сряда, 2 юни 2010 г.

Какво изпускаме, като честваме Ботев, вместо да го четем

"...мълчим и с вяра в туй робско племе
чакаме и ний ред за свобода".

Ботев далеч не е само патос.
Както впрочем и Вазов. За Захари Стоянов да не говорим.

Как се заглушава критичният им глас?
С духова музика, със сирени, със слова и заря. И като се поднесат на учениците така, че рядко някой да тръгне да мисли самостоятелно какво всъщност са писали.

3 коментара:

  1. Наистина, точно тези патетични истории ни пращат в други вселени. Колкото и да ме е срам да си призная, аз лично мразех и Ботев и Левски в училище... за мен те не бяха хора, а някакви странни свещени крави ... даже и крави не бяха, а предмети. Да не говорим, че все си мислех, че са старци. Такива едни страшни и драматични образи ... дано днешните деца се запознават и с техните човешки слабости .

    ОтговорИзтриване
  2. Миналата година препрочетох части от "Записките" на Захари Стоянов. Сякаш изобщо не ги бях чела, толкова тъга, скепсис, надежда видях в тях. Хеле описанието на Бенковски на Оборище беше съсипващо.

    ОтговорИзтриване