сряда, 14 юли 2010 г.

За празната касичка и други хубавини

Когато бях малка, царуваше идеята, че децата трябва да се учат на спестовност, като си събират монетки в касичка. И аз имах такава, една синичка, но нямах ключ за нея, естествено. Събирах пари, за да купя кола на татко. Когато станах шести клас и видях, че май наникъде не съм с колата, почнах да изтръсквам от касичката по двайсет стотинки, за да ходя в новооткритото заведение до вкъщи в ранния следобед, да си поръчвам сок и да блаженствам, четейки "Съкровището в сребърното езеро" на масичка до фонтана. Разбира се, чувствах се смътно виновна, че не се възпитавам в спестовност, както е било предвидено.
Е, касичката на Ането не се заключва и преди няколко дни тя решила да направи с помощта на баба си основна инвентаризация; събирали монети, смятали и установили, че разполага с двайсет лева - сума, която за нея е нещо огромно, граничещо с абстракцията.
Заранта ме помоли да вляза в сайта на "Импресия" и да видя колко струват мастилата - последният път се беше заковала пред един калиграфски комплект, който беше много скъп и директно й беше отказан. Сега си намери китайски туш в специална вазичка, купи си го със събраните стотинки (каката се смя много и се зарадва на дребните) и го прегръщаше гордо по време на цялата дълга разходка, както не се е радвала на никой от подаръците, които сме й правили.


Всъщност, като се замисля, далеч по-добър урок по спестовност е детето да похарчи събралата се в някакъв момент сума, докато тя все още има значение за него и докато нещата, които може да купи с нея - необразователна играчка, загадъчно-примамлив предмет от витрина или просто голяма торба шоколади - още крие някаква важност.
Иначе да пораснеш и да установиш, че събираното толкова време богатство струва колкото обелките на картофа е доста антивъзпитателно, не мислите ли?

А китайският туш си е супер.

1 коментар: