сряда, 27 юни 2012 г.

Очаквайте:"Тетрадка за приказки"

 
Какво щеше да учи Слънцето, ако ходеше на училище? Какво да правим, ако от преяждане пораснем толкова, че се превърнем в отделна планета и на нас се заселят извънземни? Може ли един бог да се казва Васко? Как да се борим с крадците на риби?
Този септември издателство „Точица” ще издаде сборник с приказки, писани от деца. Ние намираме приказките в него за прекрасни, макар и не непременно по-хубави от онези, които би написало вашето дете, ако поиска.
В известен смисъл целта ни е точно да го амбицираме да използва фантазията си, да пише. Затова ще оставим и специално място, за да може написаната от него приказка също да влезе в книга, която може да запази или да подари на баба си.
Поканили сме над десет млади, интересни и още недостатъчно представени в българската детска книжнина художници, които подхващат фантазиите на авторите.  Вярваме, че различните им почерци допълват чудесно различния стил на децата. Вижте сами.

Хроника на второто начало

И си мисля, че всяко начало е второ, и че всеки човек е начало.
Мисля още защо ни привличат разказите как можем да направим света си наново, ей сега, ако трябва от нищото. Робинзоновските истории вдъхват сигурност. Твърдят, че човешката цивилизация е толкова жилава, че може да се запази и в един отделен човек. И да се обнови из основи, защото Робинзон слепва своя свят от природата, демиург в кози кожи. Той не трябва да търси къде да се смести в палимпсеста на времената, защото разполага с бяло платно.
Всъщност "Робинзон" успокоява, защото твърди, че културата е в природата на човека.

"Хроника на второто начало" не твърди нищо подобно. В него има наистина бяло платно - рязко избелено от апокалипсис - но по него не плъпват чудотворни ластари от семенцето на човешкия ум. Двете оцелели деца - четиринайсетгодишната Алба и деветгодишният Дидак - преживяват запазването на цивилизацията като избор, като ежедневно усилие. Като воля за памет.
Защото е лесно просто да си набавят комфорт (апокалипсисът не засяга вещите и храните), лесно е да тълкуваш оцеляването физически. Както го тълкуват безбройните епигони на Робинзон. Както го тълкува ежедневният ни език, докато оправдава опустошения от друг характер.
Алба и Дидак местят книги. Четат. Учат се - извън принудата на социалното. Учат, за да запазят знанието за света - от добитите с толкова мъки медицински познания нататък, до литературата, та и до забранените книги. Учат се, за да бъдат човеци - те и бъдещите им деца. Няма нищо инстинктивно в културата. Няма, впрочем,  и много величие - не съграждаш от нищото, черпиш от създаденото преди тебе, или малкото сътворено на свой ред ще е нищо за другите.
И все пак действията на Алба и Дидак не са действия на архивари. Те не искат просто да възстановят света такъв, какъвто е бил. Внасят малки, но категорични промени - например в традициите, които им се струват произволни и несправедливи. Решават например детето да носи първо фамилното име на майка си, след като тя го е раждала. С облекчение слагат край на всички расови предразсъдъци - нали Дидак е черен, Алба - бяла, та след тях чисти раси просто няма да има.

Едва когато откриват други оцелели, разбираме пълния смисъл на действията им. Защото тези, които не са полудели, не са се самоубили, са се разчовечили. Като тримата подивели мъже, у които е жив само нагонът.

Стряска бързият ритъм на текста. Светът свърши, добре, следваща страница. Отначало си мислех, че авторът се движи в ритъма на аудиторията си - книгата е за юноши. Или че не желае да запълва контура на ужаса (не предлага храна за кошмарите, та през тях да превземе ума ни). По-скоро обаче тази стегната стъпка също е личен избор на героите - нямаме време да полудяваме, ако искаме да свършим нещо, трябва да се захващаме.

Книгата на Мануел де Педроло се изучава в училище в родната му Каталония. Мисля, че става ясно защо.

P.S. Книгата е намерена и преведена чудно от Нева Мичева, а оформлението (ура за вътрешните страници между отделните "тетрадки", в които образите са съставени от множество малки, видими чертички, не точно щрихи, а отчетливи движения на молива - отличен аналог на посланието на книгата) e дело на Емил Марков. Намерете познато дете над 12-13 години и му я подарете.


вторник, 26 юни 2012 г.

Нарисувано



От Ането. Ния още рисува главно с пюре по себе си и околните.

събота, 23 юни 2012 г.

За децата на протеста

Всички медийни анализи упорито наричат момчетата и момичетата на Орлов мост "деца на прехода" - и така залагат в бъдещите дебати по темата един доста интересен план, свързан не толкова с горите, колкото с образованието и възпитанието - и съпротивата срещу тях.

Защото последните двайсет години изградиха свой собствен ценностен канон - уродлив, но непоклатим. Канонът, според който личната изгода е валиден довод, а общественият интерес не е. Когато казва, че законът е добър, защото ще му спести разходите по ски-ваканциите на внучките, мин. Вежди Рашидов е толкова убеден в правотата си, колкото и съседът ми, който троши стъкла насред площадката за деца, защото "де ще ги нося до кофата". Ако някой си има убеждения, по-добре да си ги държи вкъщи, да не се излага като идеалист, т.е. будала. Тони Джуд казва за Тачър, че тя приемала капитализма за нещо като морална добродетел. Тук същия статут се полага на вандалския ежедневен грабеж.

Според същия правилник позоваването на практиката в която и да било западна страна е железен аргумент, чиито конкретики не подлежат на разискване. Пост-социалистическите страни се тъпчат със западни практики безогледно като с тоблерони и корекомски яйца - добри, лоши, пряко капацитета на стомаха си и без оглед на срока на годност. И с австрийските писти така.

Третият закон на прехода е тоталната толерантност към упадъка на вкуса. Паметникът на съветската армия може да си стои, но естетическият критерий беше смъкнат от постамента си незабавно. Нещо повече - лошият вкус се превърна в съзнателен избор, в пазарен ход, в белег за социална гъвкавост. Чалгата беше негов символ дотогава, докато ежедневниците, телевизиите, пернишкия университет, ежедневните жестове не я стигнаха и задминаха. После, естествено, тя престана да бъде праг.

Лошият вкус в политиката също се подразбираше. Не говоря само за така нареченият министър на културата, гордо назоваващ себе си мултак, сниман в мазни прегръдки с мафиоти. Говоря за задължителната асоциация на изборите с евтина музика и мазни кебапчета, за малограмотния лозунг "кой не скача, е червен",за надпреварата всеки да се прави на "човек от народа" чрез все по-дебелашки детайли.

Изненадвате ли се, че "децата на прехода" не харесват особено родителите си?

Прави ми впечатление колко силен е естетическият критерий при протеста. И при този за шистовия газ беше така - като чудно красиво шествие, като карнавал. Правят ми впечатление прегръдките, танцуващите хора, цветята.  Значи можело множество без кебапчета. Естетическият критерий може да бъде минус - като в спада на ентусиазма подир третия ден. Но ще видим. Във всеки случай представата, че хората могат да се обединят само около грозното, май е доста прибързана.

Прави ми впечатление, че каузите, които събират много хора, не са каузите на конкретния интерес. Тези деца не искат нещо конкретно за своята социална група - данъчни облекчения, работни места и т.н. Протестите не са социални - досега - не за друго, а защото младежите ги е срам от вечното интересчийство на всички около тях.  Има защо.

Прави ми впечатлени, че са общност, но ризоматична общност - всяка групичка има разклонения към другите, но не е в йерархична зависимост от тях. Затова са безсмислени опитите да се търсят водачите, та те да бъдат сплашвани и подкупвани. Няма профсъюз, няма Янка Такева, която отврати учителите от каузата им.

На тези протести се виждат много деца. Истински, не символично наречени така. Защото, за разлика от родителите си, протестиращите не смятат политическото действие за нещо мръсно и срамно, в което малките не бива да участват. Възможно е, разбира се, някой ден "децата на децата на прехода" да видят у родителите си наивност, недостатъчна последователност. По-добре така, отколкото да не видят нищо.

Защото нищото има изненадващо свойство, както казва Атлас на Джанет Уинтърсън. То тежи.

петък, 8 юни 2012 г.

Преди да се роди

Смееш се, когато хълца в теб.
Галиш петичката, която издува корема ти под ребрата. Или е лакът?
Чудиш се какво име ще му отива. Дали сестра му ще ревнува от него.
Сърдиш се, когато за пореден път те подкарва към банята.
Не сте се виждали още, но знаеш, че е човече, и така му говориш. Наум. То без друго те слуша, даже да не говориш на него. И запомня гласа ти. Когато се роди, знаеш, че това съвсем не е началото.

Бебетата са хора. Още преди да се родят. Наши близки - в пределния смисъл на думата. Ако едно бебе почине, преди да се е родило, това не значи, че не е живяло и че не е било обичано. Че не продължава да бъде обичано, така както продължаваме да обичаме най-близките си хора и след смъртта им. Онези, които тъгуват по него, имат право на същото достойнство в скръбта си като всеки родител, комуто се е случило немислимото.

Няма човешка причина, поради която мъртвородените деца да не могат да бъдат погребани или кремирани. Това е най-инстинктивната, базисна проява на хуманност. Няма причина, поради която родителите им - без друго травмирани и от загубата, и от бездушието, с което я третира здравната ни система - да не могат дори да прегърнат починалото си дете, да го видят и запомнят. Няма причина да им бъде отказана психологическа помощ - и дори присъствието на приятел, който да се грижи за тях, след като болницата явно подминава с безразличие травмата.
Не става въпрос за грешка, не става въпрос за индивидуално недопустимо поведение - а за уродливата норма, според която животът на тези деца няма стойност.

У нас починалите преди раждането деца биват изгаряни като биологичен отпадък.
Въртя тези думи в главата си, откакто ги чух от приятелка, която изгуби наскоро детето си, преди да се роди. Няма нужда да сте носили дете с всички съпътстващи страхове, за да знаете колко чудовищно е това.
Уродливо и банално, без дори мимикрия на смисъл. Причините са... бюрократични; на тези деца не се издава ЕГН, а без ЕГН нямат право на погребение или кремация. Тоест правото на човешка скръб е отказано заради някакъв параграф, който би могъл да се измени сравнително лесно. Неволно си спомням осемте дни, които Ането прекара в кувьоз, без да й издадат съответния документ - защото, може би, ако няма човек, няма отговорност?

През миналата година у нас преди раждането са починали 556 бебета. В сряда, на 13-и, моята приятелка и създадената от нея фондация в подкрепа на родители, преживели интерутеринна или перинатална смърт на детето си, ще пуснат 556 балона с хелий пред Министерството на здравеопазването (площад "Св. Неделя" 5) - с искане за промяна на наредбата и възвръщане на тази елементарна хуманност.
Нуждаем се от подкрепа - затова, ако се чувстваш по някакъв начин съпричастен,
ела.