вторник, 21 декември 2010 г.

За един широк дебат за образованието

Има ли нужда от промяна в българското образование?
Да, безспорно. През последните няколко години се обнародват все по-тревожни данни за ниската степен на ефективна грамотност у учениците (т.е. може и да умеят да четат, но не знаят какво са прочели), слабата мотивация, хаосът в учебните програми и ниското доверие в институцията на училището като цяло.

В същото време последните десетилетия бяха време на радикални промени в образователните системи на много страни, промени, дошли от дебати между психолози, опитни учители и образователни експерти за най-ефективната и полезна за децата форма на обучение. Тези промени изцяло подминаха България.
Не че в образователната област липсват реформи – напротив, на всяка година-две от министерството спускат някакви нови наредби. Но промените, настъпили в образователната система от 1989г. насам, са повече козметични и „на парче” – без обновление на основните принципи, а само с отделни, налагани отгоре промени като въвеждането на матурите или промяната в материала за определен клас по определен предмет (често в посока допълнително усложняване) – промени, които не правят училищната система по-добра, а по-хаотична и несъгласувана.
Тъй като не са продукт на широк дебат, а се осъществяват със заповед отгоре надолу, те по условие не са трайни, защото следващото правителство с лекота може да измисли нещо коренно различно. В същото време йерархията в структурата на образованието не предполага въпросните реформи да бъдат добре обосновани, като се вземе предвид мнението на всички засегнати страни – например на учителите, които трябва да съберат невъзможно количество материал в ограничен брой часове (без да имат изобщо време за достатъчно упражнения) или на учениците, принудени да сменят програмата по време на самото си обучение, понякога на няколко пъти.
Очевидно моделът за промяна отгоре надолу е неефективен. Пресен пример за това е въпросът с оценките в началния курс, които трябваше да бъдат премахнати още тази година – уж имаше съгласие по въпроса от страна на министерството. Впоследствие те бяха обвързани с новия проектозакон, в който се примесиха куп други необосновани реформи, после този проектозакон се закучи по един или друг повод и месеци след обявеното министерско решение нямаме никакъв резултат.

В този смисъл е малко наивно да очакваме държавата сама да поиска да реформира своето образование, да поеме пълната отговорност за неговото качество и да покани различни заинтересовани групи в обществото да участват във вземането на решение. Тя няма интерес от предизвикване на широк дебат, който би припомнил, че е нейно задължение да изпълнява социалните услуги като образование и здравеопазване по силата на обществения договор; и че тя е постоянно отговорна пред обществото за тяхното качество, а не ги отпуска по милост и по свое усмотрение.
Не демонизирам конкретните хора, които работят в институциите – дори да има сред тях такива, които съзнават нуждата от сериозни промени, мащабът на необходимата реформа е такъв, че тя може да бъде предприета само при широк обществен консенсус.

С други думи: хората и организациите, които искат цялостна, а не козметична, трайна, а не мимолетна реформа, трябва да я поискат публично, да я поискат заедно, като преди това се разберат помежду си какво точно искат да представлява тя. Тази задача не е никак лека, но би било безотговорно да я наричаме утопична и да се отказваме от нея. Още повече, че през последните години тя стана реално по-постижима, доколкото се появиха повече независими организации, които работят за подобряване на образованието в един или друг негов аспект; по-широк интерес от страна на обществото и наченки на дебат какво правим, за да осигурим като нация конкурентно и смислено образование на децата си. Подобен дебат засяга всички ни, защото е част от по-сериозния въпрос накъде искаме да върви страната ни.

Подобен обществен дебат е възможен само ако различните организации, които намират промяната за неотложна, по някакъв начин координират действията си и привлекат останалите заинтересовани групи да споделят мнението си и да бъдат участници в изграждането на нова концепция. В момента те започват да правят тъкмо това. В сряда, 15-и декември, представители на асоциация „Родители”, читалище „Бъдеще сега”, Дружество на психолозите, фондация „Отворено общество”, представител на ученическа организация, представители на учителското съсловие и на бизнеса се събраха, за да обсъдят какво е необходимо, за да може един подобен разговор в обществото не само да започне, а и да бъде ефективен. И още – кои други организации и прослойки трябва да се включат, за да не се получи нов тип решаване „in absentia”, тоест в отсъствието на засегнатите лица. И още – какво е точно мястото на образователната администрация в подобен дебат.
Мащабът на въпросите е огромен, задачата изглежда извънредно сложна и трудоемка, ала тъкмо по тази причина ми се струва, че няма оправдания тя да бъде отлагана.

1 коментар:

  1. Формирането на кадри в системата е друг, много наболял и много неотложен въпрос. Не знам дали някой университет в България е готов да дискутира отговорно и съзнателно по въпроса.
    Съгласна съм с всяка дума от текста Ви. Дано нещата се задвижат най-сетне.

    ОтговорИзтриване