събота, 15 май 2010 г.

Как да научим детето си да измисля истории?

Не можете да го научите, защото то умее това по-добре от вас. Всички деца имат талант да измислят невероятни сюжети – било за да намерят мистериозно и вълнуващо обяснение на някоя беля, било за да привлекат вниманието ви, когато най-сетне сте се добрали до днешния вестник, било просто така, за удоволствие.
Техните истории са устни, незаписани, каквито впрочем са и началата на самата литература. Те са оригинални, защото малкото дете още не познава клишетата. Могат да са кратки – първото стихотворение на дъщеря ми беше от три думи, “Жираф на двора”, или пространни, като историята на принцесата, която помогнала на едно малко змейче и в замяна неговите родители я научили да лети и да бълва огън.
С времето обаче детето често получава от възрастните множество сигнали, които го карат да престане с измислиците си. Те могат да бъдат директни – например когато объркаме невинната измислица с лъжа или когато му казваме да млъкне и да ни остави на мира най-сетне; - или непреки, както когато бързаме да редактираме творенията му по подобие на нещо познато, когато му задаваме повече диктовки и преразкази, и го караме да учи наизуст чужди произведения, без да обърнем пропорционално внимание на развитието на неговата собствена способност да пише. Колко често караме децата в началния курс да рецитират стихотворения, в които някой възрастен говори от тяхно име и изразява чувствата, които децата се смятат за “длъжни” да изпитват? Така постепенно детето решава, че неговите творения няма да са ценни, ако не приличат на тези от читанката. Така в началния курс нерядко се появяват подражателни стихотворения, чието качество варира в зависимост от ползвания модел. В имитацията сама по себе си няма нищо лошо; тя развива езиковата сръчност така, както прерисуването развива наблюдателността и фината моторика. Важно е обаче да показваме на детето, че не е задължително да следва този модел, да му дадем достатъчна свобода и увереност, че литературата не е непременно стихче за майката или родината, а може да бъде най-различни неща.
Първото условие за това е да изслушваме неговите истории поне със същото внимание, с което посрещаме рисунките му; да записваме поне част от тях, да ги покажем на близките си, защо не и да помогнем на детето да ги превърне в книжка или да ги разиграе като куклен театър.
Но детето обича да споделя не само завършените истории, а дори наченките на някакви хрумвания; то няма още онова понятие за авторство, според което историите са собственост на един човек и трябва да бъдат съвършени, преди да се отпечатат и да стигнат до читателя. На детето му е приятно да играе на измисляне заедно с вас – колкото по-неформално, толкова по-добре, например като си говорите щуротии, докато чакате автобуса, като съчинявате заедно невероятни истории за нещата от ежедневието ви – да речем, за какво си говорят нощем чорапите в чекмеджето му – или като обръщате с главата надолу познатите му произведения. Много идеи за подобни игри има в “Граматика на фантазията” на Джани Родари, но самото дете ще ви подскаже и нови. Играта на измисляне е много полезна, защото тя показва на детето свободата и удоволствието от истинското творчество.
Когато то е уверено в способността си – и правото си – да измисля нещо свое, можете да му обърнете внимание и върху направата на любимите му приказки и стихотворения – по възможност по-простичко. Покажете му, че освен начало и край приказките обикновено започват с някакъв проблем, който после се разрешава след някакво приключение. Думите “завръзка” и “развръзка”, с които се наричат тези неща, звучат уж сложно, но всъщност можем образно да си ги представим като едно възелче в историята, което накрая трябва да се разплете.

Следва продължение

Няма коментари:

Публикуване на коментар