събота, 25 август 2012 г.

Музеят на мозайките в Девня

За разлика от музея на мозайките в Истанбул тук всичко е намерено и изложено на място, in situ, има страхотно изображение на Медуза, чудна мозайка на Зевс и Антиопа в, хм, венериума, изображения на лъвове и дръвчета, та дори едни умилителни римски сандали. И надпис на надгробна стела, говорещ от името на погребания гладиатор. Иначе на мястото на Девня някога е бил Марцианополис - римски град, построен от император Траян и наречен на сестра му. С канализация, пътища, пресичащи се под прав ъгъл, градски съвет и народно събрание. Град, в който очевидно - съдейки по запазените предмети - хората са обичали благовонните масла и играта на зарчета. Опустошен от готите, окончателно изоставен след нашествие на авари и славяни.
Страхотно място, жалко, че няма разгласа - и че не може да получи пари дори за покриване на мозайките със защитен лак. След десетилетия немара София се сети за римското си наследство, за да се бори за европейска столица на културата. А римското наследство извън София ще продължи ли никого да не интересува? Разкошни неща, при това без да ходите до Истанбул.

сряда, 22 август 2012 г.

Заврънтулки

Лим Хенг Суий е илюстратор от Куала Лампур, Малайзия :)

Царю, бащице

Подготвяме за печат една чудна книжка, която подканя децата да разсъждават по въпроса за насилието - откъде идва, какво го разпалва, винаги ли се забелязва и какво да направим, когато някой ни бие в голямото междучасие - да го сритаме ли и ние или да стискаме зъби. Авторът, професор по философия от Сорбоната, обичайно избягва да дава готови отговори, но на последния въпрос все пак казва доста ясно - не, не ставай мъченик, да търпиш насилието значи да го подхранваш. Единственият начин да го спреш е значително по-голямата сила, която да разкъса омагьосания кръг. Много разумен съвет за деца. Но ме кара да се замисля. Когато над нас упражняват насилие, държавно насилие примерно, като това, което упражниха руските власти през зимата (когато хиляди протестираха против изборните измами и полицията арестува стотици), коя е по-голямата сила, към която да се обърнеш? Три са възможностите за сила, по-голяма от държавата - Народът. Някаква по-силна от нея държава или международна общност. Бог. Ако държавният апарат върши произвол, народът би могъл да го санкционира чрез избори. Това обаче се обезсмисля, ако произволът засяга самите избори. Би могъл да се вдигне на протести - държавата обаче може да окаже натиск на медиите да спрат разпространението на протестите, като не ги отразяват. Както пише Тони Джуд в "След войната", важен фактор във верижните революции след падането на Берлинската стена беше телевизията - фактът, че революциите се предаваха "на живо" и хората черпеха смелост едни от други. Част от медийната манипулация може да бъде да се организират контрапротести, които да се отразят като равностойни на спонтанните и така "гласът народен" да се размие в общите представи в някаква какофония. Третият вариант е страхът. Държавата разполага с полиция и войска, въоръжени, и винаги може да опита да наложи властта си със сила. Тук обикновените хора се надяват, че "международната общност" (или Европа, или НАТО) ще реагира. Че няма да допусне... и т.н. Вярата във външната санкция е много силна у нас. Това е вярата в царя-бащица - същата, която ни карала да вярваме, че руският цар ще ни освободи от султана. Тя е силна и в Русия - по времето на сталинизма много обикновени хора смятали, че ако Сталин бил наясно с безчинствата на дребните партийци, той със сигурност би възстановил справедливостта. Днес подобна вяра храним в ЕС и неговите институции - вярваме, че те ще принудят управниците да играят по правилата. И ако това не става, винаги смятаме, че проблемът е във видимостта - че кражбите, измамите, насилието не се виждат достатъчно. Учителката не е видяла какво става. Затова и пънк-акцията на "Pussy Riot" има за цел максимална видимост. Ярките костюми на момичетата, пънкът, предизвикателството да изберат тази точно катедрала имат за цел да привлекат вниманието на колкото се може повече хора, по възможност и в чужбина (защото протестът срещу Путин в Русия си е достатъчно масов). Те добре разбират какво влиза в полезрението на медиите и какво - не. Очевидно са повече от наясно с механизмите на популярната култура. Това, което искаха - и постигнаха - беше да накарат Запада да признае, че в Русия цари авторитарен режим и свободата на словото е силно ограничена. Именно да признае, а не да види, защото то си беше видно отдавна. За САЩ или въобще страните от НАТО обаче не е изгодно да предприемат каквото и да било срещу страни, чиято сила е по някакъв начин съпоставима с тяхната. Затова и, ахъм, човешките права в Китай се коментират все по-рядко. Като учителка, която има строги правила за дребосъците, но не желае да се разправя с двамата дангалаци от последния чин, защото всъщност се страхува от тях. (Съвсем друг е въпросът дали въобще одобряваме намесата й, кой я е упълномощил, за добро или за лошо се меси и т.н.) Остава Бог. Затова и не изключвам буквалното тълкуване на пънк-молитвата именно като молитва, като отчаян призив към последната инстанция. Дори да не го разбират сами. Последната по-висша сила. В този смисъл не виждам да има светотатство. Формата на молитвата е по-малко важна от съдържанието й или искреността, с която е произнесена. А в случая явно е искрена. По някакъв начин това е молитва към трите по-висши сили - народът, светът, Бог - да видят неправдата и да направят нещо. Не мисля, че молитвата може да бъде хулиганство. Насилието очевидно продължава. "По-голямата сила" очевидно жуми - както извръщаше поглед охраната в училището на дъщеря ми, докато три хлапета ритаха свой съученик. Пиша всичко това заради коментарите в стил "така им се пада", "това е ПР акция", описанията на момичетата като "котенца" и "на вас хубаво ли ще ви е да нахълта някой в Уестминстърското абатство". Пиша, защото смятам, че преди да дадем отговори на децата си, трябва да зададем някои въпроси на себе си.

неделя, 19 август 2012 г.

четвъртък, 16 август 2012 г.

Микросвят

Ааах! Исках да покажа повече за богомолките на детето, но тези пеперудени яйца си присвоиха цялото ми внимание.

вторник, 14 август 2012 г.

Заставката на Норщайн за руското "Лека нощ, деца"!

Колективна истерия

"Американци искат да махаме Левски от учебниците!" пищят едни вестникарски заглавия. "Махат Ботев", тръшкат се други. Днес във Фб мои разумни иначе приятели заплашваха, че няма да заведат децата си в училище, ако това се случи. Заплахата беше споделена около 7000 пъти.
Заинтригувана от колективната истерия (и като знам колко либи истината нашата преса), решавам да погледна за какво става въпрос. Оказва се, че в центъра на всенародния гняв стои анализ на Комисията за защита на дискриминацията, която е проверила учебниците за пети и шести клас и е коментирала кои от тях отчитат факта, че в българското училище учат и деца от други народности.  Границата между патриотично достойнство и демонизиране на определени групи хора може да е тънка, но е ясна. Анализът е достъпен на страницата на Комисията и всеки може да види, че там за промяна на учебната програма и за отпадане на когото и да било от нея не става и дума. Дълго и безплодно търсих имената на Ботев и Левски, но за тях изобщо не се споменаваше.
Да, комисията обсъжда доколко историята и литературата се преподават така, че да не учат децата да се мразят помежду си. Доколко училището се въздържа да възпитава в омраза, да изопачава патриотичното наследство, превръщайки го във фашизъм с днешна дата. И няма смисъл да се правим, че не разбираме разликата между историческото описание на османската експанзия и описанието на исляма въобще като кръвожадна и войнствена религия.
Няма смисъл да се правим, че не разбираме разликата между централното място на Ботев в учебниците и еднозначното припознаване на всички страни от неговата идеология. Шекспир не е хич политически коректен - "Венецианският търговец" може да се тълкува като антисемитизъм, отношенията между Калибан и Просперо в "Бурята" - като оправдание за бруталния, макар и начеващ, колониализъм. И какво? Тези теми се разискват на спокойствие, без някой люто да се обиди от името на Шекспир и да сравнява всяко несъгласие с него с опит да бъде изхвърлен от учебниците.

В интерес на истината учебникарският бизнес е извънредно изгоден. Тиражите са такива, че издателство с добри позиции реализира огромни печалби. Не и, разбира се, ако училищата масово предпочетат друг учебник. Затова и издателите са свръхчувствителни към всяка публична критика и са готови на всякакви медийни хватки, за да се защитят.
В случая е използван класически реторичен похват, reductio ad absurdum. Аргументът на противника е префасониран така, че да прозвучи абсурдно в ушите на масовата публика.
А жълтите медии това и чакат.

Твърде жалко. Защото историята е достатъчно бурна, та да учим децата си да се мразят.
Ще разкажа една лична неотдавнашна случка, която доста ме жегна.

Вървя с децата през родния си град. Изведнъж чувам името си от другата страна на улицата. Виждам своя приятелка от гимназията, също с количка, става ми хубаво - едно от най-свестните момичета в класа, седеше на чина пред мен, страшно сърдечна и мила. И - ура! - спомням си как се казва, което с моята разсеяност си е чисто постижение. Доволна я представям на дъщеря си.  Сега работела в онкологията, имала две момчета, разменяме телефоните си, аз все така гордо записвам името. Питам как се казват децата й. И тук тя ми казва две турски имена, като леко притеснено добавя кое какво значи.
Внезапно се сещам, че името, което съм помнила толкова години, всъщност не е нейното.
Че пет години е седяла на чина пред мен под име, което й е било натрапено, и е слушала всички клишета за турците и исляма в едновремешните ни учебници.
Същите, заради които ние не реагирахме на преименоването като на нещо недопустимо.
Двете с нея бяхме заедно, когато Йълдъз Ибрахимова дойде в нашето училище да изнася, да изпее лекция за джаза.
Само че тогава беше Сузана Ерова.
Мъчно ми е, че преименоването не беше скандал за никого от българите, които познавам. Мъчно ми е, като знам колко малко им трябваше на познатите ми, за да почнат да мразят турците ей така.  Мъчно ми е, като знам колко страшно можеше да стане. И на всички да им се струва естествено.
Реториката от тогавашните ни учебници още се възпроизвежда. А с нея и всички инстинкти на омразата.

Затова е добре да има подобни анализи. Не за да ашладисва политическа коректност на класиката, а за да научи на мирно съжителство нас.


понеделник, 13 август 2012 г.

To do

Тук вече не издържам.
Такава книжка ще си направим - с Анчето, за Ния.

Журнал Жителей Жучки

Журналът се води от две семейства, които живеят "на дача" в Жучки. Действащи лица: Соня и Юля, а също и техните родители :) Размечтах се.

събота, 11 август 2012 г.

На пазар (съчинение по картинки)


Днес, пазарът във Велико Търново, след дъжда.

Къща!

Да си правиш къща от кашон може да не е оригинално, но е страшно забавно :) Къщата има само две стени, защото е от тези кашони, в които се държат плоскости (които сглобяваш с пот на челото и пришка на ръката). Няма много малки детайли, които да стърчат встрани, защото Ния без друго бързо ще им види сметката. Като се наиграе човек, може бързо да се сгъне и да се прибере (примерно между гардероба и стената).







петък, 10 август 2012 г.

Гердан от стара книга

Хм, може и от фотокопие на някоя любима :)
Идеята е оттук. Пак там можете да намерите и инструкции.

Вие коя книга бихте носили като бижу? :)

Галет със сливи

Това е една от рецептите, в които несъвършенството е предимство. Ако паят пристига на трапезата наконтен, с плисирана яка и колосана коричка, то галетът е селският му братовчед, който мляска и се бърше в покривката. Не се заблуждавайте - това е част от ролята му. Сценичната простодушност на неравната коричка служи, за да открои вкуса, да подчертае природата на завития в нея плод. Галетът е цар, загърнат в ямурлук, и неговият бляскав монолог не понася къдрички. Особено го препоръчвам в съчетание със сливите или друг плод с характер.


Две чаши и половина брашно
Чаша масло (около пакетче)
Чаша захар
Четвърт чаша ледена вода
Галета
Сливи
Захар
Канела

Брашното, маслото и захарта се смесват, докато станат на трохи, които се слепват при стискане. Нека постоят в хладилника един час, а после добавете водата. Разточва се върху хартия за печене, върху която е наръсена галета. Става трудно, може да се получат дупки, но кръпките, накъсани от края и залепени върху тях, с нищо няма да отнемат от качествата на сладкиша. Когато получите що-годе цялостна плоска повърхност, пренасяте в малка тавичка, нарязвате сливите, смесвате ги със захар и канела и ги слагате по средата. После ги "завивате" по краищата и печете на силна фурна.

Пук! (или задача за нещотърсачи)

Павлина ми писа за този библиографски проект, който има за цел да състави база данни на детските книги от 1945 - 1989 г.
Колкото и да ни се струва, че родителите ни са купували едни и същи неща, които сякаш са изчерпвали пазара, постоянно попадаме на неща, за които не съм подозирала.
Като приказките на Зиедуонис, издадени току преди десети, като "Приключенията на Саламури" на Арчил Салакаури, като "Когато бях голям" на Ева Яниковски. Да не говорим за любимите, но трудно намиращи се "Приказки на Осмиянко" или за авторите, които днес са по-обичани и четени у нас, отколкото тогава, като Туве Янсон или Доналд Бисет.

В "Пук!" е хубаво да се ровиш точно за такива неща, които могат да изскочат неподозирано. За да знаем какво да търсим, когато надничаме в кашоните на букинистите. Ей тези джобни разказчета например изглеждат интересно. Наслука!

четвъртък, 9 август 2012 г.

Socmus и неговият "виртуален кашон"

Половината ги имам в един кашон. Други не ги знам, трети не са оцелели.
Имам и по-любими. И все пак -
идеята на socmus да направи "виртуален кашон" с детски книжки отпреди трийсет и повече години е чудесна. Защото това са други визуални езици, които вече не говорим, а скоро няма и да разбираме, няма да можем да обясним.
Колко хубаво би било да има лекция и за тях по подобие на лекцията за шрифтовете в "Нагледна"!

Набързо