събота, 6 февруари 2010 г.

Ще учи, де ще иде

Много родители смятат мотивирането на децата за нещо пожелателно, но в никакъв случай задължително. В крайна сметка винаги могат да тропнат с крак, да забранят любимия филм, компютърните игри, любимите сладкиши, да не му говорят на "говедото" (да, често се чува такава квалификация) и т.н. Та нали за толкова неща успяват да го принудят! Колко му е да заповядат да учи? Къде ще иде детето, та да не го прави, още повече когато е подложено на двоен натиск, от училище и от вкъщи?

Моля, не подценявайте децата. Те разполагат с множество механизми да отразят този натиск, много от тях подсъзнателни. Например могат да гледат тъпо. Нещо повече, могат последователно да се провалят, докато и вие се съгласите, че в даденото нещо не ги бива, след като ученето по въпросния предмет е станало ужасно тегаво и за вас.
За разлика от неподчинението, неспособността не води до преки наказания; детето прекарва изискваното време над учебника, т.е. подчинява се външно, но вътрешно е изградило куп прегради и просто не желае да вникне в урока, защото точно този вътрешен бастион срещу знанието се оказва последната крепост на неговото достойнство.
На лекциите по методика се говори за "the resistance to learning", съпротива срещу знанието. Тази метафора ми харесва и може да бъде продължена: като използваме жандармерийски методи за принуждаване към учене, ние възпитаваме един малък боец от Съпротивата :)

Знанието е привилегия, както е било векове наред. То трябва да бъде предлагано тъкмо по този начин, тъкмо както Том Сойер благородно предоставя на приятелите си възможността да побоядисат малко оградата му. Не преследвайте детето с новите думи по английски, нито с математическите теореми; по-скоро вирнете нос и му заявете, че знаете много як трик за смятане на ей онези задачи, ама няма да му го кажете, ако не ви даде от бонбоните си. Но и това не е задължително; просто уважавайте достойнството му и интересите му.

Няма коментари:

Публикуване на коментар