сряда, 29 септември 2010 г.

Библиотека на пътека


Любопитна новина за bookcrosser-i и просто любители на пейковото четене :)
В градинката до Народния театър ще има кабинка във формата на отворена книга, от чиито етажерки човек ще може да си вземе назаем нещо за четене... или пък може да остави четиво, за което смята, че ще бъде по-полезно на друг.

вторник, 28 септември 2010 г.

Правописът - диктат или умение?

През целия първи клас децата учеха буквите и правилата за тяхното изписване.
В края на годината се предполагаше, че тъкмо са се научили да четат. През ваканцията получиха списъци с книги, чрез които да поддържат новото си умение. Общо взето, ударението беше повече върху фината моторика, отколкото върху осмислянето на самото четене.

Във втори клас обаче рязко се въвежда граматика. Нямам нищо против изучаването на правописа - мисля, че е задължителен минимум, който трябва да се усвои в училище, - но ми се струва абсолютно нереалистично да той да бъде овладян във втори клас, тоест да се премине от предполагаема неграмотност в началото на първи към безупречен правопис в края на втори. Съдейки по нивото на правописа на гимназисти и студенти, явно нещо в методологията не е съвсем наред.
Например мястото на засрамващите диктовки, в които всяка грешка е отбелязана в червено и води до задължението да напишеш сгрешената дума пет пъти, може би не е преди съответното правило да е било преподадено и упражнено достатъчно дълго и по достатъчно запомнящ се начин. Може би правила като употребата на й/ь не са точно онези, с които следва да се започне - не е ли логиката да вървим от общото към частното, от лесното към трудното? Може би един час в началото на втори клас не е достатъчен, за да запомни детето дадено правило толкова добре, че да го прилага, без да се замисля?

Може би преувеличавам въпроса; у дома не е чак такава драма, но си мисля какво ли прави дете, прибрало се вкъщи след първата проверена диктовка с 25 грешки? (конкретен случай).

Във всеки случай хрумват ми ред начини да се упражнят уменията за писане по-разнообразно, по-забавно и без особен стрес. На прима виста - децата се чувстват много важни, когато сами напишат списъка за пазаруване или пратят писмо до баба си или дядо си (в нашия случай подобно писмо беше изпратено до другата стая, за да покани баба си да редят пъзели), да пишат рецепти (Ането знае докрай 1(една) рецепта, но е безкрайно горда с нея и по време на едно пътуване дълго я записва в тефтерчето на новата си приятелка, тайно от майка й) и други подобни важни дейности. Могат да се пишат интервюта (с любим приказен герой, с папагалчето или с друг важен член на семейството)...
В клас, разбира се, могат да се правят куп други неща, за да се упражни било конкретно правило, било правописът въобще.
В близките дни ще потърся конкретни линкове.

Ето първия - fun activites to promote writing skills, източник babycenter.com
Особено ми допада, че заниманията са разделени по типове памет - зрителна, слухова и т.н.

Italic

Марин Бодаков, "Емиграция в бащинството"

През април тази година бях със 7-годишната си дъщеря на кукленото представление “Писмото” по пиесата “Меко казано” на Валери Петров. Ането седеше на скута ми, за да следи по-добре перипетиите на въпросното писмо, в което Светлето лъже, че не е получило едно друго писмо. Изведнъж усетих как раменцата на детето потреперват, да, уверих я, че всичко ще бъде наред и тя поклати утвърдително брадичка. Не след дълго Ането обаче се разтърси в плач: “Аз те излъгах, тате. Казах ти, че нямаме никакви домашни упражнения през ваканцията, но имаме да допишем това и това за утре...” Е, оставаше ни цял неделен следобед, за да разрешим внезапното затруднение - и се справихме. Когато на връщане от театър “199” я попитах какво я е подтикнало към това много мило, ала малко смешно за мен признание, Анна заяви: “Ами представлението беше толкова красиво, че ме накара да кажа истината.” Тук вече се стреснах.

Защото дъщеря ми далеч по-проницателно от мен обясни какво действително значи Аристотелевото понятие за катарзис - нещо, което ми е било трудно да направя пред студентите си: да опиша онова пречистване чрез съпреживяване и страх, пречистване тъкмо чрез изкуство.

И ако Ането не се срамува да признае за своя катарзис, то моите студенти се срамуват и страхуват от него, правят всички необходими ходове да го избягнат. Тази случка ме накара да се замисля кога дъщеря ми ще се промени и ще премине в “противниковия” лагер.

Всяка година на два пъти проверявам кандидат-студентски работи по журналистика. Влизам в аудитория със 100 кандидати, за да обявя темата - и виждам 100 различни лица, от различни места, от различни училища, с различни финансови възможности... Впоследствие обаче чета, кажи-речи, един и същи скучен текст, лишен от всякакво любопитство текст; текст, който единствено иска да ми се хареса. Когато провалените кандидати идват да научат мотивите за своята оценка, те, разбира се, чуват, че работите им не притежават оригинална теза и последователна аргументация. Тези момчета и момичета са ужасени: “Ама това е моето собствено мнение...” И въобще не подозират, че са възпроизвели несъзнателно и послушно всички онези прикриващи истината медийни стереотипи, в чиято риалити супа плуваме. Възпроизвели са не семейните разговори, а тъкмо телевизиите.

По-късно, в часовете по художествена критика, примерно, моите умни и объркани момчета и момичета смаяно откриват, че действителността не приключва с каноничния списък от творци, населяващи техните учебници по литература, музика, изобразително изкуство, че и отвъд него може да има смислени послания, които не се самообявяват шумно за смислени. Затова няма да забравя как един третокурсник прочете за пръв път цяла стихосбирка, при това от може би на един от най-големите живи днес световни поети: полската нобелистка Вислава Шимборска, за да напише по-късно в час опит за нейната вестникарска рецензия. Хикси, такъв е прякорът на това момче, обича да издевателства върху консерватизма на своите преподаватели - класическа илюстрация на тезите на Доналд Уиникът за антисоциалната тенденция, при която правиш всевъзможни безобразия, за да може овластеният човек най-после да ти обърне внимание, да се опита да те предпази от самия теб, да те научи да учиш.

И ето го Хикси, който чете на третата банка книжката на Шимборска - и изведнъж открива, че тази умна, хаплива и заядлива писателка, наша съвременничка, му помага, представете си, той самият да постигне по-плътно съгласие със самия себе си, да се почувства по-добре в самия себе си, да се заобича. Нещо, за което, сигурен съм, не са му помогнали българските певци на селската мъка и неволя, напъхани в учебниците му. Не му е помогнал и Христо Ботев, който му е представен достатъчно обеззаразен - като улично куче, напъхано в приют за бездомни животни от моите колеги-литератори. Открива, че светът няма за полюси Ивана, от една страна, а Недялко Йорданов, от другата.

Тук по дефиниция вече съм обвинил училищното образование, което отказва да се скачи със съвременността. Иде ми да обвиня и родителите на Хикси, но знам, че когато той се е раждал в зората на българския преход, майка му и баща му са били стъписани от изненадващата промяна и са се мъчили да свържат двата края на своя живот и не им е било много-много до изкуство, камо ли до съвременно изкуство. Не, няма да ги обвиня. Но знам, че и Ането, точно толкова, колкото и Хикси се нуждаят не от показалеца ми, не от юмрука ми, а отворената длан на моята практическа мъдрост, която с нарочна сантименталност ще нарека “изповед”.

В тази зала всички ние си даваме сметка, че расте едно ново поколение родители. Една голяма част вече сме надвили на емоционалния и интелектуалния си масраф, успяваме да платим овреме всички свои сметки. До този момент сме участвали във всевъзможни проекти, често насърчавани отвън и несъобразени с нашите искрени потребности. Грижили сме с вятърничаво благородство за чужди деца. Днес обаче самите ние имаме деца и се налага да вземем ситуацията в собствените си ръце, защото се убедихме през своите първокласници и второкласници, и третокласници в задънената улица на българското образование и здравеопазване. Нямаме оправдание да не поемем инициативата. Край на едрите проекти - начало на мишите стъпчици. Още повече, че всеки ден прибавя нови аргументи към интуицията ми, че мнозина от нас емигрират в родителството, тъй както емигрираш в чужда държава, гонен от нетърпимите политически и социални, от нетърпимите полуполицейски обстоятелства.

Забелязвам през студентите си, че българското училище “скача” своите ученици преди всичко с помпозните и компенсаторни официозни версии на историческото ни минало. Ако въобще го прави, разбира се. Литературата, музиката, изобразителното изкуство са пренаселени от патриотични внушения, които обезценяват реалността, в която съществуват нашите деца. Това се случва било по популистки политически причини, било от обикновено невежество. Училището отказва да обсъжда честно съвременността, в която са потопени нашите ученичета тъкмо с тях самите - и предотвратява осмислянето й отвъд медийните стереотипи. Още по-малко е склонно да обсъжда нашето всекидневие през призмата на неясното, противоречиво и тревожно съвременно изкуство. Защото за повечето наши деца изкуството свършва до последния матуритетен писател или до края на митологизираното национално Възраждане. Нататък е дупка, пълна със страх, недоверие и търсена тъпота.

Мисия на семейството, струва ми се, е да компенсира този образователен недостиг - и да свърже нашите момчета и момичета със съвременността, решавана като уравнение в изкуството, за да не изпитват те страх от нея, за да усетят богатствата от изразност, която може да им помогне да се разберат и да бъдат по-разбрани. Съвременното изкуство може да бъде пълноценен посредник за едно ново приятелство между нас и децата ни - и чрез него да споделим с тях безпокойствата си, недоуменията си и надеждите си. В крайна сметка, да им разкажем себе си. Предпочитаните от мен Арво Пярт или Франсис Бейкън ще заявят повече на моето дете за мен от мен самия, ще ме изправят пред нуждата да направя тяхната сложност внятна, да му обясня защо те са важни за мен сега... И на мен ми се е налагало в Брюксел да обясня на Ането защо така смазан стоя пред прочутия портрет на Франсис Бейкън, на който папата нямо крещи, окован в невидима клетка. И тогава детето ми е виждало, че собственият му баща, собственият му крал е гол, гол в пресекулките на собствената си вяра. Но го обича.

Натъртвам ли, натъртвам: “съвременно изкуство”. Нека поясня: под съвременно изкуство имам предвид всяка художествена творба, която ни прави по-живи и по-общителни с другите около нас тъкмо чрез тревожните загадки, които тя ни предоставя. В този смисъл и “Падането на Икар” на Брьогел, изложен няколко етажа над същия този Бейкън, за когото вече споменах, е съвременно изкуство, защото ме е карал да приказвам с детето си какво правим заедно сега.

Затова нека разкажем на децата си кои нови книги обичаме - и защо. Кои филми са ни помогнали да изградим себе си - и защо. На кои персонажи сме подражавали - и защо. Изкуството е мостът, по който можем да минем към брега на децата си. То е бинтът, с който да превържем собствените си рани от миналото, за да не ги боли тях самите днес. То е маската, която да си сложим, за да се разкрием по-добре пред своите деца.

Знам, че за един мъж е далеч по-трудно да споделя себе си. Знам го преди всичко чрез опита си на писател. Още повече, че комерсиализацията на обществото или на това, което по инерция продължаваме да наричаме общество, възстановява енергично всички мъжки и женски традиционни роли, срещу които в края на 80-те и в зората на 90-те сме се борили. Днес политиките на равнопоставеност между мъжете и жените са по-фалшиви от всякога. И ако се доверя на интуицията, че мъжът/бащата отново става страховит публичен авторитет, защо да не се пробвам и в крайна сметка да не изтърбуша отвътре ненужно приписваното ми социално господство.

Как да стане това?

Като споделя своята собствена чувствителност с дъщеря си, използвайки като посредник за трудноизразимото тъкмо изкуството. Мъжът трябва да се обезвласти, за да изпита щастие поне с децата си - а освобождението винаги започва на терена на творчеството.

А това освобождение носи даровете на обратната връзка с децата ни. Спомням си, бях завел Ането на поредната юбилейна изложба на Светлин Русев. И когато, неразбирайки смисъла на новите му картини, я попитах какви са тези прекатурени върху платната огромни лица, тя веднага ми каза: “Хора, които чакат да умрат.” Не съм срещал по-завладяващо определение на неговото творчество. И, разбира се, по-неконвертируемо на обществената сцена определение.

Липсата на размишление какви сме като родители и какво ще ни осмисли чрез щастие, действително ни превръща в хора, които чакат да умрат. Затова вярвам, че да общуваме пречистващо с децата си чрез изкуството е един от нашите шансове.

Ще кажете, лесно е за един писател и за една преводачка да твърдят всичко това. В крайна сметка, аз и съпругата ми плуваме в тази художествена среда. Не, никак не е лесно, ако си се убедил, че твоето собствено изкуство не трябва да е единствената опорна точка за детето ти, а да стане една от възможните му отправни точки. Изкуството трябва да твори свобода, а не удобни за родителите-творци деца, които просто не им се пречкат.

Преди седмица в Чайната размених няколко думи по повод този форум с един непознат за мен баща, който ми каза: “Знаете ли колко повече бащи забелязвам с децата си в Южния парк, повече откогато и да било.” И аз забелязвам всяка сутрин пред 38-мо училище “Васил Априлов” повече от когато и да било бащи, отговорих му аз. Явно сме част от определена промяна. Може би емигрираме в бащинството, уплашени от ставащото около нас, напускайки привичните си социални роли. И, може би, ще преодолеем страха си от новия свят, напускайки, макар и недодялано, териториите на патриархата тъкмо с паспорта на изкуството.

А тази промяна е толкова красива, че ме накара да потърся на глас истината.

Марин Бодаков, изказване на форум "Родителство"

четвъртък, 23 септември 2010 г.

Комплектите "Направи си сам приказка" ще могат да се закупят и по време на форум "Родителство" в събота, в Модерен театър, с любезната покана на организаторите.

"Глупостите" в полза на езиковото обучение :)

Хората открай време обичат да говорят глупости; средновековните монарси дори си назначавали придворен "глупак", шут, който да внася нужната мярка несериозност в двора.

Сред техниките за запаметяване, които открих, докато търсех начин да се преборя в късна възраст с френския, открих една, която извънредно много ми допадна - чрез абсурдни образи, базирани на някакво звуково или визуално подобие. Така напр. думата "singe", маймуна, на мен ми прилича на марката шевни машини "Сингер"; оттам представата за маймуна, която усилено шие на машина, навеки е запечатала френското и българското звучене на думата в съзнанието ми.

Изпробвайки метода с нонсенса с дъщеря си, открих, че сработва чудесно - и някак не е честно възрастните да пазим всички забавни неща за себе си. Аз го използвам например при упражняването на т.нар. phonics - комбинации от букви, които се четат по определен начин и така улесняват ученето на английския правопис.
Днес например в класа на Ането са вземали комбинацията CK, която се чете "к". Ето нашата, ахъм, поетична комбинация на тази тема:

"Точица" си има точица

Точно така, Ането ще става кака :)

сряда, 22 септември 2010 г.

От Росена: направи си сам сталактити и сталагмити


Какво ви е необходимо?
4 еднакво дълги парчета прежда – по 35 см
2 буркана
сода
лъжица
стара чиния



Време за експеримента – няколко дни

Работа:
1. Преждата се усуква на шнурче
2. напълнете единия буркан с топла вода и сипвайте вътре по малко сода с лъжицата. Ако се разтваря напълно, добавяйте още малко сода и разбърквайте. Продължете, докато разтвора се насити и започне да остава утайка на дъното. Направете същото и с др буркан
3. Поставете бурканите на топло. Между тях сложете чинийката и потопете всеки край на усуканото ш0нурче в единия от тях, така че то да виси над чинийката (вж картинката.
4. оставете да престои няколко дни. Соденият разтвор ще се просмуква бавно по шнурчето и ще образува капчици по средата, от които ще се утаяват кристалчета сода. Тези кристалчета ще се натрупват в слой, подобен на образуванията в пещерите.
!!! Бурканите да не се местят, а да се поставят неподвижни!!!

вторник, 21 септември 2010 г.

Top-down недомислици

Пресен пример за това колко много проблеми в училищата се получават, когато решенията се вземат на министерско ниво, без истински проучвания, без разговор със заинтересованите и без мислене в перспектива (или с логика):

От тази есен всяко училище е длъжно да осигури занималня за първокласниците в рамките на идеята за задължително целодневно обучение.
Да, обаче училищата просто са задължени да го направят, независимо дали базата им го позволява. В малките училища, като това на Ането, място за четири занимални просто няма. Съответно се отварят две (претъпкани, с по 30 деца), като едната е за сметка на съществувалата досега сборна занималня за 2-4 клас. И родителите, които са разчитали на тази сборна занималня, биват отрязани и основателно протестират.

Ето как едно "спуснато отгоре" управленско решение на практика създава, а не решава проблеми. Съвсем отделен е въпросът за качеството на занималните, но очевидно много хора се нуждаят от тях.

А какво ще стане, ако въведат и другата си велика идея да задължат всички шестгодишни деца да тръгнат в първи клас? Къде по-точно ще ги съберат заедно с предишния набор, седемгодишните, които също трябва да тръгнат на училище, нали така?

Затова смятам, че е крайно време решенията в образованието да се вземат съвместно с представители на учителската и родителските общности, а не да се "спускат", както досега.

неделя, 19 септември 2010 г.

Люба Русева от "Дневник" за българското образование


Майсторски написана статия. Особено съм съгласна с извода, че нищо няма да се промени, докато "говеем" (мълчим) и не изказваме гласно какво точно мислим за всяка конкретна едомислица.

събота, 18 септември 2010 г.

Цар Шушумига



Снощи в рамките на "Панаир на куклите" гледахме "Цар Шушумига" на Константин Илиев, постановка на Пазарджишкия куклен театър. Първото нещо, което ме впечатли (след претъпканата зала на "Сфумато"), беше визуалният стил на представлението - съвременен, изчистен, черно-бял и все пак много жив и забавен, като оживяла анимация. Макар двуизмерни, куклите бяха много подвижни и изразителни, раздвижени по необичаен начин, с характери и напрежения. (Впоследствие научих, че сценографията, куклите и костюмите са на Рин Ямамура, японката, която издаде прекрасната си книга "Азбука на любовта" у нас преди няколко години).
После ми допадна спокойната ирония, с която се тематизираше българското средновековие (във време на напомпан патриотизъм, когато току открием мощи или препогребваме Калоян, а през останалото време смятаме, че няма защо да сме грамотни на собствения си език). Учудих се, че съвременна пиеса говори по такъв свеж начин на тази тема (после разбрах, че пиесата всъщност е от 1968г., но е прекарала промеждутъка в чекмеджето).
Причината - ясната алегория с диктатури от всякакъв вид и особено от разновидността, която вирееше по нашите земи; царят, който има нужда от голям враг, за да подчинява народа си, обещанията за светло бъдеще и разправата с неудобните в негово име, идеята, че всички всъщност знаят истината, но си мълчат... и т.н. Днес тези неща не звучат провокативно, но пък могат да покажат по някакъв разбираем начин на децата света ако не на родителите, то на бабите и дядовците им.
Ането хареса пиесата, най-вече играта на кукловодите, и се смя много.

Първи учебен ден, втори клас




Година по-късно без притеснения, но пък с много радост от срещата с приятелките. Като родители често забравяме, че за децата училището е важно преди всичко като място за общуване.

петък, 17 септември 2010 г.

On sale!

"Направи си сам приказка" вече може да се намери в няколко от най-качествените детски магазини и книжарници:

Puzzle на ул. "Гургулят" (карта)
LittleOwl (например по време на утрешния базар в Чайната на "Бенковски")
Pretty Things на ул. "Кракра" (карта)
книжарници "Booktrading"
книжарница "Нисим" (на "Васил Левски", близо до пресечката с "Граф Игнатиев")
книжарница "Български книжици" (и онлайн)
книжарница "Алтера" (в Дома на киното)
книЖАРница "Жар-птица" във Варна

Очаквайте скоро в Paper Cake на "Раковски" и "Крум", както и в детската книжарница в Благоевград. Допълваме през 2012: книжарници "Сиела" книжарници "Bookpoint" книжарници "Ориндж" в "Приказната фея" на малките пет кьошета и в "Le Petit Salon" на "Иван Асен"

Интервю: Алфи Кон за безусловното родителство

Чудесно интервю на Василена Доткова с Алфи Кон за вредата от външните стимули върху вътрешната мотивация:

Много родители сякаш оценяват качеството на училището по натиска, който то оказва върху децата им. Ако не им дават много домашни, няма строга дисциплина, ако децата ходят с удоволствие на училище, това изглежда някак подозрително - може би не научават достатъчно и не реализират максимално потенциала си? Какво бихте казали на тези родители?

Бих ги призовал да обърнат внимание на дългосрочните цели, които си поставят в отглеждането на децата си, както и да преразгледат доста изкривените си схващания за ученето. На първо място, дори ако беше вярно, че натискът и неприятното преживяване от ходенето на училище наистина вдигат нивото на усвояване на факти и умения, заслужава ли си това за един любящ родител, при положение, че емоционалните, социални и морални последствия за развитието на детето са значителни и тревожни? Но това не е всичко. Ами ако този тип високо-натоварващо традиционно училище пречи и на интелектуалните ни цели за развитието на детето? Нещастните деца не развиват критическо мислене и креативност. Дори на децата, които са притесняващо послушни, които не могат или не искат да се разбунтуват срещу училище от този тип, то нанася вреда. Защото задушава любопитството им и ги кара да работят толкова усърдно, че не им остава време за истинско мислене.

Когато едно училище залага много на оценките, когато настройва децата едно срещу друго като ги кара да се състезават, когато дава купища домашни и така принуждава учениците да работят още една допълнителна смяна вкъщи, когато бърза да наказва за всяко провинение или с дрънкулки и трофеи да подкупва децата да полагат усилия - всичко това създава един дух на фабрично производство. А до момента никакъв опит и нито едно изследване не е показало, че духът на фабриката е продуктивен за постигането на каквито и да било амбициозни образователни цели.

Цялото интервю може да се прочете тук

сряда, 15 септември 2010 г.

Идеи от Росена - саксия от морков


Тази и още няколко идеи получих от Роска, която е в Норвегия и явно е попаднала на интересна книга по въпроса. Благодаря!

Саксийка от морков/ Зеленина без почва

можете да направите скасия от морков с главата надолу - и право във въздуха! Следвайте рецептата внимателно и ще можете да създадете малка, висяща градина от морков.

Ако искате можете да засадите и др растения в саксийката от морков. Може да сложите малко растение или няколко семена от малко растение, като кресон. Грижете се почвата да бъде влажна през цялото време

Необходими материали:
един голям морков, нож, памук, картофобелачка, клечка за зъби, памучен конец

Начин на работа:
1. Отрежете парче с дължина ок. 5 см. от края на моркова. Може да оставите малки листа, ако има.
2. Поставете отрязания край върху напоен с вода слой памук, поставен в чинийка. Нека да е влажен непрекъснато. Поставете чинийката на слънце
3. Изчакайте, докато от моркова започнат да излизат нови листенца. С върха на картофожелачката внимателно издълбайте кухина в моркова, така че да заприлича на чашка.
4. Внимателно прекарайте клечката за зъби през горната част на така получената чашка и завършете по 1 парче конец в двата й края.
5. Закачете моркова на кука на някой слънчев прозорец. Напълнете отвора с вода (или ако сте сложили семенца и пръст – поддържайте ги влажни). Скоро ще се появят зелени издънки, които ще започнат да растат нагоре към саксийката!

вторник, 14 септември 2010 г.

Първият учебен ден, година по-късно


Уж не съм склонна към паника, нито към фиксации върху определени дати - сватби, кръщенета и тям подобни; на абитуриентски бал не съм ходила изобщо. И все пак първият учебен ден на детето беше нещо различно и посрещнато с точно толкова паника и престараване, колкото можеше да се очаква, а може би и с повече.
Помня, че месеци преди това обсъждахме с други майки на бъдещи първокласници предимства и недостатъци на различни училища; бях си направила списък на различни критерии и обикалях училищата от shortlist-а уж да се информирам, да се запозная с учителите за първи клас и т.н.... бях взела бяла ризка и карирана поличка за първия учебен ден, бях накупила канцеларски материали, чанта... Останалите роднини също се вълнуваха подобаващо.
На самия първи учебен ден избраните обущета се оказаха неудобни, детето врекна и беше обуто с мекички, но яркозелени сандалки. Колата на баща ми запуши по пътя, словото на директорката беше пълно разочарование, питката, която бях месила по молба на учителката, ми се видя прекалено твърда. И колкото и да ми бяха странни разказите на майка ми как й се доплакало на първия ми учебен ден, и на мен ми играеше под лъжичката.

Всъщност не е случайно, че родителите на първокласници стават жертви на перфекционизма си на първия учебен ден. Перфекционизмът е вид защитна реакция спрямо страховете, а страхове не липсват - страхуваш се дали си избрал правилното училище (припомняйки си всички екстри, чужди езици, спортове и пр., предлагани от другите училища), припомняш си всички ужаси, които си виждал по новините, чудиш се дали детето ти ще бъде добър ученик, а и дали ще си намери приятели... а и чисто и просто тъжиш, че то безспорно пораства и малко по малко започва да живее повече в света, отколкото в семейството.

Затова, ако можех да напиша едно "писмо от бъдещето" на миналогодишното си аз, бих се посъветвала да поуспокоя малко топката. Излишният стрес се предава на детето, а в тази ситуация по-голямата част от стреса наистина е излишна. Година по-късно повечето от същите тези майки посрещат първия учебен ден напълно спокойно - вече знаят, че за детето е по-важно да се чувства добре в класа и да има доверие на учителката си; че многото допълнителни занимания могат да се обезсмислят, ако детето не е готово да поеме такова натоварване; и че всъщност бихме могли да направим прехода от градина към училище по-плавен, ако не го натоварваме с допълнителна символика. Така че бих си препоръчала по-малко втренчване в идеалния тоалет и идеалните подвързии за тетрадки, по-малко идеални букети и торти и повече спокойно внимание към детето.

Питах Ането къде й харесва повече, в училище или в детската градина. Тя беше категорична:
- В училище! В детската градина нямаше междучасия!

Етикети за разпечатване

Понеже не намерих етикети, каквито търсех за своята второкласничка - изчистени, с картинки, свързани с предмета, а не непременно с някой герой на Дисни, предлагам ви за разпечатване тези, които си направих сама. Щраквате върху картинката по-долу, разпечатвате и лепите. Enjoy!
Етикетите са съответно за английски, рисуване, математика, околен свят и български език. Тези дни ще допълвам.
П.С. Видях, че съм пропуснала да махна две чертици от етикета за "околен свят", но в момента съм изморена, ще ги махна утре :)

вторник, 7 септември 2010 г.

Детска секция в Историческия музей в Благоевград!






Съществуват две концепции за музеите. Според едната те се явяват нещо като светски храмове, в които посетителят е длъжен да пази тишина, да не пипа нищо и да изпитва преклонение. Разпознават се по големите стъклени витрини и по пазачите, които крачат след вас от зала в зала и ви правят забележка, ако се доближите твърде много до някой експонат. Ако ви втръсне да бъдете следени като потенциално опасен субект, може отмъстително да си кажете, че сигурно идеалният ден за пазвантина е този, в който няма нито един посетител и той може на спокойствие да взема заплата, без да прави нищо. Най-ужасният, естествено, е денят, в който в музея влязат деца - тъй като естественият детски начин на поведение се съчетава по твърде предвидим начин с гореспоменатите стъклени витрини.

Според другата концепция музеят е място, където влизаш, за да научиш нещо - да го научиш истински, сетивно, чрез пряк досег - да минеш отвъд прочетеното в книгите и да видиш какво представлява реално праисторическият живот или виола да гамба, или устройството на птичето гнездо - зависи от темата на музея. За да се усети този ефект на реалното, музеят предлага колкото се може повече възможности за интерактивни занимания - нагледи, експерименти, учене чрез опита. Подобни музеи са пълни с деца - деца, които играят и научават чрез играта, цели класове, които провеждат там занятията си, опитват, изследват, експериментират.

За мое огромно удоволствие такова място има вече и в България. Вчера посетихме новооткритата детска секция към Историческия музей в Благоевград - разработвана близо година от Весела Герчева и нейния екип заедно със специалисти от департамент "Археология" на НБУ и специалисти от музея, с подкрепата на фондация "Америка за България". Видяното надмина очакванията ми - заниманията "оживяваха" двата главни акцента в музея - ценните археологически находки и биоразнообразието по уникален за България начин.

В археологическата част децата могат да влязат в праисторическа къща, да извадят жито от вкопани в земята гърнета и да го стрият с примитивни средства (вдълбан и объл камък), да се облекат в духа на праисторическия "гардероб", да играят на археолози, като намерят с четки и лопатки скритите в пясъка "вкаменелости" и след това определят коя на кое животно принадлежи (като ги съпоставят с гнездата в разположени наблизо кутии).
В еколожката част могат да правят в лунен пясък отпечатъци от животни (с помощта на нещо като големи печати, които оставят съответните следи) и после с помощта на съответните карти да проверят кое животно е "минало" оттам. Могат да се обадят на различни птици (като наберат "номера" на птицата от специално изработен "указател", който разказва и най-различни клюки и семейни новини за нея) по нарочно поставен телефон или да се опитат да изработят птиче гнездо чрез предоставените материали. За най-малките може да бъде интересно и "дървото", на което могат да се поставят магнитни листа, плодове и цветове и така да бъде разиграна смяната на сезоните.

Тъй като за свой яд бях забравила да сложа памет във фотоапарата си, който иначе надлежно заредих, ще чакам да ми пратят снимки, за да ги публикувам. Но междувременно - разходката до Благоевград определено си струва.

събота, 4 септември 2010 г.

Предпремиерно!

Децата са "измислячи" по природа. Наблюденията ми сочат, че коренът на всяка литература е в детската игра и фантазмените светове, които тя създава - лекотата, с която един въображаем сюжет се следва и разгръща, независимо дали става въпрос за невидима къща с всички прилежащи джунджурии, страховита битка с незнайни чудовища или просто за нещо полезно като летящ креват, който да те закара до училище.

За да насърчим и развием техните способности, без да ги ограничаваме с норми от света на възрастните, избрахме една идея, подхвърлена в "Граматика на фантазията" на Джани Родари: да се представят под формата на карти елементите на вълшебната приказка, така че децата да могат да ги комбинират и изпълват със свое съдържание.

Играе се, като детето изтегля 5 карти и ги разпределя в петте основни етапа от сюжета на приказката (проблем, приключения и обрати, покачване на напрежението, върховен момент, разрешаване на проблема). За по-лесно сме нарисували сюжетната линия като "карта" на приказката, така че да може да разположи картите върху нея.

След като ги нареди и измисли как да ги комбинира, то ще разполага с план на своята приказка; остава му само да я запише (или нарисува като комикс).









За повече информация пишете на tochitza@gmail.com

четвъртък, 2 септември 2010 г.

Два куклени фестивала

След като с отрада забелязах по улиците реклами на международния куклен фестивал "Панаир на куклите", влязох в нета да потърся повече информация и открих, че фестивалите са не един, а два.
Единият започва сега в Пловдив под името "Двама са малко - трима са много". Както прочетох, има разнообразно международно участие - Канада, Германия, Словения, Иран, Армения, Испания, Турция и т.н. Фестивалът ще има състезателен характер, като сред даваните три награди едната ще бъде отсъдена от детската публика - нещо, което ми навя мил спомен за анимационните фестивали от моето детство.


Другият ще се проведе в София от 16-и до 22-и септември - поредно издание на "Панаир на куклите", който сме гледали през други години с голямо удоволствие. Помня прекрасната немска постановка "Топчестите хора", която беше увлекателна и за малки деца въпреки класическата си тема и минималистичните изразни средства (а може би тъкмо заради тях). Помня италианския уличен театър, представленията "Пънч и Джуди" (макар да ми бяха интересни повече като на англицист, отколкото като на майка, признавам), китайския марионетен театър и т.н. Общо взето е прекрасна възможност да запознаете детето си с богатството от възможните изразни средства в това изкуство. Тази година забелязвам, че превес имат уличните спектакли, което също може да бъде много симпатично - в края на краищата началата на театъра тръгват именно оттам. Има и доста постановки за възрастни, според мен си струва да се проучи защо точно са описани като такива - една част вероятно стават и за деца.
А ето и самата програма на фестивала. Изберете си!