сряда, 22 август 2012 г.

Царю, бащице

Подготвяме за печат една чудна книжка, която подканя децата да разсъждават по въпроса за насилието - откъде идва, какво го разпалва, винаги ли се забелязва и какво да направим, когато някой ни бие в голямото междучасие - да го сритаме ли и ние или да стискаме зъби. Авторът, професор по философия от Сорбоната, обичайно избягва да дава готови отговори, но на последния въпрос все пак казва доста ясно - не, не ставай мъченик, да търпиш насилието значи да го подхранваш. Единственият начин да го спреш е значително по-голямата сила, която да разкъса омагьосания кръг. Много разумен съвет за деца. Но ме кара да се замисля. Когато над нас упражняват насилие, държавно насилие примерно, като това, което упражниха руските власти през зимата (когато хиляди протестираха против изборните измами и полицията арестува стотици), коя е по-голямата сила, към която да се обърнеш? Три са възможностите за сила, по-голяма от държавата - Народът. Някаква по-силна от нея държава или международна общност. Бог. Ако държавният апарат върши произвол, народът би могъл да го санкционира чрез избори. Това обаче се обезсмисля, ако произволът засяга самите избори. Би могъл да се вдигне на протести - държавата обаче може да окаже натиск на медиите да спрат разпространението на протестите, като не ги отразяват. Както пише Тони Джуд в "След войната", важен фактор във верижните революции след падането на Берлинската стена беше телевизията - фактът, че революциите се предаваха "на живо" и хората черпеха смелост едни от други. Част от медийната манипулация може да бъде да се организират контрапротести, които да се отразят като равностойни на спонтанните и така "гласът народен" да се размие в общите представи в някаква какофония. Третият вариант е страхът. Държавата разполага с полиция и войска, въоръжени, и винаги може да опита да наложи властта си със сила. Тук обикновените хора се надяват, че "международната общност" (или Европа, или НАТО) ще реагира. Че няма да допусне... и т.н. Вярата във външната санкция е много силна у нас. Това е вярата в царя-бащица - същата, която ни карала да вярваме, че руският цар ще ни освободи от султана. Тя е силна и в Русия - по времето на сталинизма много обикновени хора смятали, че ако Сталин бил наясно с безчинствата на дребните партийци, той със сигурност би възстановил справедливостта. Днес подобна вяра храним в ЕС и неговите институции - вярваме, че те ще принудят управниците да играят по правилата. И ако това не става, винаги смятаме, че проблемът е във видимостта - че кражбите, измамите, насилието не се виждат достатъчно. Учителката не е видяла какво става. Затова и пънк-акцията на "Pussy Riot" има за цел максимална видимост. Ярките костюми на момичетата, пънкът, предизвикателството да изберат тази точно катедрала имат за цел да привлекат вниманието на колкото се може повече хора, по възможност и в чужбина (защото протестът срещу Путин в Русия си е достатъчно масов). Те добре разбират какво влиза в полезрението на медиите и какво - не. Очевидно са повече от наясно с механизмите на популярната култура. Това, което искаха - и постигнаха - беше да накарат Запада да признае, че в Русия цари авторитарен режим и свободата на словото е силно ограничена. Именно да признае, а не да види, защото то си беше видно отдавна. За САЩ или въобще страните от НАТО обаче не е изгодно да предприемат каквото и да било срещу страни, чиято сила е по някакъв начин съпоставима с тяхната. Затова и, ахъм, човешките права в Китай се коментират все по-рядко. Като учителка, която има строги правила за дребосъците, но не желае да се разправя с двамата дангалаци от последния чин, защото всъщност се страхува от тях. (Съвсем друг е въпросът дали въобще одобряваме намесата й, кой я е упълномощил, за добро или за лошо се меси и т.н.) Остава Бог. Затова и не изключвам буквалното тълкуване на пънк-молитвата именно като молитва, като отчаян призив към последната инстанция. Дори да не го разбират сами. Последната по-висша сила. В този смисъл не виждам да има светотатство. Формата на молитвата е по-малко важна от съдържанието й или искреността, с която е произнесена. А в случая явно е искрена. По някакъв начин това е молитва към трите по-висши сили - народът, светът, Бог - да видят неправдата и да направят нещо. Не мисля, че молитвата може да бъде хулиганство. Насилието очевидно продължава. "По-голямата сила" очевидно жуми - както извръщаше поглед охраната в училището на дъщеря ми, докато три хлапета ритаха свой съученик. Пиша всичко това заради коментарите в стил "така им се пада", "това е ПР акция", описанията на момичетата като "котенца" и "на вас хубаво ли ще ви е да нахълта някой в Уестминстърското абатство". Пиша, защото смятам, че преди да дадем отговори на децата си, трябва да зададем някои въпроси на себе си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар