сряда, 31 март 2010 г.

Цикълът "Детство" на Абелардо Морел


тук

Една хипотеза

От известно време се опитвам да си обясня какво се случи у нас през последните двайсет години. Политолог не съм, дори политикан, историческите ми данни са непълни, жизненият ми опит-малък. И все пак държа да споделя следната хипотеза, най-малкото защото след като ще трябва да обяснявам света на някои малки хора, трябва да се опитам да си го обясня на себе си.
Защо, по дяволите, съществуващата преди 1989 г. социална тъкан - такава, каквато беше - рухна толкова драматично? Защо ред неща, които бяха ценности, вече не са?

Моето обяснение е следното:
Социалистическият блок градеше систематично своя схема за обяснение на света, свой език. Както повечето обяснителни системи, тя почиваше върху плюса и минуса, върху двойки от противоположности, като социалистическото беше плюса, а лошото биваше приписвано на капитализма.
Хвалехме се, че ние сме:
колективисти, държим на общото - а онези са индивидуалисти, себични хора
социални, грижа ни е за другите - а онези са зверове в джунгла
духовни, славянска душа носим - не като онези материалисти западняците
всестранно развити - не като онези бурми в машинка

И така нататък. За да представи източния блок като добрия индианец, а западния - като лошия, източната идеология бълваше последователно една карикатурна представа за Запада като място на зверски кариеризъм, индивидуализъм, немара към общото, краен материализъм и т.н.

Хипотезата ми е, че в момента живеем точно в тази карикатурна представа, защото сме неспособни да си въобразим друга.
Защото когато цялата схема на обяснение рухне отвътре, ти не разполагаш с друга, а можеш да изградиш само нейното опако - такова, каквото го е посочила самата тя.
Затова в ценностно отношение смятам, че през последните двайсет години ние не живеем в капитализма, дори не живеем и в прехода.
Ние живеем в не-соца. Такъв, какъвто го виждаше самият соц. И първото нещо, което си замина, беше идеята за общото добро като ценност. От кварталните градинки през читалищата, та до националната култура.

Защо пиша това в блог за родителство? Моля да ме извините, ако е неуместно, но ми се иска нашите деца да не живеят нито в соца, нито в не-соца, а в един малко по-обмислен и разбираем свят.

вторник, 30 март 2010 г.

Детският музей във Виена

Музеят на децата ZOOM във Виена

Създаден с разбирането, че децата учат по различен начин от възрастните, музеят е изцяло ориентиран към деца от 0 до 14 години. Особено ме блазни ZOOM Lab, където децата (над 8) могат да ползват съвременна техника и да се опитват да правят неща като анимация, колажи, музикални записи...
Има още "Студио", където експериментират с различни рисувателни технити, научна част, която явно е много голяма и интерактивна, специална изложба "Океан"...
Във Виена е, ей го къде е. Защо не и това лято?

Благодаря на Ива за линка!

17 причини да обичаме детските книги

От Шведската академия за детски книги, толкова успях да попреведа днес:

---
Книгите ни забавляват и вълнуват, разсмиват ни и ни разплакват, утешават ни и ни показват нови възможности.

Помагат ни да развием речника си, да научим нови думи.

Развиват въображението ни и ни учат да мислим образно.

Те могат да събудят у нас нови и интересни въпроси и да ни накарат да се замислим.

Развиват мисленето ни, дават ни нови понятия и идеи. Разширяват съзнанието и света ни.
“Това прасе е гласът на съвестта”.

Запознават ни с други страни и обичаи, разказват ни за природата, техниката, историята и за всичко, което ни е любопитно.

Книгите ни учат да съчувстваме на другите. Дават ни шанс да се поставим на тяхно място и да разберем какво изпитват.

Карат ни да се замислим какво е добро или лошо, правилно или погрешно.

Те ни обясняват света около нас и връзките между нещата.

Могат да ни покажат, че не винаги има само един верен отговор, а повечето неща могат да се погледнат от различни гледни точки.

Те ни помагат да разбираме себе си. По-уверени сме, когато знаем, че и други са се чувствали като нас.

Помагат ни да разберем, че у всеки има нещо различно. Така изпитваме по-малко предразсъдъци.

Те ни правят компания, когато сме самотни. Лесно можеш да ги вземеш със себе си и да ги четеш навсякъде. Могат да се заемат безплатно от библиотеката.


17 причини да обичаме детските книги


...и един цитат от словото на Ричард Пек от тазгодишния панаир на детската книга в Болоня:
"Ако не можеш да се намериш на страницата в първите години на живота си,
ще продължиш да се търсиш на какви ли не неподходящи места".

понеделник, 29 март 2010 г.

Родителят като барбарон

В една от най-популярните анимации от нашето детство, "Семейството на татко Барба", главните герои умееха да променят формата си и често им се налагаше да се преобразяват като някакъв предмет с утилитарна функция, който по една или друга причина не беше на мястото си в човешкия свят.
Тръгнат да пътешестват с влак - няма го мостът над пропастта; татко Барба слизаше от влака и се превръщаше в мост. Строителните безобразия в града оставят децата му без къща - преобразяваше се на кокетна къщичка с кулички и балконче. Счупи се пързалката в парка - и на пързалка се обръщаше.
И българските родители правят като него - определено не всички, разбира се. Когато стигнат до празното място, където би трябвало да стои осигурената от държавата грижа за децата, те бързат да запълнят липсата, да влязат в необичайна роля, но да компенсират по най-бързия начин дефицитите. Доколкото се появява адекватна нова българска литература за деца, преобладаващата част от нея е дело не на професионални писатели, а на родители, явно чувстващи нуждата да преодолеят пазарната нагласа, че чуждото непременно е по-добро.
Когато в детския отдел на Градска библиотека спряха да четат приказки всяка събота, тъй като не можеха да намерят средства за актьор, мястото на четците беше заето от родители, благодарение на идеята на Юлия Спиридонова, също писателка и майка. Когато педиатрите дават объркващи съвети за кърменето, които в голямата си част са далеч от становищата на съвременната наука в тази област, майки влязоха в ролята на едновремешната "здравна просвета", като събираха, превеждаха и разпростаняваха - всичко това про боно - адекватни, разбираеми и полезни материали. Сблъскващи се с реалностите не просто на недостига, но и на ниското качество на образованието в държавните детски градини, други родители си създадоха център за съвместно възпитание и обучение на децата си в детскоградинска възраст. Ако харесате каквото и да било за деца - магазин за играчки, постановка, статия на детска тематика, каквото и да е, - в най-честия случай спокойно можете да попитате създателя на колко години е детето му. Най-адекватните и успешни граждански организации в момента също са родителски, извоювали вече удължаването на майчинството и забраната на вредните храни в училищните лавки.
Но не бързайте да се подлъгвате по растящия оптимистичен тон на моя разказ за барбароните. Защото ако те продължават да не срещат подкрепа от страна на държавата, ако тя не побърза да забележи празнините, които те попълват, а стои отстрани успокоена, че някой друг върши нейната работа, то утре тези празнини ще зейнат отново; защото никой не е длъжен да прекара живота си, опнат вместо мост над някоя пропаст. Защото утре тези хора ще имат друга, своя работа, и ще бъдат прави. Защото може да искат да работят това, за което са учили, вместо да доброволстват вечно там, където им се струва най-наложително. Защото може да се вдигнат и да продължат нататък, към други страни.
Също както татко Барба не остана цял живот да бъде мост, а замина за Индия, нали?

неделя, 28 март 2010 г.

Цитати откъм дивана - 3

- Какво имаше в неделя, което беше толкова важно?
- Сметанов крем с боровинково сладко - отговори Сниф.

Цитат откъм дивана

"- Леле, колко много знаеш! - извика Сниф възхитено. - Колко много неприлични думи!"

(Анчето чете "Кометата идва")

събота, 27 март 2010 г.

Часът на земята




Концертът с факлите пред Народния беше прекрасен, само ритъм, огън, танц и мрак, всъщност основните елементи на всякакви племенни ритуали :)
Имаше и един чуден младеж с червена шапка, който беше като изваден от италиански уличен театър, акробат и клоун в едно. Явно си го знаеше, де.
Усещането беше чудесно, все едно си на морето или в Прага, или в Сибиу, въобще в град с истинска жива улична култура.

Така поне си мислехме, докато не попаднахме на няколко здраво натъпкани с футболни агитки тролеи, но това е друга история.

Ето снимка от факленото представление, правена от прекрасната фотографка Елеонора Минкова.
Горните фотографии са от сайта на клуб за огнени изкуства "Дивинитас", които участваха снощи.

Граматика на фантазията

Присъединявам се към думите на една приятелка, че авторското право има смисъл тогава, когато имаш законен начин да стигнеш до продукта. В момента "Граматика на фантазията" може да се намери само при някой случаен букинист.
Затова
споделям този линк.
Една от най-въодушевяващите книги, за които мога да се сетя.

Великото "навън"



Псст, а ето, както ви казвах, Балчик:


Съставки за един прекрасен ден:
приказки в Градска библиотека, смях от "Когато бях голям" на Ева Яниковски
кратко бъбрене със стара приятелка на едно най-горно стъпало
първият сладолед за сезона
пейка в Докторската, топъл въздух, напъпило дърво, звънко преведена стара поема, кафе, семеен урок по клатене на краката, жълто птиче,
намерен стар кожен куфар, който ще се превърне в куфар за книги, които се четат в момента, размотаване пеша с него из парка, весел реквизит,
после тостер, репички, мляко в стъклена чаша и надута музика в абсолютно разхвърляната къща, която два часа по-късно е чиста и спокойна, о, чудо, тоз път без нерви, детето чете на дивана, а аз, струва ми се, ще изям още една репичка. И не само.

Цитат откъм дивана

- Това е хубава палатка - каза Снусмумрик. - Но трябва да се пазим да не харесаме вещите прекалено много.

петък, 26 март 2010 г.

акростих

Защо не пробвате заедно с децата? Формата е старинна, но тематиката може да бъде всякаква и всъщност е много забавно да се следва определена буква за всеки ред. Ето импровизиран пример:

Аз изядох
бонбоните
в шкафа, дето беше ги скрила за
гости,
до една ги ошушках,
естествено,
жалко, че не остана
за тебе...

четвъртък, 25 март 2010 г.

Двама Арчимболдовци


Мой

и неин.
Моят - стандартна калка, нейният съвсем оригинален :) И двата - от брошура на "Пикадили" и женско списание.

Екоцентър "Приятели"

Екоцентър "Приятели"е акция на плейцентър "Приятели" за създаване на детска площадка в едно от общо взето необитаемите квартални междублокови пространства. За съжаление тези дни ми е ужасно натоварено и не успях да се включа, но следя с искрено възхищение разрастването на идеята, че инерцията може да се преодолее, че някой все трябва да направи първата стъпка, за да даде кураж и на други, че всяко нещо си има начало и никой не е казал, че ще бъде лесно.
Искрени аплодисменти за Еми, Роси и всички ентусиасти от "Приятели"!

Повече за самия плейцентър тук

when you don't read


Literacy Foundation: The Gift of Reading - Cinderella
Uploaded by hourigan. - Check out other Film & TV videos.
Диктор: Когато не четеш, въображението изчезва. Дарете книга на дете, което се нуждае от нея.

П.С. Не мисля, че изчезва, очевидно, иначе горките индианци (например) :), но все пак клипът е красив, а преувеличението в рамките на убедителното :)

сряда, 24 март 2010 г.

срич-ки

Няколко от старите ни игри за преминаване от "знам азбуката" към "мога да чета".
1. Първо се научава принципно да свърже две букви в сричка; най-добре едносрична дума като "да", "не", "ям" и т.н. Аз разказвах някакви елементарни приказки за двете букви, дето се сприятелили, снимали се във фотото и видели, че заедно образуват дума; вие може да се сетите и нещо по-малко идиотско :)
2. След като веднъж разбра как две букви се свързват в сричка, почна да намира познати й срички на неочаквани места - напр. изписани върху мидичките, които намираше под хавлията на плажа (с перманентен маркер), върху камъчета, парчета кора, есенни листа. Обяснявах, че това са тайни писма, които й пише морето - или, съответно, дървото, гората и т.н. Заедно свързвахме сричките, за да разберем какво й пишат.
3. Написвахме позната й дума, изчитахме я заедно, после я нарязвах на срички и й давах да я сглоби като пъзел.
4. Писане със солети (подреждане на буквите от парченца солети и бързо изяждане на всяка правилно изписана дума).

Безобразия със списание "Премиум"



Като се има предвид, че редовно ходя пеша и се обличам с небрежност, която опитвам да пробутам като артистична, чудно защо покрай мен непрекъснато никнат списания, предназначени за богатата върхушка в България.
Първо беше "Golf&Spa". Струваше, ако не се лъжа, десет лева и беше безобразно скучно. Получавахме го в предишната ми работа и никой не го смяташе достойно дори да бъде отнесено в тоалетната. После идват разните му женски списания - току намирам някое из къщи, но не помня да съм го купувала. Последно ми подариха "Премиум" - превъзходен печат, изпъкнали букви, пък златно покритие, пък прекрасна хартия, само дето няма ама абсолютно нищо било за четене, било за разглеждане.
То аз и отдавна не чета женски списания, откак открих ей таз тема, която отговаря напълно на моите модни терзания.
Ала тъй като ми беше жал толкова печатарски труд да иде на вятъра, хванах ножицата и накълцах всички златни, сребърни, изпъкнали и неизпъкнали букви, също тези на теменужен фон, с бял контур, с яркочервен пълнеж и т.н. Получи се огромно количество материал за тренировки на правопис, английски и български (щото тези списания са за космополити, нали тъй). Обикновена игра тип "я да видим колко думи можеш да съставиш от тез букви" изведнъж опреснява паметта на народонаселението, особено ако всяка употребена на място буква носи точки. Нататък могат да се правят кръстословици, да се играе на анаграми с или без добавяне или отнемане на букви, да се правят апликации на често срещани комбинации, които да се използват "ан блок" (phonics - да речем "ight", което да се използва в думи като night, bright, sight, light, might и прочие), да се играе на "открий излишната буква" (все едно имате пъзел, в който обаче едното парченце е в повече, много мръсен номер :))

Хрумва ми, че подобни списания биха били полезни и за учене на четене на роден език, като се накълцат на срички вместо на букви; така би се намерило "липсващото звено" между ученето на азбукана и четенето на свързан текст.

А понеже имаше и цветни картинки, решихме да продължим с безобразията. На места изрязахме глави и фигури за бъдещи колажи; а на места просто клъцнах прости геометрични форми с цветове и текстури, които ми допаднаха, за да направим елементарни, но приятни като комбинации танграми.

вторник, 23 март 2010 г.

Фотографска изложба за Природонаучния музей на Флавио Бонети




По странно съвпадение точно след посещението ни в Природонаучния музей вчера снощи ми се обадиха с молба да преведа кратък текст за предстояща изложба.... на италиански фотограф, снимал залите на същия този музей като повод за размишление върху ролите, които играем в отношенията си с природата, върху различните принципи на организации, които й налагаме, и следите от присъствието на различни хора сред тази колекция препарирани животни - пътешественици, учени, пазачи, зрители...

Ето впрочем част от официалния текст:
На фокус е не самата природа, а "идеята за природата"....
При първото си посещение в музея художникът бил поразен от наличието на експонати, които напомняли домашна мебелировка. Във фотографираната от Флавио Бонети среда природата се превръща в нова структура, която носи втори, фикционален смисъл. Тя се населява с нови въображаеми жители - пазачи, които не знаят какво пазят, или пътешественици, които се възхищават от препарираните от тях животни и съжителстват с тях.
Самата организация на Природонаучния музей е свързана с един вид научна "пропаганда"; производството на "истини" показва как обществото разказва "фактите" за природата: сложното изграждане на официалната история, която в същото време отразява промените в историята въобще, както и нейните фикс-идеи, нови икономически структури и т.н.
Театралният момент играе важна роля в режисираните фотографии на Флавио Бонети, където художникът приема различни роли и размишлява, с остра ирония, върху нашите представи за изследователя, учения и твореца: три фигури, които често биват културно и социално идеализирани.
В този смисъл авторът ни приканва да поставим под въпрос основните категории на знанието. Тук фотографията не е инструмент за запечатване на (вече научно променената) реално съществуваща колекция, а сцена, на която се разиграват предлаганите от него възможности и несигурни спомени, макар снимките вярно да предават автентичната атмсфера и формалните характеристики на изложбените зали.

Изложбата можете да разгледате и на
сайта на автора, като щракнете на Natural History

При нас ще тръгне от девети април.

Природонаучният музей в София

Ето едно място, където категорично не обичам да ходя. Днес ми се наложи, защото първите класове от училището на дъщеря ми трябваше да ходят задължително там и на мен ми дожаля за класната им - представих си ясно и, както се оказа, реалистично, трийсетина деца, които се гонят и боричкат в зала с нагъсто разположени стъклени витрини, докато следващите трийсет чакат на вратата и подвикват. Тръгнах с тях, хванала за ръка този, който ми се стори най-големият разбойник, като му обясних да внимава, защото дамската ми чанта е от кожа на носорог, който съм уловила лично в честна схватка (тук не ми беше твърде еко посланието, обаче чантата си е сива :)), опитах да усмирявам още двама-трима в непосредствена близост, но не беше хич лесно.

А самият музей... честно казано, при все опита ми с носорозите, тръпки ме побиват от това място. Боях се дали децата няма да усетят цялата грозота на това да натъпчеш кожата на убитото животно със слама и да го сложиш във витрина в уж естествена поза; боях се дали няма да попитат показаните бебета животни специално ли са убити, за да бъдат сложени в музея. А човешкият скелет на какъв човек е бил точно. Чудех се какво да кажа за птиците, при положение че вкъщи е паника и треперене заради синьото ни папагалче, което става все по-малко вълнисто, намираме куп перушинки и още не сме установили със сигурност скубе ли се, другото ли го скубе или си сменя бебешката перушина, както ни поуспокоиха вчера в магазина. В музея също имаше множество папагалчета, не по-малко красиви от нашето. Мъртви и накачулени зад стъкло. Не съм безмерно жалостива, не съм и вегетарианка за жалост, но това място при все това ми се стори грозно.

Затова пък на връщане разбойникът, когото държах за ръка, трижди ми се обясни в любов и ми поднесе прясно ошмулена от бетонна саксия китка :)

Носорогът:

понеделник, 22 март 2010 г.

Много интересно интервю на Цвета Брестничка

Земно, умно, реалистично. Жалко, че сега попадам, а е от 2008г. И че въпросите на журналиста са малко разхвърляни като тематика.
Вижте обаче този отговор на въпроса "трябва ли родителите на провинени деца да полагат общественополезен труд":

"Идеята да подтискаме симптомите, без да лекуваме болестта, не е нова. Отново опираме до въпроса за липсата на цялостен подход. Имаме ли изработен механизъм за уведомяване на родителите още при първите появи на неприемливо поведение от страна на детето? Нямаме. Имаме ли разработена мрежа за подкрепа на семейства в криза – такива, които имат желание да се справят, но им липсва капацитет? Нямаме. Имаме ли система от мерки, които да коригират отклоняващото се поведение и укрепват социалните умения на децата? Нямаме. Единственото, за което се сещаме, е да изчакаме достатъчно дълго, докато детето извърши поредица от погрешни стъпки и да започнем да наказваме – било то самото дете или родителите му. Наказанията сами по себе си няма да научат нито родителите, нито детето на социално приемливо поведение."

неделя, 21 март 2010 г.

Decouverte des musiciens

Отлична серия книги с дискове за различни класически композитори. Кратка и увлекателно написана биография, ненатрапчиви, но красиви акварелни илюстрации, в диска към книжката освен текста можете да чуете на всяка страница кратък откъс от различни произведения на автора.
Има ги в библиотеката на Френския институт.

От същата серия е и прекрасната книжка Les Voix (Гласовете) - нещо като драматизация на приказка за една мишка, която подготвя сватбата си, но в последния момент бива отвлечена от котарака и спасена - с воден пистолет - от годеника си, сивия мишок.
В ролята на мишката - сопраното, в ролята на котарака - баритона и т.н. биват представени по забавен начин всички оперни гласове. Бижу!
Е, малко е неподходящо да го сложа точно след Пина Бауш, обаче търсех нещо друго и ми попадна случайно. Децата често се увличат по нещо точко защото са видели да го правят други деца, и то не съвършено. Какво пък!

Валмон на Пина Бауш



Препоръчвам тази книга като място за семейни разходки в края на зимата, неделя вечер. Можете да си пуснете и музика, макар че и така се чува как пеят сферите, както казваше Сирано :)
С удоволствие отбелязвам, че любимата ни градина в Балчик се родее с тази в Алхамбра по централната роля, която играе водата.


Ако третият учител е физическата среда, искрено благодаря на летните лагери в Балчик; в тази градина съм играла няколко поредни години, лято след лято. Малко преди да се роди Анчето, въведохме семейна традиция да ходим там поне веднъж годишно, а сме успявали и да влезем по веднъж на всеки сезон. Страшно красива е с дебел, пухкав сняг. Има "бонбонено" и "книжно" дърво (така се казват, де :)), за децата е голям кеф да прескачат ручеите или да се опитват да познаят кой кактус на какво прилича. Приятно е и просто да поседиш и да си скицираш нещо, докато бебето дреме в количката. А малката градина с подрязаните чимшири до розариума ни напомня за клипа към "Perfect Day" (Various Artists, по Лу Рийд).


П.С. Специално за Нева - влюбих се в една градина край Лисабон, Quinta dos Azulejos

събота, 20 март 2010 г.

За обучението по литература

Замисляли ли сте се защо след 12 години обучение по литература и недвусмислен акцент върху този предмет като един от най-важните в учебния план децата излизат от училище толкова слабо грамотни, толкова малко четящи и толкова малко способни да се изразяват литературно?
Според мен тяхното обучение просто не преследва тези прости цели. То се използва по традиция за целите на патриотичното възпитание, което преди означаваше да можеш да пишеш обстойно за величието на баба Илийца, а сега означава да пишеш за величието на баба Илийца, като използваш зле преведени изрази на френски теоретици, така че никой да не те разбере и българските ученици да излязат най-учените на света (след като френските няма да ги разберат).

Не казвам, че не бива да учат родната си литература. Само че е много важно колко, с каква цел и как.
Моята първа книга за художниците и рисуването

Еее, първа не ни е, по-скоро десета, тъй като упорито купувам всичко в този жанр, макар да ми се вижда малко скъпичко начинанието при положение, че повечето неща мога да се сетя сама или да й ги сваля от нета; но е наистина гот да си я разглежда самичка и да си прави някакви проекти по своя си инициатива.
Тази книжка не е толкова изчерпателна като "Голяма книга за създаване на изкуство" (най-хубавата на пазара в този жанр за момента), нито дори колкото "Художествени проекти" (която е по-разхвърляна); няма и кой знае колко различен фокус, но въпреки това я взех, защото първо, детето я поиска, второ, имаше вътре проект "направи си сам Арчимболдо", една идея за колаж с любимите ми украсени индийски слонове, а и още няколко симпатични неща. Като цяло съм доволна, че детето си я харесва и чете.
Харесва ми това, че не е разделена по художествени течения, нито хронологически, а по теми - портрет, семейства, животни, илюстрации по приказки и т.н., като за всяка са дадени по няколко достатъчно различни варианта, та да не се почувства детето задължено да следва някой конкретен от тях. Харесва ми и подборът на нещата, които са включени като примери - има Магрит, има land art, има индийска миниатюра, Търнър, Моне, Вермеер, но и Пикасо, въобще жива и неочаквано подредена колекция. Допада ми и това, че обяснителният текст е прост и ведър, без оценъчни твърдения в стил "един от най-великите художници" (за този израз в други "енциклопедии" ще пиша отделно).

петък, 19 март 2010 г.

Beethoven's Wig

Перуката на Бетховен

Я гледай ти, някой е осъществил стара моя идея - запознаване на децата с класически произведения, надлежно снабдени със смешни текстове. Чудех се дали не е твърде профанна, за да я споделя, но от друга страна самите мелодии, които съм ползвала, са доста шлагерни сами по себе си.

Ето текст по арията на Кармен, позната още като песничката от "Принцесата и граховото зърно":
Кажи ми, грахче, кръгло ли си ти,
да или не, ти ми кажи.
Стооооо дюшека в моето легло
и пак е твърдо тоооооо....

- Принцеса истинска си ти, разбрах
със малко зрънце грах!


Песента на духа от "Аладин", популярна още като наздравицата от "Травиата":
"Вълшеееебната лампа потъркай ти леко,
желания три изпълнявам завчас.
Богаааатство, любов или път надалеко,
духът на вълшебната лампа съм аз!
Внимавай ти много какво ще поискаш,
най-важното само от мен пожелай.
Дори да се мръщиш, дори и да пискаш,
желания три изпълнявам и - край!"


Не ги съдете строго, все пак бяха предвидени за следобедна разпявка пред тригодишно дете :)

четвъртък, 18 март 2010 г.

Буквите на хладилника


След като Стенли се чудеше какви са тия букви на хладилника, дето хем приличат на техните, хем са различни, Стела му обясни, че това е кирилската азбука, която прилича на латиницата, защото й е братовчедка.
Както знаете, те - азбуките - имат обща прабаба, старогръцката писменост, която от своя страна пък е внучка на финикийската:

А пък финикийската е дъщеря на една разновидност на египетската. Ако направим родословното им дърво, то май ще се окаже мноооого старо!
От друга страна, продължи Стела, първата азбука на славяните е била съвсем различна, не приличала на никоя друга. Тя се наричала глаголица и била измислена от двама многоучени братя, Кирил и Методий. Изглеждала ето така:

Красива е, нали? Все едно е направена от панделки.
Учениците на Кирил и Методий донесли тази азбука в България, където царят ги приел с радост. В продължение на два века хората пишели на глаголица, но после им станало по-лесно да използват измислената от ученика Климент азбука, която повече приличала на своите гръцки и римски роднини. Той я кръстил кирилица в чест на учителя си. На нея пишем и до днес!
Като гледаха хладилника, Стенли и Стела се сетиха, че са гладни; затова повече за буквите ще научим друг път :)

сряда, 17 март 2010 г.

Рисуване с монети


Предизвикателството с арката от спагети и тиксо не е хванало още дикиш, но докато разглеждахме другите предизвикателства от сайта, Анчето се вдъхнови да рисува с монети.
Ето родител с дете :)

Джелсомино в страната на лъжците и немарливците

Представете си, че искате да издадете наново обичана детска книга. На любим и популярен автор, чието име ще ви донесе читатели абсолютно безапелационно.
За да ги накарате да си я купят повторно, след като вероятно вече имат първото чудесно издание, каните млада и даровита художничка да направи илюстрациите.
И за да сложите допълнителна стръв, решавате да прибавите и няколко стихотворения от същия обичан автор, чиято поетическа книга вече е излизала на български. Има дори популярна песничка по негово стихотворение.
Вие обаче не плащате правата върху съществуващия талантлив превод, а поръчвате нов.
И понеже не познавате човек, който хем да знае езика, хем да е поетически сръчен, поръчвате подстрочник, върху който някой да насложи рима, ритъм, игра на звуци - всичко, което е нужно за магията на стиховете за деца. Първият човек, когото каните, се отказва. Търсите втори, по-даровит, но той ви съобщава, че - о, нахалство - ще му трябват повече от две седмици по въпроса. Тъй като и дума да не става да се отпуска време за творческа работа, прибирате си подстрочника и убеждавате първия човек да се пробва все пак. Той си оставя ръцете; резултатът е самият подстрочник, както си е, тук-там с калпав опит за стихосложение.
Вие гордо го публикувате. На всичкото отгоре - и с името на човека, който ви е свършил услугата да ви каже кое какво значи - тъй де, нека резилът е за него, не за вас.

Моля да ме извините, но аз вашата книга няма да си я купя.

Цитат:
"Най-много обичам лъжи.
Не твои и мои. Чии?

Онези, които един ням казва на глух,
а глухият разказва на умрял плъх,

стига умрелият плъх, докато слуша,
да направи салто, без да въздиша".

И сега, по памет, как може да звучи Джани Родари на български:

"Горкият Загубанчо дотолкова загубен е,
че просто губи всичко, което е за губене.
Загуби апетита си, а после и пътеката,
когато за лекарство го пратиха в аптеката.
...
Такъв е - губи всичко, с едничко изключение:
не си загубва само доброто настроение!"

Нямам желание да преписвам в какво се е превърнало това стихотворение в новото издание. Ако искате, вижте в книжарницата превъзходната рима "чадъра-отваря". Ами да, толкова е просташко да е звънко!

Мафията на бебета и пенсионери

Последното умотворение на правителството е да пълни празната хазна, като вземе от най-богатите - пенсионерите и майките с деца под 1г. Ето на, разбра се кой обира държавата! Хай да му се не види, строителните магнати гладуват, а бебетата подяждат хазната, не ги е срам!

Разбира се, единични мерки няма да свършат работа, затова пенсионерите и бебетата са уличени заедно с другите тунеядци - учените, дребният бизнес...
В същото време сме ужасно загрижени за горките ресторантьори, които на единия тютюнев дим се крепят; и за крехките генномодифицирани филизи, без чиято помощ земеделието ни няма да прокопса.

Увеличаването на майчинството беше сред малкото реални социални придобивки, получени вследствие на истинска гражданска инициатива, буквално извоювани от Движение на българските майки. Удържането им засяга не само майките, които имат бебета в момента, то е - поне за мен - символ на шанса за реална промяна, предизвикана от нас, тук и сега.

П.С. Документът, дето не съществувал, получен чрез Бу

детелини, детелини

Днес мюмлата е малко болна, така че вместо на училище, си седя вкъщи, където с плоския Стенли й четохме от "Детска морска енциклопедия" - не преставам да се удивлявам колко хубаво е написана тази книга и как бие по точки всички гланцирани, шарени, претенциозни нови издания по темата.

После абонаментът за familyfun ни уведоми, че е свети Патрик, и макар да намирам глобализацията на празниците за недотам прекраснейшо явление, не можах да устоя на идеята за лепрекони, които се промъкват и правят млякото зелено,
нито за възможността да им устроим капан и когато ги хванем, да им поискаме цялото им съкровище. Преди да са ме погнали защитниците на културното разнообразие, в своя защита ще кажа, че можеше да е по-лошо, можеше да й дам да чете Джойс :)

П.С. Детелините от картоф също бяха яки. Правят се по следния начин:
1. Разрязвате картофа на две.
2. Притискате формичка за сладки във формата на сърчице към плоската част на едната половинка.
3. Без да махате формичката, изрязвате с нож около нея.
4. Махате формичката.
5. Потапяте в някаква боя или намазвате с четчица. Ние ползвахме кашица от брашно, вода и С200, оцветени с хранителна боя. В сайта предлагат акрилна, но нямах.
6. Отпечатвате едно сърчице, завъртате на 90 градуса и отпечатвате второ, което да се събира с първото в острата си част. После още едно. Рисувате дръжка и детелината е готова.


Капан за леприкони:
1. Вземате вътрешната част на руло тоалетна хартия. Приканвате детето да я облепи със зелена хартия или, ако нямате, като нас с обикновена ползвана офис-хартия, която после да боядиса в зелено.
2. Очертавате чаена чаша върху лист картон, изрязвате. Пак се боядисва в зелено, залепя се с лентички хартия за цилиндъра.
3. Залепя се черна лентичка и върху нея - жълта "катарама". Ние ползвахме хартии от старо списание и парче филц, но може всякакви материали.
4. по желание добавяте светлозелени детелинки, изрязани или изрисувани.
5. Най-отгоре слагате кръгче хартия, също боядисано в зелено, но не го залепяте, а само го оставяте да имитира дъно на шапката. Върху него слагате смачкан станиол, жълти стотинки или каквото съкровище измислите. Леприконът се помамва от съкровището, качва се отгоре и пропада вътре.

Леприконски безчинства:

две-три капки хранителна боя ще направят млякото зелено. Същата беда може да се случи и с други храни. Някои деца дори се събуждали със зелен отпечатък от целувка на бузката (смятам, че бои за лице или сенки за очи, смесени с малко крем, ще свършат работа).

вторник, 16 март 2010 г.

Flat Stanley

Току-що получихме по пощата Плоския Стенли - момченцето от книгата на Джеф Браун, което по стечение на обстоятелствата станало плоско и открило, че може да влиза в пликове и да пътува до различни краища на света. В общи линии идеята е детето да прати свой двойник, който гостува на негови приятели по целия свят и трупа приключения, които в известен смисъл детето успява да съпреживее.

Дойде заедно с писмо от нашия приятел Алекс и неговата учителка, в което е разказана неговата история. Като скъп гостенин ще го водим навсякъде със себе си, ще се снимаме заедно, ще му намерим подходящи за климата дрешки, а после ще го изпратим обратно заедно с дневника на неговото гостуване.
Ането веднага се ентусиазира да му ушие костюм за довечера, когато се открива изложбата на художничката и илюстраторка на детски книжки Капка Кънева, а също и да направи негова плоска приятелка, която пък да му гостува в Ню Джърси - Стела.
Очаквайте снимков материал :)

Повече за плоския Стенли

Историята на Стела, стенограма от разказа на Ането: Веднъж тя играла на криеница с приятели. Скрила се под бюрото си. Там имало едно огромно кошче за боклук. То паднало върху нея и тя също станала плоска и почнала да пътува - весела, весела, весела.



Любопитството, измерено в цифри

Разговор с Василена Доткова на страниците на в-к "Култура"

ЗХ: Защо ни занимава този проблем – само като родители ли? Защо следва да занимава хората, които нямат деца в училищна възраст?

ВД: Мисля, че значението на качественото образование за обществото е очевидно и няма смисъл да убеждаваме никого – има явно обществено недоволство от състоянието на образованието, повечето хора знаят, че преуспелите хора си изпращат децата да учат в чужбина, защото доброто образование е залог за добра реализация.

Не усещам някой да има колебания по този въпрос, а по-скоро за това кое е доброто образование, какво е да си образован, какви са критериите. Според мен в България образованието е традиционна ценност и това обяснява непрекъснатото роене на университети например, но има известно формално отношение, липсва критерий за качество – трябва да имаш диплома, може би да си отличник, нещо да си завършил, за съжаление това не е гаранция за компетентност. Тоест, не се приема за толкова важно какво можеш и знаеш, да не говорим пък как си се изградил в цялост като индивид, а е важно по-скоро да имаш нещо да закачиш на стената. Само дипломата като статутен символ може би; то затова се и купуват дипломи и изпити всъщност – целта е оценката, документът, а не придобиването на умение.

ЗХ: Откъде започва да се изражда представата за образование, която вдъхваме на децата? Как първокласниците стават резигнирали младежи, които не виждат смисъл да учат? 24 май предлага чуден наглед на началото и края на българското образование – от една страна, първокласниците, които още задържат началната си мотивация, от друга страна – абитуриентите, които празнуват като току-що освободени затворници.

ВД: Наистина. Децата си имат естествена вътрешна мотивация да учат, на тях им е интересно. Само че институцията училище, като много други български институции, не е особено насочена към това да служи на човека, на индивида, тя по навик от тоталитарно време служи по-скоро на държавата и на самата себе си, тоест на хората, които я изграждат и управляват. Такава система е много трудно да се промени в крак с модернизирането на обществото, с промените в образователните нужди на децата и в изискванията, на които те ще трябва да отговарят, след като излязат от училище.

ЗХ: Всъщност, системата реагира на проблема, като закостенява още повече; като усложнява материала и предвижда повече санкции, ако не го заучиш; пример за това е смъкването на долния праг на въвеждането на оценки от втори клас вместо от четвърти.

ВД: Точно така, когато се окаже, че използваните сега практики не дават добри резултати, консервативната система предлага решения в стил „още от същото” – тоест, не да променим това, което правим, а да го увеличим количествено. Особено когато става дума за затягане на контрола. Както казва шеговито един приятел, преподавател в американски университет, „Образованието трябва да боли“.

ЗХ: Само че това видимо не помага.

ВД: Абсолютно, то поражда само съпротива.

ЗХ: Нека тръгнем от първи клас, от детето, което – да кажем – влиза в училището за пръв път, не знае какво е това, само вижда колко се вълнуват родителите му, накупили са му какво ли не, облекли са го в нови дрехи и са му връчили един букет. То доскоро е преследвало родителите си с безбройни въпроси “защо”. Какво се случва с него, когато неговото естествено любопитство започва да получава оценки?

ВД: Сценариите за детето зависят от много неща – дали ученето му се удава по-лесно или по-трудно, дали вкъщи го подкрепят или му се карат при трудности – но при всички тези случаи водеща за качеството на ученето ще бъде неговата вътрешна мотивация, интелектуалното му любопитство, интересът към света, който го заобикаля. Децата учат непрекъснато и без да ходят на училище, но те го правят със свое темпо, чрез игра, с движение, използват всичките си сетива, тялото си, експериментират, не се страхуват да правят грешки и да изследват. Но когато грешките им започнат да се наказват, а ученето стане задължение, противопоставено на играта, когато трябва да стоят по 40 минути неподвижно, без да говорят с другите, и да приемат готова информация за неща, които не могат да пипнат, помиришат и разгледат, тогава мотивацията неизбежно спада, децата се разочароват от училището. Външната мотивация, която се въвежда чрез оценките, е доказано неподходяща за работа, която изисква креативност, собствена мисъл, решаване на проблеми. Ако си говорим за съвременни схващания за мотивацията в психологията и педагогиката, системата на моркова и тоягата е, меко казано, поставена под въпрос, особено когато искаме от хората да изпълняват интелектуални задачи. Преди две седмици списание Economist посвети статия на Даниел Пинк, автор на книги по мениджмънт, който от няколко години се занимава с изследване на мотивацията. Той е един от силните гласове, които казват, че външната мотивация на принципа на моркова и тоягата подкопава вътрешната. И че случаите, в които може успешно да се прилагат външни стимули като оценките, са редки. Това не е някаква екстравагантна идея, а е потвърдено многократно в изследвания на психолози и социолози от водещи университети. Външната мотивация може да работи само при тежък и еднообразен труд, който се върши механично – както е било в миналото с наизустяването на учебния материал. Или пък не знам, може би не е в миналото това?

ЗХ: Не е в миналото, за жалост. Тук ми се вижда важна фразата „ученето става задължение“ – тоест, оценките по условие приемат детето като противник, а не като съучастник в процеса на учене…

ВД: Проблемът е може би най-сериозен при децата, които се справят по-трудно с изискванията (а те в момента са доста тесни и унифицирани), защото как ще мотивираш за учене едно дете, на което на 7-8 години училището непрекъснато му казва „не, ти не можеш“, „не, не се справяш“,“другите могат, а ти не“?

ЗХ: Нещо повече – градирането на децата по скалата на оценките предполага, че задължително има запазени роли за такива деца; т.е. това е като пиеса, в която някой задължително трябва да играе най-слабия в класа – в продължение на години.

ВД: А много често такива деца имат някакви други таланти или други методи на учене – или просто в някоя област узряват по-бавно. Но те се чувстват непризнати още в началото и много от тях наистина приемат, че са глупави, а други просто се защитават, като тотално обезценяват училището и самото учене.

ЗХ: Най-често те са попаднали в тези роли случайно – защото моментните им интереси са били съвсем другаде. В първи клас, например, си длъжен да посветиш цялото си време на краснописа, независимо дали точно тогава не те занимават повече полярните мечки или древният свят, отколкото калиграфията. И ако случайно не си пренасочиш бързо интересите, ето, че ще бъдеш последен по краснопис.

ВД: Добре поне, че вече няма оценка по краснопис.

ЗХ: Но в много училища има! Тъй като само в първи клас не са въведени оценки, много учители решават да прескочат тази малка подробност и пишат на учениците си оценки още за ченгелчетата – при това става дума за тройки, четворки с минус.. Понеже позицията на министерството е ясно изразена от смъкването на прага до втори клас, мнозина не се свенят да ги въведат от самото начало.

ВД: Да, това е парадоксално на фона на практиките в останалите европейски страни, например, където моментът на въвеждането на оценките се отлага за по-късно и по-късно. Общо взето, най-рано в прогимназията се започва, но на места и чак в гимназията. Във Финландия, която е традиционно на първо място в международните класации по качество на образованието, оценките се въвеждат в пети клас. В Норвегия, Швейцария – също в пети клас, а в Швеция и Дания – чак в осми.

ЗХ: Значи могат вече да се наблюдават конкретни резултати. Не става въпрос за експеримент с неизяснен край, а за една от съществуващите практики, която може да се наблюдава директно.

ВД: Оценките в началното училище са проблем, между другото, не само за децата, които имат трудности. Тези, на които нещата им се удават с лекота и им е интересно, свикват да получават награди под формата на шестици. По-нататък за тях получаването на по-ниска оценка може да се окаже голяма драма, а мотивацията им за работа, която няма да им донесе похвала, статус или награда, може да спадне до нула. Има една такава история от 1972 г. в Калифорния с един опит за стимулиране на децата да учат повече по математика, разказва я Бети Стърнбърг, бивш щатски комисар по образованието и дългогодишна учителка, аз я прочетох в една нейна статия в Education Week. Идеята била да се насърчи интересът към математиката, като се въведе сложна система от поощрения и стимули, а след всеки успешно преминат модул на децата се давала малка награда. Резултатът бил, че те напълно загубили интерес към самото решаване на задачи и към математиката като занимание, и се фиксирали върху наградата, която трябвало да заслужат. Но истинският проблем дошъл, когато преминали в прогимназията, където вече нямало награди. И тогава те просто отказали да учат математика изобщо. Родителите се принудили да пишат писма до институциите и да се молят на децата им да се дават награди по математика. Нещо подобно може да сполети децата, на които им е било лесно в началното училище и са свикнали винаги да получават хубави оценки.

ЗХ: Съгласна съм, че оценките не са проблем само на „слабите ученици“, както гласи допотопният етикет; всъщност тези, които учат с лекота, още по-бързо губят мотивация да работят според нивото си, защото на тях всъщност им се поставя горна граница на това, което трябва да представят.

ВД: Така е, а и останалите ученици се настройват срещу тях. Въобще оценките пораждат конкуренция и чувството, че успехът ти е зависим от неуспеха на другите.

ЗХ: Това е едно отгоре наложено разслоение – вместо училището да бъде място, където децата да се учат да работят заедно, да решават конфликтите си, се оказва, че то разчита на конфликта като метод за контрол. „Разделяй и владей“ – ако направиш каквото ти казвам, ще обявя на всеослушание, че си нещо повече от Пенчо.

ВД: Като пък Пенчо те нарича зубър и може да използва срещу теб някои други свои предимства, недооценени от образователната система.

ЗХ: Защото вижда в теб съучастник в принудата, упражнявана върху него.

ВД: Това доста силно контрастира с изискванията за умение да се работи в екип, които има всеки съвременен работодател, пък и с нуждите на обществото въобще.

ЗХ: А може би и на твоята собствена нужда да имаш съмишленици, да споделяш интересите си, да постигнеш нещо, за което трябват повече хора.

ВД: Със сигурност, а и от моите спомени ученето в група винаги е било много по-забавно и е отключвало креативност. Просто разединението на обществото може би тръгва още от философията на училището.

ЗХ: Това е интересен въпрос; от една страна налагаме унификация – в учебния материал, от друга страна – пречим на общата работа.

ВД: А и когато трябва просто да възпроизвеждаш информация, няма много място за екипна работа може би.

ЗХ: Това ми се струва друг недостатък на образователната ни система – в нея има много малко свобода, много малко място за инициатива от страна на детето.

ВД: Детето е обект на образованието, а не негов субект.

ЗХ: Да, образованието е нещо, което му се случва. Субектните прояви, дори когато са в посоката, в която го тласка образованието, рядко се насърчават.

ВД: И после чрез оценките му казваме, че е един “калпав обект” или в най-добрия случай – “добър обект”.

ЗХ: И се чудим защо „добрият обект“, „оценяваният с шестици обект“ после не става успешен субект, защо отличниците не стават автоматично водещи личности в обществото.

ВД: Това ме подсеща за още един проблем на оценките – тяхната субективност и относителност. Те са формални, защото една цифра не може да помести цялата многопластовост на преживяването да учиш, да четеш, да придобиваш грамотности и умения. В края на краищата, дори когато оценките се получават с подробен и безпристрастен писмен тест, те пак зависят изключително много от организацията и формулировките на теста, пак не могат да бъдат показателни за качеството на ученето.

ЗХ: Оценката първо отразява само моментното ти състояние, второ е зависима от контекста – общото ниво на класа, да речем, трето – от критерия на проверяващия, който може да бъде най-различен…

ВД: …От нивото на училището, целите му…

ЗХ: Тестовете също не са панацея, защото не могат да отчетат комуникативно умение, дълбочина на разбирането, умение да се изразяваш и т.н.; под привидността на обективното те отчитат формалното.

ВД: И все пак тестовете поне снижават нивото на стреса. Затова са за предпочитане пред устното изпитване в стил „Радини вълнения“, каквото още се практикува в българските училища. Просто не трябва да има изпитване в този вид.

ЗХ: Учителят работи с класа цяла година, той има време да си изгради представа кой как се справя, без да го изправя пред дъската и да устройва театър на класа.

ВД: Да, без тичането до другия клас да питаш „ще изпитва ли днес?“

ЗХ: И без унизителните и за двете страни пазарлъци „ще ме изпитате ли за четворка?“. Без спирането да учиш, защото „вече имам три оценки – достатъчно, за да ми пише срочната“.

ВД: Това е показателно за формализирането на образованието. Ученикът не се интересува от това, което се учи, а само дали ще му се размине, ако не го научи.

ЗХ: По този начин държавата си изпълнява проформа задължението да образова децата така, че да им даде важни умения, които да им бъдат от полза и да им позволяват на свой ред да бъдат полезни. Децата прекарват в училище 12 важни години; нямаме право да пилеем така времето им и да им пробутваме формален сурогат на мястото на истински съдържателното образование, което им дължим. Разбира се, това не може да стане с еднократна мярка, а с дълъг процес от въвеждане на мерки с ясната цел да се подобри мотивацията на учениците. И не мисля, че е здравословен такъв рязък преход. Трябва да се преосмисли начинът, по който се избира и поднася учебният материал. И то преосмисляне на базата на въпроса „какво искаме да им остане в главите реално – първо като умения, после като знания“.

ВД: Да, разбира се, става дума за цялостен процес, който трябва да се инициира, но едно от важните неща, които могат лесно да се направят за българското образование, е най-напред да се премахнат оценките в началното училище и после да се преосмисли системата за оценяване в по-горните класове. А ако в прогимназията остане необходимостта от оценяването като обратна връзка за напредъка на ученика, то трябва да бъде не с число или буква, а с текст и в диалог с детето.

понеделник, 15 март 2010 г.

За отпадането на оценките до 3-и клас

Преди проектозаконът да стане закон, което аз все пак вярвам, че ще стане,
трябва да се случат две неща -
Първо, въпросът трябва да се обсъди с родителски и учителски организации, а не да оставаме с впечатление, че той се решава между министерството и медиите (които заслужават искрена благодарност в лицето на Мариана Векилска от БиТиВи, в-к "Култура" и "Челюсти" по Дарик). Това е само началото.
Второ, трябва да има ясен регламент по какъв начин ще се осъществява обратната връзка. Моето предложение е за залегнали в правилника индивидуални срещи с родителите на всяко дете - една или две на всеки срок. Защо регламентирани? Защото битува нагласата, че да ходиш и да питаш как се справя детето ти е едва ли не форма на натегачество, че да искаш индивидуално отношение означава да искаш нещо повече от това, което получават другите.
Не е така. Едно време учителите ходеха по домовете да разговарят с родителите, да видят какви условия за учене има детето. Разбирам, че в големите градове това би било непосилно в днешно време, но поне в училището индивидуалните срещи могат да се случат.

Водите на март



то е пръчка и камък,
то е краят на пътя,
задушливият пламък
и далечният тътен

стъкълце във пета
то е слънце и хляб,
и нощта, и смъртта,
то е дуло и трап

то е цвят по дъба
и лисича следа
стъпката към ръба
пъпка дрян под леда

вятърната кора
жулната и оголена
урвата под върха,
то е нищо особено

то е вятър разпуснат
то е краят на склона
празно място и устрем
страх, надежда и спомен

бреговете говорят
за водите на март
и сърцето прелива
- радостта, радостта.

Стъпката и пръстта
то е ритъм попътен
и плътта, и костта,
то е бързеят мътен

то е риба, блесна,
пресекливият крясък
пробегът на стрела
полепеният пясък

чуканче на дърво
то е край на отсечка
лумнало зарево
ненадейна засечка

острие, острота
то е гвоздей изтръгнат
дрезгава светлина
млъкнал дрозд, край на кръг

и бетонен панел
в теменужено утро
ненадеен обстрел
от припомнени думи

то е някой в кревата
то е план на дома
хлътването, колата
и калта, и калта.

то е пръски, прескок
и пружина, и полет
то е отглас, оток,
то е локва и пролет

бреговете говорят
за водите на март
и сърцето прелива
- радостта, радостта.

то е пръчка и камък,
то е краят на пътя,
задушливият пламък
и далечният тътен

неделя, 14 март 2010 г.

Според новия проектозакон оценките отпадат!

http://www.btv.bg/news/bulgaria/obrazovanie/story/1887067086-Otpadat_otsenkite_za_uchenitsite_ot_parvi_do_treti_klas.html

Ха дано. Това трябва да се случи, защото:
- децата влизат в училище с естествена мотивация; същата любознателност, с която са ви надували главата с въпросите си. Когато я изместваме с външната мотивация на пръчката и тоягата, ние подменяме тази мотивация с нещо много по-слабо.
- защо по-слабо? Защото има кратковременен ефект (напр. учиш, докато ти оформят бележката за срока, после забравяш), защото е по условие нереална (няма точен критерий, по който да се оценяват децата), защото действа само при механичните дейности, при които не се налага мислене (тип преписване, зазубряне, изпълнение на повтарящи се действия)
- защото намалява способността за индивидуално мислене, тъй като внушава страх от грешка. Човек, който се страхува да сбърка, следва предписания, а не търси свой принос.
- защото създава у родителите фалшивото усещане, че могат малко по малко да спрат да следят какво всъщност знае детето им и да гледат само бележника.
- защото внушава на децата доста отрано "аз съм слаб ученик" или не по-малко вредното "абе аз съм страшен отличник" по време, когато още дори не се е оформил моделът им на учене. Клишетата, с които мислим за самите себе си, могат да се окажат най-сериозната психологическа спънка по-нататък.

Има и още причини да искам това да не остане проектозакон. Също държа да се изпълни обещанието за публично обсъждане и това да стане с участието на граждански и учителски организации.
Но това е само една стъпка. Най-лесната, бих казала. Въвеждам, отменям. Промените в учебната програма също са много нужни, но те няма да настъпят по същия начин - наредихме, изпълниха. За да се състави нова учебна програма, трябва време и труд, сериозни проучвания и много добро напасване между екипите, които работят по отделните предмети, за да може наученото по математика, да речем, да ти върши работа по физика и химия.
Най-важното обаче е да се реши какво искаме да постигнем с образованието, защо му е на обществото да изразходва 12 години от живота на децата, какви бихме желали да излязат оттам.

A/An/The

Ето на какви игри попаднах, докато търсех как да обясня по-забавно на детето a/an/the. По-късно ще преведа някои, а май си струва да се разгледа и цялата страница

http://edition.tefl.net/ideas/games/fun-activities-for-practising-a-an-the/

събота, 13 март 2010 г.

Развиващи игри за из път

Те не струват нищо, обогатяват неусетно езика и скъсяват дългия път.
Повечето ги знам от баща ми, който ги играеше с мен редовно винаги, когато ходехме у бабини ми, което значи поне веднъж седмично. До бабини се вървеше половин час - мнооого дълго разстояние ми се чинеше. Благодарение на тях прописах стихотворения като малка.

1. На рими
(правилата се подразбират. Единият казва дума, другият - нейна рима, и така се редувате да римувате, докато някой не се сеща повече).
Какво развива - речника, фонетичния усет
2. На "с каквото завърша, с такова започни". Викат й още "верижка". Ако си казал "заек", другият трябва да каже нещо с "к", например "крокодил", после ти трябва да кажеш с "л", примерно "лисугер" и т.н. Добре е да има някакво правило, напр. само съществителни. И се подгответе с думи, които започват с "а" :)
Полезна е за правописа на онези думи, дето завършват на звучна съгласна...
3. На синоними. Тази я играх и със студентите си, нямате идея колко е полезна. Играе се като на рими, само че събирате синоними на дадената дума. Най-много има на "глупак" :)
4. На асоциации. Тази я знаете.
5. Обратно говорене. Много е смешна, освен това наистина трябва да знаеш как се пише думата, за да я играеш.
6. Кучето на доктора. Тази е английска, но няма значение. Казвате "Кучето на доктора е..." и детето трябва да каже по едно определение с всяка буква от азбуката. Например: Кучето на доктора е... агресивно. Болно. Въшлясало. Грамадно. Добричко. Ентусиазирано. Жадно. И така нататък!

Ще допълвам.

четвъртък, 11 март 2010 г.

Национална мрежа за децата

Ако се интересувате от проблемите на децата в България, ако сами се опитвате да решите такъв проблем - поне за себе си, за детето си или за по-голяма група деца; ако сам сте сред учредителите на организация, която има за цел да се бори с такива проблеми,
може би ще ви е полезно да разгледате сайта на мрежата от неправителствени организации с такава насоченост. За мен повечето са нови имена, но мога да гарантирам за Асоциация "Родители" и сдружение "Естествено", чиято дейност и участници познавам.
Ако някоя от тези организации ви вълнува, хубаво ще е да се свържете с тях, да се запишете или просто да помогнете с нещо, макар и дребно. Или да съобщите на познатите си.
В крайна сметка те увеличават шанса на отделния човек да бъде чут.

сряда, 10 март 2010 г.

60 Free Science Games

Добра компилация с онлайн игри от различни естествени науки

Колата :)


Ето и Анината кола, направена само от материали, намиращи се в банята - сапун, две капачки, конците за зъби и кръглото капаче от умивалника. За лепило е използван настърган с едната капачка сапун, направен на кашица с малко вода :)

Следващото предизвикателство ще бъде да направи арка от спагети, тиксо и един допълнителен материал. Ако някой реши да се включва, може да постне резултата на собствения си сайт и да ми пише да сложа линк. Или да прати, естествено.

вторник, 9 март 2010 г.

Коли!

Миналоседмичното предизвикателство в "Тhink!" е било да направиш кола само от материали, които намериш в банята. Мислим да опитаме! Защо не пробвате и вие?

Открий съкровището




уебсайт с игри за културното наследство на Югоизточна Европа

1. Идеята е чудесна. Първо - доколкото е история, обяснена за деца и с елементи на игра. Второ, защото се занимава с културното наследство не на отделните страни, а на Балканите като цяло - нещо, в което има много здрав исторически смисъл - повечето от тези паметници са много по-стари от сегашните държави на същата територия; много са част от общи тенденции, които не се разбират добре в изолация.
Въобще по този параграф - браво.
2. Като цяло текстовете са верни. Не личи манипулативност в някоя посока, което си е цяло чудо, когато говорим за оспорвана история.
3. Общо взето е ОК, че културното наследство се представя като "съкровище". Явно това е направено с цел събуждане на интерес у млади любители на Стивънсън и сие. Да, обаче: първо, подобни трикове са евтини и не работят. Вие ако си вземете любовен филм, а то излезе за любовта към Родината, ще се почувствате ли повече патриот? Второ, на мен "открий съкровището" в съчетание с темата за археологически паметници ми навява асоциации с иманярство. Трето, не е много оригинално. Но заглавието е бял кахър, де.
4. Дизайнът! Ужасно е дървен. Гледам, че списъкът със съдействащи организации е доста дълъг, а проектът е финансиран от Британския съвет и е продължил две години и половина - толкова ли не можаха да наемат един художник като хората, а трябва да изглежда като правено от приятел като услуга в извънработно време? Оцветено на Paint? Става въпрос за деца - рисунъкът е изключително важен. Явно са пестили откъдето не трябва.
5. Игрите. Не може под една шапка да се набутат банални и лесни неща (оцветяване с мишка, явно много любим похват), скучни заигравки тип уеб-пъзел (че и с готови места за парченцата) и свързване на елементите на амфитеатър със съответните им гръцки имена, което предполага сериозни познания (ако ги нямаш, свързваш на принципа проба-грешка и не научаваш нищо). Хубаво е да има игри, но не като самоцел, не какви да е - играта трябва да е замислена така, че да действа на въображението или да те предизвиква да използваш знанията си, за да напреднеш в нея. Тя изисква много точна методика. В този си вид секторът "игри" е насипен.
6. Все пак, въпреки тези си минуси, идеята е добра и тъй като на пазара няма нищо друго в тази ниша, бих ви казала да идете и да си я купите, та дори да помогнете на децата си да я харесат, тъй като това би насърчило още хора да работят в тази посока, може би с по-добър резултат. Да, обаче изобщо не съм виждала играта (комплекта от диск и книжка) на пазара. Британският съвет финансирал нещо си, то било произведено, после се изгубило. Сайтът поне съществува, можем да използваме него. На мен ми беше интересно да науча за важните исторически паметници на съседите (особено в Сърбия и Хърватска, за които копче не знам).

P.S. О, не! Обръщение на Първанов на сайта. И тук ли!

понеделник, 8 март 2010 г.

след осми март

...дъщеря ми намери в снега откършено парче от орхидея, прибра го вкъщи и сега си играе на малката Ида, сложила го е в легълцето за кукли :)

март, осми

Този празник е за майка ми, защото никога не ми каза, че трябва да бъда еди-каква си, защото съм момиченце; защото не търпи двойни стандарти. И продължава да си задава въпроси.
Може да не повторя същите отговори, но със сигурност ще запомня въпросите.
Благодаря! Честит празник!

събота, 6 март 2010 г.

Алиса

Няколко часа след като гледахме с детето "Алиса в страната на чудесата" препредавах възторзите си на скептичен приятел. Той не беше гледал филма, но вече не го харесваше, тъй като беше гледал филмче за направата му и се беше подразнил от триизмерната анимация.
В този момент си дадох сметка, че аз изобщо не съм забелязала, че във филма има триизмерна анимация. Като се замислех, може би Заекът... или онова кучеподобно нещо... или чеширският котарак може да са били направени на компютър, но в хода на филма въобще не ми се видяха някакво невиждано в историята на кинематографията чудо.
Въобще и "Алиса", и "Аватар" не ми се сториха толкова различни като ефект - като ефект върху зрителя, имам предвид - от, да кажем, "Междузвездни войни", където също имаше всевъзможни създания, странни земи, премятания и пр. Само дето беше преди двайсетина години и всички тези неща бяха постигнати с добър грим, няколко кинаджийски номера и любезното съдействие на Джим Хенсън.
Нямам нищо против да се правят 3Д. Само ми е леко уморителен този акцент върху метода, сякаш промяната е радикална колкото въвеждането на звука в киното. Нима това означава, че бюджетите на филмите ще трябва да скочат многократно, защото да правиш обикновено кино вече ще е демоде? Но колкото по-високобюджетен е един филм, толкова повече хора ще трябва да го одобрят, респективно толкова по-скучен има вероятност да стане.

Това, слава богу, съвсем не е случаят с "Алиса" на Тим Бъртън. Филмът има индивидуален почерк, собствена заигравка със сюжета; на тези, на които ще им се стори кощунствено, бих предложила да се замислят над абсурда да се канонизира книга, написана с виртуозно презрение към всички правила. Впрочем Бъртън има лайтмотив, който се усеща в целия филм - идеята, че фантазията е спешно необходима, ако не искаш да играеш чужд сюжет. Което, естествено, е резонен въпрос за една екранизация - чий е все пак този сън - на Луис Карол или на Тим Бъртън. На Алиса, отговаря филмът. Е, да, но дали тя е истинската "Алиса"? Тази самоирония се наслагва върху другото сюжетно обяснение на съмненията в самоличността на главната героиня.
От една страна, Алиса не е Алиса, когато не отстоява себе си. От друга страна, принципът на екранизацията изисква да следваш чужд текст. От трета - и това ми се стори съвсем леко и приятно загатнато - когато момичето прочете книгата на шест, девет и седемнайсет години, то се идентифицира по различен начин с героинята, оттук и различните по възраст Алиси. Логично е със съзряването да идва все по-малко вживяване, оттам и нежеланието на порасналата Алиса да убива каквито и да било страшилища, както и периодичното й щипане, за да излезе от "съня".
Впрочем третото обяснение е "вярно с действителността" - наистина "Алиса" е от книгите, които се четат и от възрастни, при това не от носталгия, не от желание да се вдетиниш, нито пък с някакво умиление. Други книги, написани уж за деца и за възрастни, оставят усещането, че или си твърде малък, или си твърде голям за тях; обикновено това се дължи на доза умозрителност, досадно миришеща на поука.
В "Алиса" няма и следа от това; тя е лишена от умозрителност подобно на игра, на танц. Невъзможно е да речеш "какво е искал да каже авторът". Какво иска да каже един гавот? Една жига? Или каквото там танцуваше Лудият шапкар? Танцът може да е изразителен, да затрогва или увлича, но, слава богу, не те преследва с поуки.
Тази танцова, игрова енергия е причината "Алиса" да привлича читатели вече толкова време, при все че - ако гледаме сухо - е една фриволна импровизация върху детски римушки, колода карти и шепа шахматни фигури. И също като танца тя се поддава на множество интерпретации, без да спре да бъде разпознаваема.
Хореографията на Бъртън си струва да се види; не заради каквито и да било технически подробности, а заради увличащото, магнетично изпълнение на Джони Деп и Хелена Бонъм-Картър, които завихрят около себе си целия дигитален или реален ансамбъл и показват, че каквото и да става, филмите ще си останат "игри, в которые играют люди".

петък, 5 март 2010 г.

Четиво

Интересна статия за ефекта на фалшивите елити върху образованието

Няколко извадки...

Така, от всички компоненти на „системата от идеали”, предлагани на младежта от обществото, изброени от Ерик Ериксън, учениците усвояват два-три, а много често само един – ще продължа с думите на Ериксън: „подчинението на лидерите, които като свръхчовешки фигури или „големи братя” стоят над двусмислеността на отношенията „родител-дете”.
------------------------
Нека обобщим. Българското училище не може да възпроизвежда нещо, което обществото не произвежда; то не може да развива мотивации, които обществото като цяло не подкрепя; и не може да съхранява традиции, които не са въплътени в социално поведение, а са експонирани в музеите. Може, но само доколкото отделни личности - учители, родители и представители на културния елит, не са се отказали да защитават значимостта на интелектуалния труд и хуманизиращата роля на знанието. И, разбира се, доколкото всеки български ученик, полагайки успешно изпит по английски език, може да замине за някой западен университет.

Ето моя отговор

четвъртък, 4 март 2010 г.

Корици и разделители



Идеята е на Игор Удушливи, ако правилно разчитам името :), повече може да се прочете тук, на неговата страница
http://www.icoeye.com/blog/?p=125
и тук, в прекрасния блог "Дизайн на книгата" на доц. Веселина Вълканова:
http://designknigoizd.blogspot.com/2010/01/blog-post_22.html

Играта на Амос Оз

Преди месец и нещо чудесният израелски писател Амос Оз разказа на пресконференцията си в НДК как като бил малък, родителите му го мъкнели с тях по техни си работи.
Обикновено си приказвали с други възрастни в някое кафене, а той скучаел покрай тях.
Сделката била кротуване срещу торта.
И тъй като тортите били вкусни, но кротуването - трудна задача, когато разговорът ти е безкрайно досаден, той си измислил следната игра:
Избирал си някой непознат в кафенето и започвал да си измисля истории за него. Всякакви небивалици - кой има брат-близнак и в момента е изпратен да се представи за него, но трепери да не се издаде, кой има седем деца, от които три свирят ужасно на виолончело, какво ли не.
Според номинирания за Нобел (и напълно заслужаващ наградата) Амос Оз тъкмо това го направило писател.

След като във вторник подложих детето си на задължението да кротува в кафене и обстойно мъмрене, след като кротуването й се видя непосилно, реших да й разкажа за номера на Амос Оз. Писателка може да не стане, но играта ми се струва все по-прекрасна, тъй като развива интерес към другите хора, желание да погледнеш света през техните очи - пък било и за малко.
Опитайте.

Още от Амос Оз:
http://book-on-corner.blogspot.com/2009/12/blog-post.html

(За Ордена на чаената лъжичка :))

сряда, 3 март 2010 г.

Чаплин

Детските филми са предназначени за деца. Това обаче не значи, че децата са способни да разберат само тях.
Изключително удоволствие е да гледаш Чаплин заедно с детето си, почти няма нужда да обясняваш (извън "спокойно, ще се върне хлапето"), ни да четеш субтитри :) Благодаря на майка ми и баща ми, които преди много години ги гледаха с мен.

Събирам предложения и за други "филми за големи", които човек може да сподели.

Пролет

Les p'tits loups du jazz

Третомартенско

Честит Трети март.

Този празник ме кара да се чувствам неловко. Несигурна. Не че центърът на родолюбието ми е бил оперативно отстранен, но когато чуя "Гордей се, че си българин!", нещо в мен потръпва.
Не, и срам не изпитвам. Но не ми харесва насоченият пръст, който вменява задължението да се гордееш с националността си. Първо, защото задължението да чувстваш еди-що си е гаранция за лицемерие, каквото виждаме ежедневно; безкрайно горди - на думи - българи, които старателно и последователно предпочитат какво да е чуждо пред своето. Гордостта не е противоположното на срама - тя е другото му лице. А когато става въпрос за нещо толкова сложно като национална история, хеле пък близка, спойката между тях е неизбежна.
Второ, не виждам защо да се гордея или срамувам за неща, които не са моя лична заслуга. И да предавам тази гордост и вина нататък, на децата си. Нямам заслуга за приносите на другите, освен ако не се опитам да ги повторя. И обратно.
Трето, и най-важното, гордостта и срамът не водят до някакво продуктивно поведение, а само до безспирен медиен кич и до непрестанно повтаряне кое къде как било и къде сме били ние спрямо него, а не спрямо себе си.

Затова смятам да избегна националната гордост и да говоря вместо това за национално самоуважение. Националното самоуважение е уважението към общото.

То включва уважение към езика, чистотата и богатството му; уважение към общите пространства (омръзнаха ми горди българи, гордо плюещи по тротоара), към лицемерно превъзнасяната и безогледно затривана природа, уважение към всичко, което следва да ни прави повече едно цяло и по-малко отделни електрони - училищата, общото здравеопазване и т.н. Под уважение разбирам и публично несъгласие с нещата, които им пречат да бъдат истински полезни.

Под национално самоуважение разбирам повече самостоятелно мислене и по-малко сляпо копиране.
Повече стремеж към реален принос и по-малко биене в гърдите, че "и ний сме дали".
Повече внимание и опазване на наследството, по-малко перчене с него. (Изложбата The Grandeur of Bulgariа, представяща колекцията на Черепа, е крещящ пример за второто).
По-малко монументи, но по-чисти улици.

Затова пожелавам на децата ни по-малко гордост и повече достойнство.
Честита свобода.

вторник, 2 март 2010 г.

дъжд

Благодарности на Силвия за това видео :)

За Похамонтас и взаимоучителната метода

Навън вали. Доста гадно и кално е. Ако останеше на мен, не бих излизала въобще. Трябва обаче да взема детето от училище. По пътя зяпаме кръговете в локвите. Наистина, те пък са ужасно красиви. Ренесансови едни такива.
- Това са концентрични кръгове - викам. - Където пада капката, там е центърът. От една капка стават много кръгчета, ама имат общ център, виж, много красиво става. Вкъщи можем да си направим такива с пергела.
- Ами, с пергела - отговаря. - Вземаме една купичка вода, пускаме чешмата да капе и готово.
- Дааа, ама можем и от цветна хартия да ги изрежем и да си ги запазим.
- Аха (превод: да бе. Режи си ги ти). А онзи ден, като гледах "Похамонтас" (!), една върба направи такова кръгче и й каза: "Виж колко е малко и колко голямо става после, ама все някой трябва да го започне".

Обучение в движение, наистина. От Похамонтас.

понеделник, 1 март 2010 г.

Третият учител

Казват, че третият учител - след семейството и училището - била средата. Ако не разбирам погрешно, има се предвид визуалната среда в училище, мястото за учене...
но по-вярно ми се струва да кажем, че третият учител е средата в нейната цялост, градът, в който живеем, боклуците, които прескачаме, крясъците наоколо, ежедневните подминавани абсурди.
Нещо повече, тези неща влияят два пъти.
Един път сами по себе си, като факт от битието.
Втори път - чрез нашата реакция спрямо тях. Какво ще направим, ще се направим ли на слепи, ще се опитаме ли - дори залудо - нещо да променим, на кой път ще се откажем...
Ето ти "Човек и общество". На живо.

Честита баба Марта!




Да сте бели и червени, здрави и засмени!

Установих, че с моята слабост към покривките на бели и червени квадратчета май целогодишно празнувам първи март :)