четвъртък, 22 април 2010 г.

От Ива за "Не бях аз!"

“НЕ БЯХ АЗ!” Грета Каролат и Сузане Майс, изд. “Дамян Яков”

Тази книжка е с много хубави картинки, което беше и причината да я купя. Напомни ми като стил “Не бъди тъжен, къртичко Монти”.
За съжаление, само картинките напомнят за предишната.
Тук историята е за три животинчета, които остават сами за ½ час. Майките им отиват до магазина, като преди това се уговарят какво не бива да правят децата. Сами по себе си забраните са доста .... странни – да не се доближават до хладилника и въобще да не ходят в кухнята, най-добре да не ходят и в хола. Разбира се, трите деца обещават да си играят само с плюшените играчки. И, разбира се, те не си спазват обещанието.
Сътворяват един абсолютно деструктивен погром, който завършва с частична смяна на интериора – нацелувани от начервени устнички възглавници, изрисувани с фулмастер тапети и леко наводнение в хола.
Когато майките се прибират, децата отиват невинно да си играят с плюшените играчки на терасата.
Естествено, майките скоро виждат какво се е случило, но децата съчиняват историята за една маймуна и нейното дете, които обвиняват за всичко.
Тук майките намират оригинален изход от ситуацията, използвайки детския прийом, за да стигнат до истината. Заключват хладилника и обвиняват за това маймуната. Така децата, за да похапнат, си признават за всичките пакости.
Поуката е ясна – не лъжи. Децата ми стигнаха до този извод веднага.
Стигнаха и до един друг обаче – че това са едни доста зле възпитани деца. Това, което притеснява в цялата история /като оставим настрана оставянето им сами/, е явната злонамереност на действията им. Те се споглеждат и дружно атакуват апартамента, чудейки се каква щуротия да сътворят. Целият този погром не става в процеса на игра, когато те, увлечени, не забелязват какво са свършили, а част от него е сътворен съвсем тенденциозно. Начинът, по който реагират, когато се връщат майките им показва абсолютно съзнаване на пакостите, които са свършили. В същото време начинът, по който са описани върпосните пакости, подсказва за една твърде малка възраст /ако приемем, че стават случайно в играта/, в която децата не осъзнават, че са направили беля. Ако пък е злонамерено, то това съответно води до извода за едно доста лошо възпитание и въпроса защо, аджеба, оставяш децата сами, ако вършат такива щуротии.
Т.е. получава се едно противоречие. През цялото четене, бях прекъсвана от въпроси. Ясно е, че за да се изведе линията на ‘пакост – опит за скриване посредством лъжа – признаване’, трябва да се случи нещо щуро, но щеше да е много по-оправдано, ако те случайно правеха тези неща, вместо да ги извършват едва ли не заговорнически. Защото така съдават впечатлнието за някаква злосторност, от което страда поуката. Едно от децата ми каза “е, аз не бих направила и половината от тези неща, така че няма да ми се налага да измисля нещо, за да се скрия”. Т.е. не знам доколко децата се идентифицират с тези персонажи, за да могат и да осмислят извода, който странно защо е по-скоро “не лъжи”, отколкото “не унищожавай нарочно къщата, в която живееш”.
Като прибавим към това и прекалената диалогичност на книжката, в която се загубваш на моменти, не мисля, че бих я препоръчала.
Освен ако не ви се гледат хубави картинки. Те наистина са хубави.

Няма коментари:

Публикуване на коментар