събота, 30 януари 2010 г.

Некомпетентен ли е родителят?

Още преди да се сдобия с първокласничка, приятелките с по-големи деца започнаха да ме питат на какво ще я пращам. Ще видиш, казваха, всички ще ходят на по един-два езика, на шах, на балет, инструмент... Случаите всъщност са различни, но действително познавам първолаче, което ходи (по желание на родителите си) на немски, английски, пиано, балет, спортни танци и керамика. Френски учи вкъщи.

Не само първолаците са подложени на "peer pressure", натиска на себеподобните. Новоизпеченият родител на първокласник, слушайки за какво става въпрос, лесно може да се поддаде на паниката, че едва ли не опропастява шансовете на детето си, като не го е записал на ракетостроене още отсега. Тази паника се подклажда от представата за пазарната джунгла, където (както е тръгнало) всички освен чадото ще говорят по няколко европейски езика плюс урду и нанджурски, ще бъдат компютърни факири и виртуозни музиканти, съответно и ще завземат всички така привлекателни работни места.

Съответно родителите влизат в сериозни разходи и полагат огромни усилия, за да водят детето на всичко това. Както ми обясниха, пак преди началото на първи клас, "отсега да си знаете, че един от вас ще работи развождач на дете".
Разбира се, пазарът на частните школи, курсове и уроци е една много стабилна индустрия, която се изхранва именно от тази паника. Всички имат интерес да обяснят на родителя, че лично той е съвсем некомпетентен да предаде на детето си нужните познания и умения. Той може да знае добре чужд език, да се справя добре с математиката или с танците, но народната мъдрост гласи, че не било добре сам да учиш детето си.

А дали това е в интерес на самото дете? Дали шестте часа Алианс в събота или ежедневното разкарване насам-натам след училище няма да му изземат времето, през което само би могло да полюбопитства за нещо, да следва интересите си, да изпробва нещо да направи, като евентуално помоли за помощ някой близък възрастен?
Притеснява ме концепцията, че знанието е нещо, което се случва извън къщи и което някак си все не си достатъчно компетентен да постигнеш сам или с помощта на близките си. А всъщност най-сигурните знания и умения придобиваме именно така - благодарение на естественото си развитие, подпомагани от семейството си. Така проговаряме, така прохождаме, така - в повечето случаи - се научаваме да четем (защото това обичайно се случва вкъщи). Ако повече си вярваме и повече се вглеждаме в детето и неговите интереси, можем да го научим на не по-малко ценни неща от безбройните школи.
При това е далеч по-приятно.

9 коментара:

  1. Хубав блог!
    Да ти е честит!
    Така е за съжаление... Колкото по-малко време с детето, толкова по-модерен и грижовен родител в хорските очи...

    ОтговорИзтриване
  2. Мисля, че родителят трябва да е в правото си да прецени дали ще учи детето у дома, или ще го записва някъде, и на какво, и доколко. Това с оглед на семейството и на самото детето. Колкото деца, толкова и случаи; същото важи и за семействата. Универсално вярно за мене е, че искаме най-доброто за децата си, и е хубаво да познаваме алтернативите, за да можем да направим избор.
    Не е приятно да има peer pressure, че родителят нищо не знае и нищо не може и че непременно някой друг трябва да му учи детето на определено нещо. Обратното обаче, че родителят всичко знае и всичко може, и това да се абсолютизира и прехвърля върху което и да е семейство и което и да е дете, може да породи не по-малко peer pressure.
    Моята лична позиция е за правото на избор - какво, за кого, доколко.

    ОтговорИзтриване
  3. Абсолютно съгласна... но понякога peer pressure наистина идва в повече. Защото родителите са много склонни на манипулиране чрез вина.
    Родителят не знае и не може всичко; аз, например, не мога да науча детето да свири на инструмент, ако би желало; но ако иска нещо от това, което мога, бих била щастлива да предам нататък.
    Не става въпрос за абсолютизиране на ролята на родителя, а за малко смъкване на императива задължително да го записваш на пет неща и да хвърчиш насам-натам. Това е стандартът в момента и просто исках да кажа на тези, на които не им се следва това, да не се чувстват твърде виновни.

    ОтговорИзтриване
  4. Когато бях малка, исках да правя две неща - да рисувам и да свиря на пиано. Майка ми бъкел не разбираше от рисуване, но беше пианистка. И въпреки това се наложи да ме запише и на двете неща в близкото читалище.

    Защо? Защото вкъщи ученето не ставаше - въпреки че тя е отличен педагог, с мен не можеше да излезе на глава. Все пак когато си си вкъщи, разсейващите фактори са безкрайно много - посред свиренето ще отидеш да си вземеш нещо от хладилника, ще се заиграеш с котката, ще питаш нещо странично...

    Та, въпреки че съм против родителите да си записват децата на безброй частни уроци (защото е тормоз както за тях, така и за самите деца), бих изтъкнала, че за научаването на някои неща чуждата и по-концентриране обстановка спомага много!

    ОтговорИзтриване
  5. хм... вкъщи наистина уроците не изглеждат така, както на чуждо място. Най-малкото няма нужда да бъдат концентрирани в един час! Напр. аз предпочитам да уча английски с мюмлето на отрязъци от по 10 минути, горе-долу колкото трае естествената концентрация; колкото е нужно да изиграеш игра или да прочетеш кратка приказка. После прекратявам, преди да й е доскучало, ходим заедно до хладилника и казвам, че сега си имам друга работа - самата истина, - но по-късно ще поиграем пак. Тези кратки занимания, пръснати сравнително начесто, дават за мен по-добър ефект.
    Не знам как е с пианото, мен ме отписаха още в предучилищната, защото съм била музикален инвалид (впрочем по-късно пропях чисто).

    ОтговорИзтриване
  6. Домашното обучение понякога е възпрепятствано не само от факта, че обстановката вкъщи действа прекалено отпускащо, но и заради поставянето на родителския авторитет под съмнение. Изглежда чудесно да можеш да преподаваш на собственото си дете, а то с радост и без напрежение да усвоява. Но често на детето му е трудно да възприеме родителя си като учител. Нещо като баба ти да ти е класна: "Добър ден, другарко бабо" - както се налагаше на една моя съученичка да казва в първи клас.
    Често, когато се опитвам да обясня нещо на детето, то ми каза: "Откъде знаеш? Не съм сигурен, че е така!" Въпросното незачитне на авторитета на родителите се разпростира дори до техните приятели (учителката му по пиано) или роднини (учителката му по руски).

    ОтговорИзтриване
  7. Може би; но това е само понякога, авторитетът зависи от обстоятелствата и от характера на отношенията. Може би детето има причини да се бунтува срещу обучаващия го възрастен? Може би не му се учи това? Само предполагам. Мюмлето засега твърдо ми вярва :)
    А че е трудно да възприемеш родителя си като учител (във формална обстановка), трудно е. И не защото му нямаш вяра, а защото не искаш да го делиш. Бясна ревност ме гонеше към всички ученици на майка ми, хем в клас никога не съм я виждала. Как така ще идват вкъщи да я видят! Как така ще си говори с тях, ще ги хвали! Тя е моя! Не ми стигаше брат ми... :)

    ОтговорИзтриване
  8. Мда, със сигурност зависи и от темперамента на детето. Не бих искала тук да затвърждавам някакви стереотипи, но ми се струва, че при момчетата по-често водещ мотив е желанието да наложат собствената си воля, докато на момичетата повече им харесва да мислят в съзвучие с възрастните. Това най-общо и с ясното съзнание, че е прекалено грубо обобщение. Най-честата реплика, която чувам от сина ми, е: "Най-много мразя да си права!"...

    ОтговорИзтриване
  9. Хаха, ех, да беше само той така... :)

    ОтговорИзтриване