сряда, 15 юни 2011 г.

За самостоятелността

Всеки родител иска детето му да бъде самостоятелно – и за всеки това значи нещо различно. Един го учи да си прави закуската само, но в никакъв случай не би го пуснал да излезе без придружител; друг пуска своето навън, но не му разрешава да сърфира в интернет; трети го оставя да се прибира от училище и да го чака вкъщи, но не би позволил да избира само извънкласните си занимания. Четвърти дава щедро джобни за свободно харчене, но следи строго домашните и къса страници, ако види нещо неизпипано. Въобще между двете крайни състояния – на свръхконтролирания първокласник, над чиято глава са се струпали майки, татковци, лели и баби, и оставения сам на себе си тийнейджър (нерядко в буквалния смисъл) – има толкова разновидности и отсенки, че територията става изключително трънлива и спорна. Още повече, че тя е обвързана с една от най-щекотливите и плашещи страни на родителството – постепенното отстъпване встрани, предаването на водещата роля от родителя на самото дете: докато то все още избира да играе в същата пиеса.
Някъде между детството и юношеството детето трябва да стане по-самостоятелно, по-малко контролирано от нас и повече избиращо себе си. Закъснеем ли, ще усеща присъствието ни като задушаващо. Избързаме ли, нуждата му от авторитет и насочване ще бъде бързо запълнена от средата, рекламите, обичащите да командват връстници... Наблюдавайки детето си, което все по-често поема инициативата, усещам как стъпките към израстването не вървят в права линия, а се движат красиво и сложно като стъпките на танго. И също като в танца ми е нужна интуиция да отстъпя назад, когато другата страна иска да направи крачка напред, и обратно. Иначе ту ще се раздалечаваме, ту ще се настъпваме.
В периода на “зрялото детство”, от осем години нататък, детето явно има нужда от предизвикателства, които само си поставя, има нужда да докаже на родителите си какво може. Начините, по които ще го прави, зависят от интересите и способностите му, но и от представата му с какво може да ви впечатли. То все още има нужда от нас – поне като публика, която да оцени колко добре се оправя самичко. Ако от училище не му възлагат интересни и амбициозни проекти, то може да се залови само – да списва домашен вестник или да отглежда растения, да ви наготви нещо специално или да събере пари, за да ви заведе на сладолед. Можете да му посочите недостатъците на онова, което е направило (такива ще има със сигурност) и да го сгълчите за хаоса, който е сътворило междувременно (още по-задължителен). А можете да му се зарадвате истински, да го аплодирате, да го похвалите пред други възрастни, да оставите това да бъде негов ден. Стига, разбира се, да искате да свикне да използва самостоятелността си за добро.

2 коментара:

  1. Това със самостоятелността е много тънък момент. Труден е преди всичко за родителите. Аз останах изненадана от начина по, който се справя синът ми(10г.) и съобразителността, която проявява в някои ситуации. Пътува около 40мин. до у-ще и сменя два транспорта. Пресича два булеварда.
    За мен е страшно. За него - примамващо предизвикателсво.

    ОтговорИзтриване
  2. Kато едно порастнало дете ще кажа, че наистина самостоятелността е най-хубавото нещо, което може да изгради човек. Но всичко започва много от рано и се гради с годините. В резултат на всичко това идва един ден, в които човек долавя радостта на родителите си от тази самостоятелност!

    ОтговорИзтриване