понеделник, 8 февруари 2010 г.

За Селинджър

Откакто след 1989-а година стана срамно да използваш фразата "велик писател-хуманист", българската литературна критика взе въобще да избягва писателите-хуманисти и особено тези, при които смисълът може да бъде усетен и без някакви специални теории, при това - ужас - и от т.нар. подрастващи. Да вземем например Селинджър - изключително трудно е да оригиналничиш за негова сметка, както принципно е трудно да се правиш на умен пред някой, който казва нещо смислено в прав текст.
Разказите на Селинджър са сякаш от друго време - времето, когато читателите не са се свеняли да кажат, че се опитват да подражават на литературен герой; времето, когато самоусъвършенстването не е било отделен тип литература, наредена някъде между готварските книги и наръчниците за отслабване, а самият смисъл на съществуването; когато една книга можела да бъде хем философска, хем разбираема, хем достатъчно горчива, за да не бъде ширпотреба.
Обичам Селинджър заради омерзението, което придружава любовта; то ме кара да му вярвам. Харесвам героите му, защото ми се приисква да съм като тях, въпреки че до един се провалят, депресират, самоубиват; харесвам го заради най-съкровеното пожелание, което съм чувала, пожеланието да останем "с непокътнати способности".
Мир на праха му.

2 коментара:

  1. И Сароян е такъв... Не знам защо и как, някаква странна асоциативна верига, навярно, но те двамата винаги ми вървят заедно... до степен, в която трябва да се замислям Тигърът на Лора не беше ли на Селинджър и обратното...

    ОтговорИзтриване
  2. "когато изляза от тази стая, ще съществувам само в съзнанието на моите познати.със същият успех бих могъл да бъда и портокалова кора"-цитат по памет от теди.най-любимият ми негов герой.
    дори само да си поприказваш за селинджър е приятно.

    ОтговорИзтриване