вторник, 23 март 2010 г.

Природонаучният музей в София

Ето едно място, където категорично не обичам да ходя. Днес ми се наложи, защото първите класове от училището на дъщеря ми трябваше да ходят задължително там и на мен ми дожаля за класната им - представих си ясно и, както се оказа, реалистично, трийсетина деца, които се гонят и боричкат в зала с нагъсто разположени стъклени витрини, докато следващите трийсет чакат на вратата и подвикват. Тръгнах с тях, хванала за ръка този, който ми се стори най-големият разбойник, като му обясних да внимава, защото дамската ми чанта е от кожа на носорог, който съм уловила лично в честна схватка (тук не ми беше твърде еко посланието, обаче чантата си е сива :)), опитах да усмирявам още двама-трима в непосредствена близост, но не беше хич лесно.

А самият музей... честно казано, при все опита ми с носорозите, тръпки ме побиват от това място. Боях се дали децата няма да усетят цялата грозота на това да натъпчеш кожата на убитото животно със слама и да го сложиш във витрина в уж естествена поза; боях се дали няма да попитат показаните бебета животни специално ли са убити, за да бъдат сложени в музея. А човешкият скелет на какъв човек е бил точно. Чудех се какво да кажа за птиците, при положение че вкъщи е паника и треперене заради синьото ни папагалче, което става все по-малко вълнисто, намираме куп перушинки и още не сме установили със сигурност скубе ли се, другото ли го скубе или си сменя бебешката перушина, както ни поуспокоиха вчера в магазина. В музея също имаше множество папагалчета, не по-малко красиви от нашето. Мъртви и накачулени зад стъкло. Не съм безмерно жалостива, не съм и вегетарианка за жалост, но това място при все това ми се стори грозно.

Затова пък на връщане разбойникът, когото държах за ръка, трижди ми се обясни в любов и ми поднесе прясно ошмулена от бетонна саксия китка :)

Носорогът:

4 коментара:

  1. Само да те успокоя, че като малка обожавах да ходя в този музей. Никога не съм харесвала препарирани животни, но и никога не съм ги възприемала като такива точно там. Сега вероятно бих гледала от друга гледна точка и всяко нещо би значило друго нещо, но някога ми беше страшно важно (татко ме водеше) и интересно (като започнеш със студения под, минеш през щраусовото яйце и свършиш с едни полублагородни камъни, които отговаряха на зодиакалните знаци в една витрина на приземния етаж...). И някакви неща във формалин помня, че ме изпълваха с благоговение, хаха...

    ОтговорИзтриване
  2. Аз заведох дъщерята миналото лято и тя остана толкова впечатлена и очарована, че и сега и сега продължава да го споменава.
    Аз обаче бях обзета от мисли подобни на твоите, съчетани с искрен ужас от залата в която животните не са във витрини. Признавам си, че изтръпнах там и че още като си спомня ми е много неприятен спомена. Ходили сме и в зоопарка, но там въобще не ми се е случвало нещо такова.
    Но пък детето беше възхитено. Особено от хилядите мушици и други буболечки набити на топлийки на последния етаж.

    ОтговорИзтриване
  3. Всъщност и Ането не се впечатли от факта на препарирането. И формалинът не я интересуваше, а не е като да не обича да задава неудобни въпроси детето.
    Повече я вълнуваше къде са най-големите змии.

    А аз й крих очите, като гледахме "Падането" и стигнахме до момента с колбите формалин.
    (друг е въпросът, че от този филм си излязохме скоропостижно в момента, в който убиха маймунката).

    ОтговорИзтриване
  4. Много е хубав блога...следя го с интерес. Продължавай в същия дух!
    Весели празници и поздрави на Ани!

    ОтговорИзтриване