вторник, 25 септември 2012 г.

Другото съединение

Днес е празникът на другото съединение.

Румънците от южна Добруджа са натоварили имуществото си на каруци и са се отправили на север. Българите от северна Добруджа - на юг. Каквото можело да бъде преместено, взели, другото зарязали. Когато най-сетне били разпределени по селата, по раздадените им бивши румънски къщи всичко било оглозгано - новите им съседи били свалили и черчеветата от прозорците. И все пак се радвали, разказваше баба ми, която тогава е била момиче. Така и не ме научиха на румънски - за да има на какъв език да се карат с дядо ми, без да разбирам.


 Дядо ми, расъл в румънско, гледаше романтично на патриотичните въпроси. Когато вечер ни разказваше приказки, често заспиваше по средата, капнал от умора. Ръчкахме го да продължи, а той в просъница забравяше коя приказка е започнал и захващаше друга или говореше нещо неясно за "един генерал на бял кон". Баба ми готвеше чудна мамалига, но не пропускаше да спомене, че в училище пляскали през ръцете с линийката, ако те чуят да говориш български. Някои от братовчедите й, впрочем, са останали там.


 Преди няколко години отидохме до Констанца. Пътувахме в празен автобус, като изключим един германец. В Балчик продавачката на билети се опитваше да ни разубеди. Стара Констанца прилича удивително на стария Добрич - на истинския стар Добрич, не на този, който е построен впоследствие по подобие на етнографските комплекси от типа на Етъра. Двуетажни, градски къщи, леко високомерни, с релефи над прозорците. Почти всички са били съборени след Девети - дали като румънско влияние, дали като буржоазни, де да знам. В Констанца тези посестрими на родната ми къща си седяха. Само че всяка трета беше порутена, през прозорците растяха дървета... Чаушеску не обичал северна Добруджа, не обичал Констанца, та по негово време улиците с имена като "Марк Аврелий" явно са западнали, та сега по тях играеха улични кучета и босоноги деца.

 Под огромните сводове на казиното - то не може, ама нали си комшу, влизай (дай пет евро) - имаше прашни снопове светлина откъм морето, подпрени греди като дървени лъчи, а на гипсовите орнаменти накацали гълъби.


 Понякога историята се уморява да я ползват за поуки, за съживяване на вражди, за будене на гордости и пр. И все повече обеднява - поне това, което опитваме от нея. Непредубедените истории си струват като непознато ястие, което безумно напомня на вкуса, с който си израсъл.

4 коментара:

  1. Вълнуващ фоторепортаж по темата: един "преселец" се завръща за първи път след 70 години в родното си село Караманкьой/Salcioara.
    https://picasaweb.google.com/108912786816527575197/70Salcioara#

    ОтговорИзтриване
  2. Историята на народа ни е пълна с драматични моменти, както на българите от Добруджа, така и на тези от Тракия, Македония и западните покрайнини.
    Моята баба е родена и живяла в Източна Тракия, като пристигат насам около 1913 година. Историите, които ми е разказвала са покъртителни.

    ОтговорИзтриване
  3. Да. Другата ми баба е от Търговище - баща й и майка й са бежанци от Беломорска Тракия.
    Всъщност... историята по принцип е пълна с драматични моменти. Не само нашата.

    ОтговорИзтриване
  4. О, да! Историята на всички народи е пълна с драматични моменти. В тази връзка Ви препоръчвам да гледате един филм, нов е от 2012 - За Голямата Слава с участието на Анди Гарсия и Ева Лонгория. На мен ужасно ми хареса - за събитията в Мексиканската история, известни като - Войната Кристо.

    ОтговорИзтриване