилонци. Завладявали са ни персите, после Александър Македонски, после римляните, арабите, кръстоносците. После - османските турци.

През Първата световна война дипломати от Великите сили тайно се споразумяват да разделят бившата Османска империя на зони на влияние. Разбира се, интересуваме ги не ние, а местоположението и природните ни богатства.

Независимостта ни дойде твърде късно и никога не е била пълна. Разбира се, Съветският съюз не пропусна да остави своя отпечатък, диктувайки действията на управниците ни срещу доставки на оръжие.
Бурната политика в региона ни означава, че често сме въвлечени във войни, нерядко братоубийствени.Уморих се вече. Знам, че навсякъде политиците си следват своите интереси, но това минава всякакви граници. Боя се за децата си.


Сирийските бежанци са хора като нас. Дивашко е да ги оставим да мизерстват - заключени, гладни, без отопление и дори без одеяла, докато озверели националисти насъскват сънародниците ни срещу тях. Поискайте сметка от държавата къде отиват парите за издръжката им, защото очевидно не отиват при тях. Междувременно може да занесете старо одеяло, малко храна, памперси, връхни зимни дрехи и обувки и каквото прецените в някой от центровете, където се събират помощи. За да не се наложи този път ние да доказваме - преди всичко пред себе си - че сме хора като всички други.

понеделник, 30 септември 2013 г.

ФИЛОСОФСКИТЕ ЗАКУСКИ СЕ ЗАВРЪЩАТ!

Ако искате да чуете по-лесно ли е за децата един да командва всички ("ти ще седиш с Милена, защото с Катето ще седя аз, забранявам ти да носиш пола като моята и никой да не бъде приятел с Лена, докато не ми се извини"), защо е толкова трудно всички да решават всичко, кой и защо е нарязал властта на парчета и защо Карим маже единия си крак с крема за отслабване на майка си, елате в СЪБОТА, от 11:30 в СТОЛИЧНА БИБЛИОТЕКА за философска закуска на тема "Диктатура и демокрация". Ще има, както знаете, кифлички.

вторник, 17 септември 2013 г.

Готова е!



Естествено ли е едни да се раждат, за да командват, а други - да бъдат командвани?
Лесно ли е шестима приятели да решат на какво да играят? А ако трябва да решават заедно всичко? Можем ли само да ядем, да спим и да гласуваме?
За какво да бъдем нащрек, когато пращаме някого да говори от наше име (например за менюто в училищния стол)... и за ползата от критичния ум, който днес се мацоти експериментално с "вълшебния" крем за отслабване на майка си, а утре може да разнищи по същия начин всяко бляскаво обещание.




понеделник, 16 септември 2013 г.

Първи учебен

Въпреки всички съображения за противното,
въпреки безвкусното празненство за откриване на учебната година и никак необещаващите учебни програми за пети клас, в които не се въздържах да не надникна,

15-и септември все още ми е трепетен, изпълнен с надежда, с красотата на захлаждането и гладките първи страници на тетрадките, с удоволствието от вглъбяването - и старанието на баба ми, която ме будеше рано за училище, малко в последния момент, тъй че чаят винаги пареше, изпит набързо, докато слушам "Ранобудно петленце".

Рожденият ден на баба - маминка - беше тъкмо на първия учебен ден, - факт, с който й доставяше голямо удоволствие. Така че винаги след училищното тържество имаше второ, с братовчедите у бабини.
Всъщност най-хубавото нещо, което помня от училището, беше негласното убеждение на близките ми, че заниманията с разностранния триъгълник или клетъчното ядро са нещо красиво и важно.
Още усещам част от тази обич, когато уча нещо ново.
Честит рожден ден, маминке.
Честит първи учебен ден на всички.

вторник, 13 август 2013 г.

Първата приказка на Ния (малко е страшна)

Имало едно време един вълк. Той живеел на плажа. Изял морето. Изял бабата. Ам бабата! Ам-ам другата баба! После изял мравката. Тогава дошло кучето. То... изяло солетите.

неделя, 11 август 2013 г.

Изкуство в естеството

Един от участниците дори не показвал произведенията си. Просто правел някакви малки неща в гората - ако случайно някой ги види, ако му се сторят красиви, чудесно. Ако никой не попадне на тях, също толкова хубаво. Преди това пък поискал от готвачката джанки - тя помислила, че е гладен, а на него му трябвали ето за това:
Друга художничка видяла сянката, която хвърлял чучурът на селската чешма. И лекичко я изчегъртал в мазилката - защото боята би стояла твърде натрапчиво. Сега следобед чешмата има две сенки - бяла и черна, които в някакъв момент се сливат.
Между две дървета виси зелен облак от скрипка, местно увивно растение. Седмица по-късно облакът е като направен от ковано желязо - зеленината е опадала, клонките са почернели и извивките им са станали графични.

Един селски мост тръгва към другия бряг, но нещо го стряска и той се свива, сякаш опарен.

Толкова естествено говорят тези творби езика на гората и на селото в нея, че почти се боя да напиша, че са дело на търновската група художници "Дупини" (наречени така по едната махала на селото) и техните гости от международния симпозиум "Изкуство-природа", сред които японци,корейци, израелка и т.н. Най-чистото преживяване би било човек просто да попадне на тях, разхождайки се из гората, да зърне например червената паяжина от прежда, чиито хоризонтали секат вертикалите на дърветата в определен час на деня, или леките глухарчета от клонки, които се носят в короната на едно дърво. Да не знае какво е това, което вижда, да е насаме с него без имена и табели.
И все пак ме гложди, че ако е премълчано, ще бъде подминато и може би - разрушено. Макар че времето по условие е съавтор на тези творби. Ако все пак искате да ги видите, село Габровци е на 15 километра от Търново.
А ето и блога на Duppini - http://duppini.blogspot.com/

Балсуджук

По принцип традиционната българска кухня не изобилства със сладости - къде ти, захарта навлиза чак през двайсети век по селата, а и жените имали толкова къщна работа, че нямали време за пипкави рецепти (пък и къде ти... с десетина души семейство каквото сложиш на масата, изчезвало за секунди).
Затова габровските сладости, като пестилът и балсуджукът, се търсели много по панаирите. Вероятно са възникнали като начин да се съхранят плодовете за зимата (без фризери, без захар за сладка и пр.). Днес привличат с необикновения си вкус, леко резлив, не прекалено сладък, хрупкав от орехите и свеж от гроздето.

Прави се ето така:
Пасирайте 1-2 килограма грозде (едно време просто са ползвали гъста шира, ноооо.... ако случааайно не правите вино...). Прецедете го през гевгир.
Добавете чаша захар и 4-5 лъжици нишесте, предварително размити. Ако пропуснете захарта, ще е по-автентично, обаче днешните вкусове май са свикнали на сладко.
Сварете всичко на крем. Добавете лъжичка лимонтозу.Оставете да изстине.

Междувременно нанижете сурови орехи на връвчица. Топете наниза в изстиналия крем, оставете да засъхне, топете пак и т.н. Малко е играчка (малко много е играчка :)), обаче си беше интересно. Накрая окачете някъде да засъхне съвсем (примерно за през нощта) и после поръсете с пудра захар и нарежете на парченца.

Честно казано, балсуджукът от Самоводската чаршия се оказа измама :) Габровецът, който го правел, явно беше решил да мине метър и да замени ширата с гъст разтвор на желатин. Ами...личеше си :) Все пак е габровец, нали?


Аладжа манастир

Преди 1800 години в катакомбите се заселили отшелници. Било пустош, само дива гора с горун, скрипка, келяв габър и космат дъб - същите, дето растат там и днес. Скриеш ли се в пещерите, сякаш те няма за света.
А наоколо свят имало предостатъчно - с гръцките градове по морето, на хвърлей място Одесос, вече голям римски град с огромните си терми, малко по-надолу Марцианопол с дивните си мозайки, нагоре Томи, дето бил заточен Овидий и горко се жалвал, че е толкова студено, та виното може да се реже с нож... Да не говорим за скитите, даките и така нататък - по тези места хора имало открай време. Нали в музеите все ни повтарят за най-старото злато в Европа?

Хората в катакомбите обаче не се интересували от златото. Те търсели диханието на Бога - и го търсели навътре в себе си. По-късно, през 12-13 век на същото място се заселили исихасти - най-мистичното християнско учение по нашите земи.
Те си били поставили невероятна задача - да полират до съвършенство ума си, така че той да не ги спира да видят енергията на света. Задачата им била повече от трудна - не само да пропъдят мислите за съблазни (опитайте се да не мислите за бонбони!), а да се въздържат от твърде учени теории (край на сложните стратегии за немислене за бонбони) и дори от гордостта от постигнатия успех (спри да се поздравяваш, че от половин минута не мислиш за бонбони). Мислите, че никой няма да се захване с това смахнато занимание? Нищо подобно. Дори патриарх Евтимий е бил исихаст. 
Защото смятал, че като изличи себе си, ще бъде едно с енергията на света, енергията на Бога.
За да не се отклоняват от тази задача, исихастките монаси в Аладжа манастир си изсекли килии в скалата, тъй че да не се налага да се разсейват с живот сред хората. Някои въобще не говорели. В манастира няма да намерите пищни стенописи, нито изобщо нещо, което да напомня за бита им - просто защото хората там се опитвали "да свалят ума в сърцето си", а украсите само им пречели.

***
Това място лесно би могло да се подмине. Лесно мога да си представя в какво биха могли да го превърнат нехайството или, още по-зле, постбалкантуристкото печалбарство. Цяло чудо е, че е добре поддържано, ненатрапчиво обезопасено, симпатично обяснено в малкия музей към манастира. Има дори голяма рисунка, на която децата могат да видят как са живели монасите в скалните килии. Има и обяснения за връзката с други скални манастири в България.  На втория етаж са изложени римски мозайки, вероятно намерени наблизо.

Аладжа манастир се намира на две крачки от Варна, малко след Евксиноград.


сряда, 7 август 2013 г.

Домашен пестил

Докато сме в Търново, решихме да опитаме не можем ли да си направим някои от традиционните лакомства, които се продават на Самоводската чаршия - и са характерни въобще за тази част на Стара планина.
Започнахме с така наречения "габровски шоколад" - пестилът. Леля ми, макар габровска снаха от 40 години, твърдеше, че не може да стане без специална машина, но ние се доверихме на една стара готварска книга и получихме за ден и половина точно такъв пестил, какъвто бяхме купували и в Солун.
Направата му е много проста - сини сливи се нарязват, слагат се на котлона да омекнат и се пасират, а после се варят още малко, докато се посгъсти кашата. После се разстилат върху хартия за печене и се оставят на слънце за няколко часа. После се навиват на руло. Готово!



неделя, 4 август 2013 г.

Ак Язълъ теке, или дервиши в Добруджа

Човек може да прекара цялото си детство на някакво място и после, най-ненадейно, да открие необикновени неща за него. Винаги съм си обичала Добруджа, но честно казано, дълго време си мислех, че цялата е ето такава:
Като студентка покрай приятели видях ръбестата, дива красота около Тюленово и Яйлата. Дуранкулак още ми убягва - както се оказа, защото ходим там все лете, а е интересно през зимата, когато огромни ята птици отиват там да зимуват. През последните години открихме много неподозирани удоволствия - като пикник край Шабленския фар, музея на римските мозайки надолу до Варна или Аладжа манастир, за който ще пиша отделно.

На повечето от тези места обаче просто не бях ходила. Този петък обаче бяхме на място, покрай което сме минавали хиляди пъти - на километър от Албена, в края на село Оброчище, на пръв поглед обикновено добруджанско село с дворчета, асми, тук-таме приведени плодни дръвчета, които нямат обиране, даже и след като свършат компотите и останалото се прежали за джибри. Въобще топла, но уморителна полезност.

Никаква кротка полезност обаче няма в дервишкия орден на Ак Язълъ баба, който се заселил тук през 15-и век. Дервишите се отнасят към исляма горе-долу както богомилите към християнството - вярващи, но по свой начин, далеч от официалната църква, мистични аскети. Свързани са със суфизма, с Джелалядин Руми, със стремежа към мистично единение със света, чиито координати изчезват около развените поли на въртящите се дервиши.
Всяка година, разбирам изумена, все още се събирали тук през май, макар че имаретът им бил разрушен през Кримската война.
Самата гробница, съвсем запазена, беше заключена, а ние бяхме изпуснали за малко работното време на уредничката. В добре поддържаната градина обаче имаше висока колонада и кипариси, а през прозорците на имарета зърнахме пейки и сцена. Някой ден ще се върнем.

На прашинките аз казвам: 
Останете. 
На слънцето: 
Продължавай да се движиш 
Аз съм утринна мъгла 
и диханието на вечерта. 
Аз съм вятър 
във върховете на горичка 
и вълна, 
разбиваща се в скалата. 
Мачта, рул, кормчия и кил; 
аз съм и кораловият риф, 
в който се разбиват. 
Аз съм дърво 
с дресиран папагал 
в клоните си. 
Тишина, мисъл и глас. 

Джелалядин Руми