вторник, 6 април 2010 г.

За Ането - из една латвийска приказка


Как Лесът и Мъглата мълчали заедно

Лесът има много приятели, с които си прекарва добре – приятели, с които говори, боричка се, играе и пее хиляди песни.
Винаги има какво да си каже с Утрото, Деня, Вечерта и Нощта. Понякога Лесът разисква с някой от тези приятели практическите проблеми на гъбената реколта или атмосферната влажност, която може да бъде по-загадъчна и от най-далечния елшак.
Бурята е особено интересен противник на Леса в състезанията. Когато се боричкат, и Лесът, и Бурята се вживяват. В разгара на битката забравят за спортсменството и понякога се нараняват, докато накрая не се опомнят, успокоят и сдобрят.
Пеенето обаче никого не наранява. Тъкмо напротив – помага да заздравеят нанесените в битка рани и намалява гнева, който неволно се надига по време на боричкането.
Лесът много обича да пее, но не е солист по характер. Той се отпуска, когато пее в хор – колкото по-голям, толкова по-добре, а най-много обича големия общ хор, в който тънките гласове на звездите се смесват с дълбоките гласове на земята, пътищата, кучетата-пазачи и релсите.
Лесът има голямо сърце и много приятели. При него почти непрекъснато се чуват разговори, песни, шеги, игри и състезания.
Една от приятелките му – Мъглата – е особено важна. С нея Лесът мълчи.
Когато Мъглата дойде и застане съвсем близо до него, той замълчава и така мълчаливо споделя с приятелката си най-съкровените си мисли и чувства.
Лесът мълчаливо предава на Мъглата тревогата си, че просеките, които Хората непрекъснато разширяват, един ден ще се съберат и ще се превърнат в една голяма Просека, по-силна и от Бурята, която толкова се вживява в боричкането.
Лесът мълчаливо разказва на Мъглата за прекрасната си идея: от доста време тайно се опитва да отгледа едни чудни шишарки и реси от най-хубавите ели, борове и брези, тъй че някой ден в близко бъдеще да завали златно семе, от което да поникнат фантастични борови, елхови и брезови фиданки, смесени и широколистни гори, както и специални видове за повторно залесяване на блатата. Тези великолепни дървета щяха да израснат тъй кичести, че никой не ще поиска да вдигне ръка или брадва срещу им.
И така мълчаливо той споделя с Мъглата страха си, че няма да знае как или няма да успее да отгледа такива реси и шишарки преди Просеката да победи.
Мъглата никога нищо не казва. Тя също мълчи, но не го прави само за удоволствие. Мъглата мълчи заедно с Леса. Нейното мълчание е чувствително и приятелско. И почти винаги идва момента, когато и за двамата – за Леса и Мъглата – настъпва пълното споделено мълчание, дълбоко и понякога златно, защото носи цвета на златния дъжд семена, за който тъй пламенно си мечтае Лесът.
И винаги, когато Мъглата си отива тъй неусетно, както е дошла, Лесът остава убеден, че съвсем скоро ще успее да отгледа вълшебните реси и шишарки.
Лесът може да разчита на споделеното им мълчание не само в радостни мигове, но и когато е тъжен; не само в хубави дни, но и в мрачни.
Например през тежките дни след организираната от хората надпревара с джипове, когато Лесът получи своя дял не само от бръмчене, ругатни и шепот, а и от мълчание.
Ревящите джипове не само бяха профучали по трасето, прокарано през една от просеките и по пясъчните пътеки, но и бяха пресякли и премазали младите фиданки край тях. Късно през нощта, когато блъсканицата била свършила, Лесът изтерзан и объркан до дън душа се опитал да разбере какво се било случило. Но кой можел да проумее защо Големият мравчи път бил напълно разрушен и защо хиляди живи създания били изчезнали без следа от лицето на земята? Кой можел да повярва, че големите машини можели да бъдат толкова разрушителни и да изпотъпчат ниските горски кътчета, където всеки боровинков храст бил живописен като малък бонзай в японски пейзаж?
Лесът изобщо не можел да проумее как някой може да участва в такъв безмозъчен вандализъм; страшен гняв и дълбока тъга го изпълнили.
- Хората са тъй зли! – провикнал се той към Нощта, която състрадателно се опитала да обвие раните му в мрак. – Те са по-големи зверове от вълците, по-отровни са от змиите! Те убиват и разрушават само за удоволствие!
- Но не всички! Дори не повечето от тях! – Нощта лично се била уверила в това и искала да бъде справедлива. Но Лесът звучал тъй горчиво, че тя изгубила желание да му говори за мнозинството от Хората. – Да, мнозина сред тях са жестоки и безсърдечни – съгласила се с него тя, тъй като и това било вярно. – Струва ми се, че в тоя свят има все повече жестокост...
- Аз ще си отмъстя на Хората! – заплашил Лесът, защото освен че съчувствала на тъгата му, Нощта била подхранила и гнева му. – Имам много оръжия: отровни гъби, падащи дървета, диви зверове, зли духове и блуждаещи огньове...няма да им простя на тези Хора!
- Ти сам после ще се чувстваш зле! Ще се срамуваш и ще ги съжаляваш! – предказала Бурята, която била дошла да се бори с Леса. Но като видяла какво му били причинили джиповете, размислила. Като усетила в какво яростно настроение е Лесът, колко твърда била мрачната му решителност, Бурята не се опитала да предсказва повече, а застанала на негова страна. – Наистина трябва да им се даде урок! Аз ще ти помогна – двамата заедно ще им видим сметката за нула време!
- Хората преобръщат всичко наопаки и всичко разрушават; нямат ни най-малък усет за красота! Затова не заслужават нищо красиво! – Подкрепата на Нощта и Бурята разпалила жаждата за мътст на Леса и го убедила, че според него врагът нямал никакви добри качества. – Какъв глупак бях, да искам да дам на света дара на този вълшебен дъжд от златни семена!
- Не е вярно! – възразили Звездите, които искали да разширят хоризонтите му, за да погледне на своето нещастие с различни очи, да премисли всичко и може би да си възвърне душевното спокойствие. – Самите те са създали необикновени градове и градини... – Но като почувствали, че Лесът е убеден в правотата на мислите и действията си, Звездите решили, че няма смисъл да го разубеждават. Предвид това, което виждал край себе си, решили да се съгласят с него. – Така е- човешката представа за красивото често е извънредно плитка. Рядко оценяват красота, която не могат да пипнат!
Нощта, Бурята и Звездите не изоставили Леса в този труден момент. Както обикновено, приятелите му били до него. Те изслушали тъгата му и го подкрепили в гнева му.
На зазоряване Нощта, Бурята и Звездите оставили Леса все тъй пълен с горчивина и жажда за мъст. Но той не останал дълго сам. Неусетно дошла Мъглата и застанала близо до своя приятел Леса, чиито рани още не били заздравели, а болката му не била намаляла. Макар да искал да говори и може би дори да вика, той замълчал както винаги. Мълчаливо споделил с Мъглата мъката си и скръбта си за убитите мравки, болката си от жестокостта на Хората. Мълчаливо й разкрил желанието си за мъст и тревогите си за изхода от битката. После, не щеш ли, мълчаливо изказал съмненията си в правотата на своите действия, срама от омразата и тъгата от факта, че вече няма да сътвори златен дъжд от семена...
Както обикновено, Мъглата мълчала. Доколкото било възможно, мълчала по-съчувствено и нежно от друг път. А после дошъл мигът, в който и у двамата – и в Леса, и в Мъглата – се възцарила тишина. Този път било не само дълбока, а тъжна и болезнена.
Но освен това – колко странно – по-златиста от друг път, сякаш казвала, че съвсем-съвсем скоро ще завалят златни семена и ще валят дълго време.
Когато Мъглата изчезнала неусетно, Лесът се заел да лекува раните си. Не било лесно, но бил воден от желанието колкото се може по-скоро да опита нова техника за отглеждане на вълшебни шишарки. Само преди миг му хрумнала необикновената идея боровете и елите да обърнат шишарките си към слънцето като слънчогледи, за да улавят по-добре светлината. Повече от всичко на света му се искало да докаже това.

1 коментар: