събота, 30 януари 2010 г.

Коментар х 2: Where the Wild Things Are

Ето каква щуротия ми хрумна преди седмица: да пишем двойна рецензия за всичко, което гледаме заедно с Ането. Т.е. едно мнение на възрастен и едно детско.
Започваме с "Където бродят дивите неща"; надявам се процесът да бъде полезен и за двете ни. Сега се готвим за "Падингтън". Ще ги пращаме за публикация в "Култура", пък докогато ни търпят :)

Та:
Две рецензии
за
“Където бродят дивите неща”

Аз:

Масовият европеец има навика да обича, презирайки, американската масова култура. Този навик буди вайкания толкова отдавна, че бих го нарекла втора природа – ако не мислех, че бройката е неточна и природата всъщност е първа, а причините да харесваме безобразни комедии и малоумни екшъни са точно в насладата от предизвикателството към твърде подредената, по женски ценяща хармонията европейска култура-майка.
Ние избираме да виждаме блокбъстъра в американското кино, защото той хем подхранва самомнителната ни представа за себе си, хем ни доставя удоволствието – гледайки го – да участваме в разрушаването на онова, което би трябвало да крепим. Културата де.
Доказателство за избирателната американофилия на средностатистическия европеец е вносът на детска литература от САЩ. Неговата йерархия е подредена не спрямо мястото на определена книга в американската култура, а спрямо стереотипа за “американски продукт за бързо четене”, налаган на претенциозния уж тукашен пазар.
Така “заливането” с американска продукция остава на ниво свръхкомерсиални книжлета, отпечатани от Егмонт подир някой филм и равняващи се по литературна стойност на продаваните в “Макдоналдс” екшън фигурки; в същото време истински ценената от двете страни на Атлантика литература остава строго отграничена.
До такава степен сме свикнали с европейската класика, че за нас е немислимо нормален човек да отглежда детето си без Астрид Линдгрен. Но ето че отвъд океана тя изобщо не е част от канона на детската литература. Да, и на мен ум не ми го побира. Но американците си имат свои класически детски произведения, които оформят различен разказ от този, с който сме свикнали ние. И се страхувам, че този разказ съвсем не е толкова плитък, нито толкова комерсиален, колкото сме свикнали да мислим.
В него влизат звънките абсурдистки римушки на д-р Зойс, прекрасната тъжна “Даващото дърво” на Шел Силвърщайн, “Лека нощ, луна” на Маргарет Уайз Браун и "Мрежата на Шарлот" на Е.Б. Уайт. “Където бродят дивите неща”, който тръгва по кината, е екранизация по една от тези класики, които вече доста дълго остават непознати за европейците, защото не пасват на стереотипите на обичащото американски пуканки европейско То.
Сюжетът е пределно прост. Едно момче се държи лошо, обзето от внезапен гняв. Пращат го да си легне без вечеря, а то заминава за един остров, където среща Дивите неща. Те го правят свой крал и си устройват дивашко празненство. После момчето решава да се върне вкъщи, където вечерята му е още топла.
Както виждате, не се случва кой знае какво. Интересно е какво не се случва, излъганите очаквания на възпитателстващия родител, свикнал някъде из фабулата непослушанието да бъде наказано.
Нищо подобно.
Очарованието на книгата се крие в това, че тя признава открито пред четящото я дете, че импулсът да рушиш, да се оставиш на дивото в себе си, да изразяваш гняв и агресия може да донесе наслада. Няма порицание, няма “Макс се уплаши от дивите същества и дълбоко съжали, че не е слушал майка си”. Напротив, целият сюжет е едно свободно разгръщане на разрушителните фантазии. Ницще би рекъл, че е триумф на дионисиевското над аполоновото начало, още повече, че има и див танц в гората. Неудобно ми е някак да го цитирам, когато става въпрос за детска книга от десет изречения, но е факт, че филмът (създаден съвместно от режисьора Спайк Джоунс и автора Морис Сендак) повтаря и усилва именно това послание. Да, приятно е да бъдеш див. Да, това е някакво решение, когато не можеш да отреагираш на страха по друг начин. Да, когато рушиш, се чувстваш силен. Възрастните рядко казват тези неща на децата – сякаш те няма да ги открият сами. “Където бродят дивите неща” въздейства именно затова, защото е абсолютно честен по тези въпроси. След което можем да му повярваме, когато допълва, че никакво дивеене няма да ни предпази от самотата или скръбта.
И че връщането към хармонията на топлата вечеря трябва да бъде въпрос на избор, а не въпрос на страх.

Тя:
Малко е страшен, но иначе ми харесва. Беше красиво, като се возеше с лодката. Съществата се караха много, но въпреки това бяха готини. Каръл ми беше симпатичен, не мога да обясня защо.

Няма коментари:

Публикуване на коментар