неделя, 22 юли 2012 г.

She's my friend

Не протестира спонтанно, между кино фестивала и концерта, въпреки завидното си естетическо чувство. Борбата й с недъзите на системата е обмислена и дългогодишна, компетентна. Не позволява на приоритетите си да се размият в аморфно - и безсилно - негодувание. Знае точно каква промяна иска. И защо.
Не играе сама. Колко професионални съюзи могат да се похвалят с истинско съдържание? Колко отстояват наистина достойнството и независимостта на професията? Колко гилдии в България поставят искания, различни от финансовите? А колко участват в дебати в защита на интереса на обществото като цяло?
Завиждам за точния, невъзмутимо спокоен език, за бодрата ирония, с която говори. За способността й да се възмущава, без да нервничи.
За смелостта. Лесно е да протестираш красиво на площад сред десет хиляди души. Съвсем друго е да застанеш лично и в продължение на три години да оповестяваш нередностите, извършвани от хората, от които зависи мястото ти. И на онези, които им нареждат.
Съвсем друго е да се изправиш срещу машината на жълтите медии, които, както видяхме, и да рискуваш не само поста си, но и името си.
Никак не е лесно. Но е изключително.

И все пак има и друго, което ме поразява по-силно: смисълът на всичко не е просто в справедливостта, в искането за възмездие за конкретните простъпки на конкретните хора.
Ако Мира прави нещо, то е да утвърждава един принцип, в който не вярват повечето ми познати.
А именно, че законите трябва да се спазват.

За да ни пази общественият договор от правото на по-силния - а това право се проявява на всяка крачка, - трябва всички да разбират неговата ценност. Ако никой не вярва във върховенството на закона, никой не иска справедливост и е готов, да речем, във всеки момент да даде подкуп, за да оневинят негов близък, прегазил дете (както масово демонстрират телефонните измами), ако всички приемат за нормално съдът да търпи намеса от мафиоти с тефтерчета или министри с микрофон, то тези закони наистина не пазят никого.
Затова е извънредно важно настояването й да търси защита именно чрез съда. Не чрез политическа намеса и не чрез ответна компроматна война. Ако съдията не вярва в съда и търси справедливост по други пътища, то кой друг ще повярва?

Думата "ценности" беше отвяна от речта ни през последните двайсет години. Може би защото преди по нея не говорехме свободно, слушахме нечий монолог. Сега пак я обсъждаме в монолози, само че вътрешни. А това вече е изгубена битка.

1 коментар: