сряда, 27 юни 2012 г.

Хроника на второто начало

И си мисля, че всяко начало е второ, и че всеки човек е начало.
Мисля още защо ни привличат разказите как можем да направим света си наново, ей сега, ако трябва от нищото. Робинзоновските истории вдъхват сигурност. Твърдят, че човешката цивилизация е толкова жилава, че може да се запази и в един отделен човек. И да се обнови из основи, защото Робинзон слепва своя свят от природата, демиург в кози кожи. Той не трябва да търси къде да се смести в палимпсеста на времената, защото разполага с бяло платно.
Всъщност "Робинзон" успокоява, защото твърди, че културата е в природата на човека.

"Хроника на второто начало" не твърди нищо подобно. В него има наистина бяло платно - рязко избелено от апокалипсис - но по него не плъпват чудотворни ластари от семенцето на човешкия ум. Двете оцелели деца - четиринайсетгодишната Алба и деветгодишният Дидак - преживяват запазването на цивилизацията като избор, като ежедневно усилие. Като воля за памет.
Защото е лесно просто да си набавят комфорт (апокалипсисът не засяга вещите и храните), лесно е да тълкуваш оцеляването физически. Както го тълкуват безбройните епигони на Робинзон. Както го тълкува ежедневният ни език, докато оправдава опустошения от друг характер.
Алба и Дидак местят книги. Четат. Учат се - извън принудата на социалното. Учат, за да запазят знанието за света - от добитите с толкова мъки медицински познания нататък, до литературата, та и до забранените книги. Учат се, за да бъдат човеци - те и бъдещите им деца. Няма нищо инстинктивно в културата. Няма, впрочем,  и много величие - не съграждаш от нищото, черпиш от създаденото преди тебе, или малкото сътворено на свой ред ще е нищо за другите.
И все пак действията на Алба и Дидак не са действия на архивари. Те не искат просто да възстановят света такъв, какъвто е бил. Внасят малки, но категорични промени - например в традициите, които им се струват произволни и несправедливи. Решават например детето да носи първо фамилното име на майка си, след като тя го е раждала. С облекчение слагат край на всички расови предразсъдъци - нали Дидак е черен, Алба - бяла, та след тях чисти раси просто няма да има.

Едва когато откриват други оцелели, разбираме пълния смисъл на действията им. Защото тези, които не са полудели, не са се самоубили, са се разчовечили. Като тримата подивели мъже, у които е жив само нагонът.

Стряска бързият ритъм на текста. Светът свърши, добре, следваща страница. Отначало си мислех, че авторът се движи в ритъма на аудиторията си - книгата е за юноши. Или че не желае да запълва контура на ужаса (не предлага храна за кошмарите, та през тях да превземе ума ни). По-скоро обаче тази стегната стъпка също е личен избор на героите - нямаме време да полудяваме, ако искаме да свършим нещо, трябва да се захващаме.

Книгата на Мануел де Педроло се изучава в училище в родната му Каталония. Мисля, че става ясно защо.

P.S. Книгата е намерена и преведена чудно от Нева Мичева, а оформлението (ура за вътрешните страници между отделните "тетрадки", в които образите са съставени от множество малки, видими чертички, не точно щрихи, а отчетливи движения на молива - отличен аналог на посланието на книгата) e дело на Емил Марков. Намерете познато дете над 12-13 години и му я подарете.


1 коментар: