събота, 10 март 2012 г.

Приказки без буква "Р"


Ето какви пррррекрррасни прррриказки получихме на стррраницата си във Фейсбук:

История от Борис, 8-годишен любител на динозаврите. С оригиналният изказ на автора.

Дейнозухусът

Дейнозухусът лежал във водата. Доближила гастония. Искала да пие. И изведнъж дейнозухусът я изял. Бил вече сит, но си мислел: "Ще дойде ли до водата поне един минми, загивам от глад." Той бил един ненаситно лаком дейнозухус.
Не знам дали знаете, дейнозухусът е в едно семейство с постозухусът, а всъщност дейнозухусът живее във води, а постозухусът - на сушата. Иначе ядат почти всичко, освен зеленина. Основно са хищни и обичат месо.
Та, минми не се забелязвал наоколо. "Тъжна е мойта съдба, мислел си дейнозухусът, с гладен стомах ще остана." Чакал дълго. Дотичали няколко игуанодона, но той не ги ял - мислел ги за жилави и безвкусни. Оставил ги да отминат. Чакал минми, който е деликатесен дейнозухуски вид.
И дошъл един минми с майка си. Дейнозухусът си казал: "Ела ми, глупаво добиче. Твоят ум е колкото на овца."
(Тук не е така, защото овце е нямало в тази епоха и няма как да знае колко ум имат, ама нищо...)
Погледнал го минми със закачливо-умен поглед и му казал "А, гигантско люспесто влечуго." И избягал.
Поуката е: "Яж каквото има."

От Елина (на Реза):
Семейство ядяло само шоколад. Един ден, жената забелязала, че нямат лакомства. Синът се качил до близката планина.
На следващият ден, той отново бил в семейството си, но вместо да носи големи купища шоколад, той бил довел със себе си хубава девойка.
Всички го попитали защо тя е тук. След малко забелязали, че тя носи вълшебен съд за готвене на шоколад.
Цялото семейство, заедно с момичето заживяло щастливо.

От Матей Петков:

Имало някога една блажена частица суша в люлка от вода. Плажът бил сякаш от бели пуканки, наоколо се полюшвали палми и плискал светъл спокоен океан. Но един ден океанът се ядосал и и изкихал на сушата малък и изплашен октопод.
«Олеле!» - помислил си октоподът, като видял палмите – «Какви големи и чудовищно обезпокоителни и зли октоподи!»
Палмите помахали с листа.
«Те май не искат да ме изядат, а да се забавляваме» - плахо помислил октоподът.
Океанът се ядосал още повече и кихал с още по-високи вълни. Късчето суша щяло да потъне заедно с палмите, туземците и техните шоколадови деца.
«Мога да ги спася! Налага се да успокоя океана.»
Но океанът не искал да се успокои.
«Да бягаме оттук!» - казал октоподът на другите октоподи, палмите. Казал им всички да махат с пипала и листа заедно /а който няма листа да маха с лапи/, докато поместят сушата и отплават заедно с нея до съседния спокоен океан.
И всички заживели отново блажено и щастливо без да загубят по пътя нито пуканка, нито песъчинка, и нито едно шоколадово дете.
Зеленият химикал
(Виктория Георгиева)

Някога, не много отдавна, в съвсем обикновено село, в една съвсем обикновена къщичка, живееше един уж съвсем обикновен чичко. Всеки ден той излизаше до павилиончето на площада и си купуваше вестник – съвсем обикновено занимание, бихте казали. После отиваше вкъщи, сядаше до масата в хола и, стиснал силно любимата си зелена химикалка, отдаваше цялото си внимание на днешния печат. Нека отбележим, че той никога не се заемаше с това свое любимо занимание, без да е нахлузил голееемите си очила на още по-големия си патладжанен нос.
Облегнат на няколко възглавници, чичкото четеше вестника, а изпод зелената му химикалка излизаха линии, хиксове, а понякога и цели петна. По лицето му подскачаше злобна усмивчица на задоволство, докато две шейсети от азбуката потъваха под зеленото мастило. Той ненавиждаше една точно буква и влагаше всичките си сили и ентусиазъм в нейното унищожаване.

Малката Медузка (Марена)

Иамло една медузка, която живеела в подводния свят. Тя била една великолепна дама, абе въобще можем да я опишем като много хубаво и ....така де, хубаво създание. И медузката била толкова тъжна, че си мислела, че е най-ужасното същество в целия този толкова гиганстки свят.
Един ден към нея доплувал един пъпчив и нацапан октопод или откопод, а най-вече едно нещо толкова ужасно, че е най-хубаво да се каже, че било като от компот. Малката и нещастна медузка толкова се изплашила от него, та за малко да падне на земята (а земята не била кой знае колко чиста и медузката за колкото и ужасна да се мислела, не искала да се изцапа).
Така де този октопод или нещо, напомнящо на него я погледнало с големите си и кой знае защо жълти очи. И й казало :
- Ей, ти кво ме гледаш така, а даже си позеленяло и всъщност кво си па ти? И не знаеш ли, че тук плуват само достойни същества като мен? Аха! Така че кв'ото си си зяпнало, такова веднага да се махаш!
И малкото медузче, колкото и изплашено да било, толкова се ядосало, че съществуват и невъзпитани създания, че не искам даже да ви казвам какво станало, но на мен това ми е целта, иначе какво ли ще се занимавам по цял ден, освен да си стоя и нищо да не ми е от полза. Та медузката като се ядосала и посегнала да го шляпне, но изведнъж се сетила за нещо и му казала ( на откопода) :
-Ей, кой ти е позволил да бъдеш толкова неучтив? А всъщност ти искаш ли да те науча да бъдеш по-възпитан?
А октопода (всъщност от компота) й казал мълчаливо и много по-възпитано, но и малко не точно това, което тя очаквала :
- Ами, не.....ъъъ....тоест може би да....да....д...д-д-да.
И така медузката го учела и била щастлива. И така октопода станал по-хубав, и много възпитан и също бил доволен.

Зъбльо (Мелиндор)
Имало някога едно необикновено същество на име Зъбльо. Той имал две усти - една за ядене и една за събеседване. Тази, която била за ядене, имала пет низа зъби и плашела всички наоколо, затова никой не искал да си общува със собственика й. Един ден, натъжен, той си наумил да напусне дома и да поеме на пътешествие.
"Така", мислел си той, "най-после ще успея да се сдобия с подходяща компания, а ако не успея, поне ще е било забавно да ходя по големия свят"
Както казал, така се и случило. Излязъл от къщи и хванал най-близката непозната пътека. Ходил, що ходил, две седмици ходил, и попаднал на една чешма, до която стояло чудновато същество. То не било като него, но също било необичайно - имало пет чифта големи очи, които мигали едно по едно и гледали във всички посоки наведнъж.
"Хей", казало съществото, "Аз съм Синеочко, ти кой си?"
"Зъбльо!", казал Зъбльо и се ухилил.
Тук ще споменем основната спънка в общуването на нашето действащо лице - той много обичал да се усмихва. Всички, които виждали петте му низа зъби, не съзнавали, че се усмихва и бягали от него. Смятали го за опасен.
Този път обаче не се случило така - Синеочко, понеже гледал на всички посоки наведнъж, не забелязал особената усмивка на Зъбльо и също се засмял. Двамата започнали да си обменят мисли и забавни случки и лека-полека си станали близки.
"Да поемем заедно на пътешествие, а, Синеочко?" - сетил се Зъбльо.
"Да поемем!" - съгласил се Синеочко.

Бубуб:
Приказка за Милка и Живка - една жаба и една мишка.
Живяла някога една малка, мила мишка. Казвала се Милка. Къщичката и - топличка и уютна била дълбооко под земята. С чиста кухничка, меко легълце и долапчета пълни с лакомства. Живеела си Милка охолно и спокойно, но си нямала компания. Понякога и ставало много самотно! Нямала си никого. Един ден тя излязла да се полюбува на топлото лято и видяла на пътя малка зелена жабка. Толкова неугледна, че никой не я забелязвал! Запознали се двете. Жабката била Живка. Поканила я Милка в къщи и сложили до легълцето в една бяла кутийка малко кална водица за Живка.
И заживели двете доволни и щастливи!

Наталина:
Живяло някога едно сияйно момиче. Била толкова мила и обичлива, че всички виждали около нея една бликаща светлина – светлината на душата и. Имало такива, които не можели да понасят тази светлина, била толкова силна, че заслепявала тези, които мислели лошо.

Един ден, тя се запътила към някакво съседно село и към нея се доближил човек, който искал да угаси тази светлина която го влудявала. Опитал са да я спъне, тя само се залюляла и се усмихнала.
-Чудесно е, че искаш да ме забавиш – казала – не бях поглеждала днес цветята по пътя.

Блъснал я и тя паднала на земята, но станала и се усмихнала отново.

-И не бях си спомнила, че отдавна не е валяло и цветята имат нужда от поливане.
Човекът онемял, той искал да я злепостави, да я унизи, но тя винаги му показвала само мило отношение и сияйна усмивка.

И изведнъж сиянието не било вече заслепяващо, а излъчвало само топлина която го обливала и му носила хубавото чувство да бъдеш обичан без значение какъв си. Носило му обаче и гузното чувство, че се опитал да засенчи сиянието и. И взел лейка и полял цветята по пътя вместо нея за да се извини за случилото се.

Поука: Любовта и усмивката са способни да "опитомят" злото и ненавистта.

Катя Димитрова:
Имало далеч-далеч едно блестящо, вълшебно място. Всичко сияело, мечтите се сбъдвали само като ги пожелаеш силно, а на мястото на всяко сбъднато желание пониквало светещо, ухайно цвете, извивало стебло до небето и опсипвало гледката с нови и нови, все по-големи и ухайни цветове.

Нели Иванова:
Имало някога една особена ламя - не само че била с една-единствена глава, ами въобще не обичала да пази златни ябълки. "Що за занимание е това?!" - изфучала тя един ден - "защо да пазя златото, защо ябълката да е ценен накит, завещаван от ламя на ламя, а да не се насладим всички на чудния й вкус днес?!" И тъкмо се подготвяла ламята да изпече ябълката с огнения си дъх и се обзалагала на ум какъв ще е вкусът й, изпод земята излязъл тътнещ глас.
Тласът казал: " Вече не си ламя, а фея ! Душата ти сияе, а мислите ти са чисти и сладки като всичките ябълки на света ! Отсега нататък ще можеш само с поглед да позлатяваш всичко тъмно и ще можеш да помагаш на слънцето да свети с цветовете на дъгата винаги, когато на бял свят се появява ново дете. "

Ангелина Рангелова:
- Джери, преписа ли си черновата на разработката за домашно?
- Че ли? Написа ли се? Че новината за лодката... то, ама що?
- Джери, дръж се нормално, разбра ли!
- Казвам се Джани...
- Нещо за пиене искаш ли?
- ... Джани Одали...
- Дамаджани вода ли?
- Не съм Чели, а Джани Одали.
- Последно? Чай ли, вода ли?
- Ще ти обясня всичко, като мине днешния ден!
- Утле искаш да кажеш?
- Започваш да схващаш... Давай нататък!

2 коментара:

  1. Най -после нещо истинско да се появи и чисто и бистро като око на кладенче.
    Очарован съм от блога ви, събрал толкова бисерчета, ча стават за огърлица.
    Ослепен съм от светлината, която струи даже от пипалата на октопода.
    Бъдете жива и здрава. Подарявам ви една кратунка, та, ако забележете изворче между мъха, да гребнете водичка. Може би е Жива вода. И Радостна.
    Кръстю Пастухов

    ОтговорИзтриване
  2. Много благодаря! Блогът е по-скоро посредник между множество неща, които обичам и се старая да намират публика.

    ОтговорИзтриване