петък, 18 май 2012 г.

Длъжност неизменна?

С наближаването на 24-и май за книги ще се говори все повече - и все повече наизуст. Няма да си кривя душата, обожавам този празник - божури и букви, радостно множество навън, с една песен, красива песен, с чувство за общност тъкмо около книгите.

И все повече се замислям. Кога един празник се изпразва от съдържание? Кога преживяването става ритуал, нещо, което "се прави" на определен ден, без никой да помни защо, а само по силата на съседската инерция, докато тя завие в друга посока?
Това ли е съдбата на 24-и май, да стане предмет на етнографията, като празнуването на Лазаров ден? Нищо чудно, ако все така повтаряме буквата, а не смисъла му. Доста време след Възраждането ние продължаваме да го почитаме като празник на началната грамотност, а не на грамотността въобще. Да, азбуката сама по себе си има притегателната сила на общото начало, на отправната точка, но продължаващото честване на механичната грамотност на фона на пълната липса на държавна политика по отношение на истинската, функционална грамотност - способността да разбираш какво четеш - не носи полза.
Както се чува от виковете на абитуриентите, които празнуват края на училището като уволнение от казарма.
Какво се случва между двете половини на празника?
И какво не се случва?
Не се случва например четенето в детските градини - поне в масовия случай. Защото то изисква активни учители, които да поемат инициатива извън разписаните им задължения. Защото е по-лесно да наредиш децата на столчетата, да им пуснеш телевизия и да отидеш да пиеш кафе.
Много често не се случва началният контакт с училищната библиотека. Защото нерядко библиотекарките възприемат работата си като работа на пъдари, които вардят склад. И забраняват на първокласниците да вземат книги. Както беше в училището на дъщеря ми. И в съседното, което също бях проверила тъкмо по тази линия. Разбира се, има и прекрасни библиотекари, изобретателни, с въображение и обич към професията си. Но няма никаква политика за тяхното поощрение или за съответните санкции срещу първия тип.
Не се случва обмяната на опит на държавно ниво, въпреки че традиции в тази област вече имат немалко страни - Германия, Великобритания, Швеция и др. Преди две седмици Гьоте Институт организира работилница на тема насърчаване на четенето в ранна възраст -  да, дойдоха различни библиотекари от страната, но не и хора, които определят политиките на страната. Прекрасната кампания "Библиотека в детската градина" е започната не от МОН или Министерството на културата, а от Столична библиотека (включете се!). През месец март на кръглата маса за детското четене, организирана от Столична библиотека и интернет-портала "Аз-детето" представителката на МОН Пенка Иванова не само не се ангажира с каквито и да било политики, но и замина веднага след изказванията, отказвайки да даде какъвто и да било коментар извън официалното си слово. Случват се кампании като "Читателска щафета" на сайта "Детски книги" и като "Забавното лятно четене" на портал "Аз-детето" и Столична библиотека - прекрасни доброволни инициативи, които очевидно улучват верния тон и заразяват децата. Следят ли въобще министерствата на образованието и на културата какво се случва в тази насока? Ако сами не подемат нищо в тази насока, биха могли поне да насърчават подобни практики, за да гарантират трайността на резултатите.

Да, знам какво ще възразят много хора - че кой колко чете си е частна работа и няма защо държавата да се меси. Въобще не е така. Защото функционалната неграмотност - неспособността да разбереш писмени инструкции, да осмислиш документа, който подписваш, да защитиш позицията си, да изградиш мнението си на базата на различни източници - не засяга само частния ни живот. Вие искате ли лекарят, който ще ви оперира, да умее да разбира това, което чете? А инженерите в електроцентралите? Какво четат тези, които управляват язовирите? Тези, които разрешават къде може и къде не може да се строи? Как влияе неспособността - или нежеланието - за четене на по-задълбочени текстове върху гласуването на избори?
Тук опираме до две разбирания за държавата. Ако държавата се разбира като власт, свикнала да решава проблемите с наредби, то тя наистина следва да стои извън територията на четенето - защото там може да направи само бели. Но тя, разбира се, се меси - със задължителна учебна програма (задължителни автори, задължително мнение за тях), задължителни летни списъци с четива (най-сигурният начин да откажеш детето да чете), задължително влизане в кадър на някоя височайша персона в окото на празника, пардон, в камерите му.
Когато обаче опира до задълженията на самата държава - прословутата "длъжност неизменна", за която ще слушаме на воля другата седмица - изведнъж настава тишина.

Може би трябва да я нарушим.


2 коментара:

  1. Бих искал да спомена една не по-малко мащабна от споменатите кампания, но поради пряката ми обвързаност с нея ще се въздържа. Въпреки че вдъхновяването на 500 деца в четене на минимум 4 книги в рамките на 2 месеца вероятно си заслужава да се отбележи.

    ОтговорИзтриване
  2. О, разбира се! :) Ей сега ще се поправя.

    ОтговорИзтриване