неделя, 20 ноември 2016 г.

На път за божурите

Отдавна не съм писала тук, и неслучайно.
Не писах, защото се съмнявах в отговорите, които се опитвах да дам.
Не писах, защото имах нужда от време да слушам света, който спори с мен ежедневно, и да помисля в какво е прав.
Не писах, защото твърде много ме влечеше да кажа на какво трябва да се учат децата, а децата ми растат и красивите ми манифести се разпукват. Защото работих с много учители и се чувствах неловко като градски човек, отишъл на село да засади една леха божури, които после няма да е там да полива, и да каже на онези, на които пръстта е влязла в пукнатините на кожата, „така се прави!”. Защото бях в училището към изправителния дом в Бойчиновци и се опитвах да помогна на хората, които се чудеха как да стане така, че 16-годишни момчета да се научат да четат. Или поне да разберат защо е важно. И други неща, като добро и зло, колкото и да не е прието. Въобще имах да уча.

Много обичам русоистките приказки за образованието и, разбира се, като майка редовно се приспивам с тях. Моите деца са прекрасни и нищо по-малко не е добро за тях. Затова тази вечер бих ги завела, наум, на предложената от Олга Николова разходка до поляната с божурите; да пипнат стъблото, да почувстват „онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето”, и да ме попитат за главата и торса му или нещо още по-хубаво, както впрочем умеят. За да ги заведа дотам обаче, се налага да минем през доста места, които не са поляна с божури. Да спра радиото, по което текат новини или нещо, дето не е баш най-добър образец на изкуството (то пък новините едни образци). Да ги облека по-дебелшко и да ги кача в асансьора, където петгодишната е още твърде малка да се види в потрошеното огледало. Да прегазим калта до блока, като внимаваме за посипаните стъкла; два пъти ги почиствах, трети път ще ми дойде много. Да почакаме на спирката; слава Богу, има хора, тъй че няма да ни е страх от кучетата. Бихме могли да започнем откривателството оттук – вглеждайки се в кучетата, в хората или в страха, ама няма да звучи толкова красиво като жужащата поляна и, боя се, вие ще се откажете да се разхождате с нас.
Образованието обаче често представлява точно такава разходка; на света няма само божури.
То не е упражнение за богати родители, а път, който трябва да извървиш с малкото човече, за да не е само, когато открива какво да прави с болката, със страха си, с желанието да общува и налудните неща, които му пречат. Ех, и със сюблимното, за което говори Олга – ако имате късмет, ако вие самите можете да го видите, общо взето децата са по-добри в това, особено малките. Ще го видят и в калта до блока, няма нужда даже да ги водите по ниските склонове на Плана, където слънцето се провира между сухите треви изпод тежките сиви облаци. Това е подарък, който те ви дават, не вие на тях. Стоите, слушате и когато урокът свърши, обърсвате носа на учителя, връзвате му обувките и го вземате на конче, защото се е уморил.


Има обаче разлика между това да извървиш с едно дете част от пътя му – с дете, което ти се доверява, например твоето – и това да повториш упражнението с трийсет деца, измежду което поне пет ще се сбият, две ще хукнат в друга посока, като едното от тях ще отмъкне божура, за да пуска листчетата във врата на другото. Онова, което е валидно за домашното възпитание, не винаги е приложимо в масовото образование. Не че не си струва да имаме пред очите си първото, когато се занимаваме с второто. Струва си да вдигаме по-горе билото, майстори. Впрочем в „Теди” на Селинджър се предлага точно същата идея, за която говори Олга Николова, само че не с божур, а със слон. Селинджър обаче не е утопист и разказът свършва малко по-иначе.
Този текст няма да завърши с някаква диаметрално противоположна теза, той не е защита на бетонните образователни халета, на тестовете и сухоежбината. Но е вяра в опита на хората, които се занимават с това реално, на място, с ресурса на своите знания и своя характер. Може невинаги в час да се чува как пеят сферите, но това не прави труда им безсмислен или банален.
Преди повече от сто години братът на моя прадядо е носил на гръб черна дъска, глобус и пергел (от онези големите дървени пергели, дето пишат с тебешир) от Лозенград до родното си село Хиделий, където бил учител. Очевидно е вярвал в смисъла селските деца да знаят да четат и да смятат, да познават континентите и да знаят, че има и друг свят освен техния. Иначе вероятно не са им липсвали възможности да се взрат в естеството, което наоколо е било изобилно. И сега в гетото естество колкото щеш.

Когато говорим за образование за всички, нека не забравяме, че това става само с много учители, които имат вяра в собствения си характер и собствените си знания, а не биват непрекъснато разколебавани, поучавани, подритвани като някаква полуинтелигенция, която трябва да бъде под постоянен контрол, защото собствен ум няма. Да, би било прекрасно натискът върху тях да отслабне, тъй щото да имат право да заведат децата до божурите, да им позволят съзерцание и откривателство. Междувременно обаче би било добре ние самите да се научим да слушаме, преди да им поставяме цели.

понеделник, 10 октомври 2016 г.

Писалище, пиано :)

Кукленската къща има нова собственичка, Ния. Затова се полага и ново обзавеждане :) В следващите дни - разкази в картинки как се прави кресло и канапе с раирана тапицерия. 
Нотите на пианото са по съвсем реална (и доста популярна) мелодия. Дали ще я познае някой?



четвъртък, 8 септември 2016 г.

Очаквайте!

video

Когато преди няколко месеца художничката Мария Налбантова ни каза за какво е новата й книга, ние бяхме съкрушени... вече имахме цели две книги за мечки, "Когато искам да мълча" и "Чутовното нашествие на мечките в Сицилия".
А после я видяхме... и веднага нямаше начин да се откажем.
Защото такива книги сме виждали само в най-хубавите книжарници към най-хубавите галерии по света.
Защото Мария има въображение, безпогрешен вкус и точна ръка.
Защото книгата е абсолютно вълшебна.
Играе със сенки.
И смисли.
Със сенките на смислите!

Елате да я видите на живо на премиерата в "Перото" на 19-и септември!

петък, 20 май 2016 г.

Как се прескача коза на теория, или против формата на изпита по литература след 7-и клас


Ще започна с едно срамно признание.
Когато бях в седми клас, учителят по физическо ме дръпна настрана и ме изпита на теория. Искаше да ми пише шестица, за да „не ми разваля успеха”,а аз четири години стигах предпоследна на спринта, пльосвах се по корем на третата лицева опора и ужасно се страхувах да прескоча козата. Затова той извърши генерална подмяна – поиска ми знания вместо умения.
Не че не съм благодарна (най-вече заради бъдещата слабост към едно момче, също изпитвано на теория по физическо), но си представям какво би било, ако неговият пример беше въведен на общо основание. За да влязат в националния отбор например, волейболистите ни би трябвало да рецитират правилата на волейбола и да могат да изчислят под колко именно градуса трябва да се удари топката в определена ситуация.  Квалифициран готвач би бил онзи, който може да изреди, за точно фиксирано време, колко белтъчини, въглехидрати, мазнини, минерали и витамини се съдържат във всяка от основните храни, до каква температура се загрява олиото и до колко сантиметра ще се надигне хлябът при определени условия на печене. Не ми се мисли какво би представлявал един изпит в балетното училище. Нито какво би представлявал един мач, един обяд или един балет при подобни обстоятелства.

Защо разказвам тези глупости? Защото от месеци наблюдавам на какво учи децата изпитът по литература в края на седми клас.  И изводите са доста обезсърчителни за мен – и като филолог, и като родител.
1.       Знанията са по-важни от уменията.
Умението да пишеш е напълно изключено от формата. Няма нито едно място в матурата, където ученикът да може да покаже минимално творчество, да предаде своя мисъл. Вместо това той или тя трябва да загражда „верните” отговори, да формулира теза с предварително назубрени ключови думи и да преразкаже чужд текст според определени правила.
2.       Не се опитвай да разбереш сам текста.
Всяко литературно произведение има единствено правилно тълкование, което се задава отгоре. Свободните разсъждения се наказват, защото дори изводите ти да са логични и аргументирани, няма къде да ги докажеш.  Твоята работа е да предвидиш какво се очаква от теб и да го изпълниш. Какво от това, че въпросният отговор може да е грешен? (Дилемата на повечето ни приятели, писатели и литературоведи – дали да научат децата си да лъжат,  казвайки например, че „Вазов е първият български писател”, или все пак да ги научат наистина?)
3.       Българската литература има функциите на слово преди тържествена заря.
Ако не си чел произведението, пробвай с пет-шест патриотични клишета, все някое ще стане. Съдейки по програмата, работата на българския писател е да вика „Слава, слава!” и от време на време да хули враговете. Писателите също нямат право на собствено мнение – ако някъде са го изказали, тези им редове никога няма да влязат в изпитната материя. В програмата на сайта на МОН дори е указано кой точно откъс от произведението следва да се прочете! В крайна сметка българският писател се оказва хидра с много глави, но с единна идеологическа същност.
4.       Литературните термини са маймунски език, който трябва да назубриш от списък и после да забравиш. Няма никакво съответствие между разпределението на часовете и тематичния обхват на изпита. Прекрасно е учениците да знаят какви трикове използва литературата, за да бъде убедително красива, и дори да се научат как да ползват част от тях в собствената си реч. Така биха могли да вникнат по-дълбоко в текста, който четат, и да разсъждават върху него на ралични нива. Тази работа изисква много  и разнообразни примери, както и демонстрации в живата реч. Вместо това се зубрят като телефонния указател – без оглед на употребата. Затова и предизвикват въпроса „за какво ми е всичко това” – на който училището не иска да отговори.
5.       Най-умен от най-умните е онзи, който не отговори веднага както си мисли, че очакват от него, ами съумее да предугади скритата воля на висшестоящия. Не се хване, с други думи, на „подвеждащите въпроси”. Тази висша форма на угодничество се изтръгва чрез заплахата за „проваленото бъдеще”. Под нея ясно личи физиономията на Иван Дмитрич Червяков, опитващ се да отгатне по лицето на статския генерал Бризжалов какво точно го чака заради едната кихавица. Колко унизително е това?

Ето какво получаваме срещу тези уроци – мисля, гимназиалните учители и университетските преподаватели-хуманитаристи ще потвърдят:
Получаваме ученици, които се страхуват да мислят самостоятелно, защото очакват това да се санкционира. Угоднически умове, които са безпомощни пред текста, ако нямат заповед как точно да го четат.
Имаме хора, които не разбират смисъла на научния език, нито виждат хуманитаристиката като  място, в което могат да проявят логика, да водят аргументиран спор.
Имаме деца, които се отказват рано да четат българска литература – какъв е смисълът, ако тя наистина казва едно и също, както ги учим? Други се отказват да четат класиката изобщо, трети се отказват изобщо да четат.
Мнозина стават цинични и решават, че пътят към успеха минава през неискреността.

За да постигнем тези резултати, ние полагаме извънредни усилия – и караме децата да правят същото.

петък, 2 октомври 2015 г.

Кестенова соната

Всяка есен ужасно ме е яд, че не успявам да измисля какво друго да правя с кестените, освен да им се радвам, да ги събирам по джобовете си и да ги трупам по лавиците.
Тази есен обаче всичко си дойде на мястото.

За "Музейко" и цвета на луната

Преди дни във в-к "Дума" излезе статията на Борис Данков "Вземете си "Музейко", оставете ни Ян Бибиян". Макар начинът на писане да издава, че авторът не се е водил точно от логиката (нито от преки познания за това, за което говори), реших да отговоря, защото всъщност темата за българския ракурс занимаваше всички, работили повече от три години върху концепцията за детския център. Само че не по начина, по който е свикнал г-н Данков, а без клишета и без миризма на мускалчета.


Защо в „Музейко” се говори толкова много за съвременна българска наука?

Защото българските учени определено се нуждаят от повече обществено признание в страна, където министрите си позволяват да говорят за БАН като за група „синодални старци”; където държавата традиционно гледа на разходите за наука като за „на гол тумбак чифте пищови”, за разлика например от цветните фонтани и лувърите.
Защото е хубаво българските деца да чувстват, че хората, които правят големи, полезни за всички открития, могат да се казват като тях.

Защо няма секвоя, евкалипт, кокосова палма, а бреза, хвойна, липа и пр.?

Защото няма нужда да пътуваш, за да изучаваш света. Можеш да започнеш от своята улица. Нещо повече – добре е да започнеш от нея, защото ако я познаваш добре, ще знаеш дали има някакъв проблем и ще намериш решение.  Искахме да избегнем „котловинната” нагласа, че онова, което се случва по света – включително екологичните кризи – не ни засяга.
И друго. Българската природа не е нещо скучно, което можем да си затрупаме с боклуци, да си изсечем и залеем с бетон, защото на кого му трябва, а после да си внесем палми в саксии. Тя се състои от живи организми, растения и животни, които също като нас са се родили тук. Струва си да учим децата да се отнасят добре с тези свои „съотечественици” и да живеят в равновесие с тях.

Защо археологията заема толкова важна част от етажа, посветен на миналото?

Защото искаме да провокираме искрено любопитство към историята – такава, каквато е, а не такава, каквато пасва на лозунгите ни. Ако надникнете в археологическия дневник, ще видите, че археолозите там много внимават да не доизмислят и да не доразкрасяват – защото веднъж „дописана”, истината може безвъзвратно да се изгуби.  А с нея и отговорите, които може да ни даде.

Космосът американски ли е? Или съветски?
Космосът не е ничий. Представата, че той "принадлежи" на някоя държава, напомня за онзи виц за луната, която съветските космонавти боядисали в червено, американските астронавти написали отгоре "Кока-кола", а македонците погледнали нагоре и въздъхнали "Луно, луно, земьо македонска..."   Всъщност акцентът в "космическата част" е чисто български - космическата оранжерия "СВЕТ", чийто макет децата могат да сглобят, е разработена от учени от БАН - факт, който ми достави истинско удоволствие и който за съжаление е малко популяризиран от нашите медии. Дано пък се сетят.


Защо „Музейко” не е финансиран от българския бюджет?

Въпросът е реторичен. Знам само, че десетките български учени, художници, автори, аниматори, организатори и изпълнители на целия проект щяха много да се радват, ако нашата страна имаше практика да финансира такива неща. А и никой не пречи това да става занапред. Има откъде да се започне – защо не и от детски литературни музеи. За среща с Ян Бибиян, може би? 

петък, 19 юни 2015 г.

Праистория за мъници

Всичко започна с това, че беше студено, а ние бяхме в Докторската по къс ръкав.
И СУ беше отворен.
И Палеонтологическият музей като по чудо работеше, макар да почакахме малко.
И баткото, който ни отключи, си пишеше нещо и не ни се скара, че пипахме дейнотериума.
А дейнотериумът не беше жив, както се опасяваше Ния.
И никой не се възхити на любимата ми вкаменелост от муха (поне така изглежда).

И уж знам, че в музей не се ходи просто така, а подготвен със занимания, и хем наскоро от "Експлораториум" ни бяха подсказали точно с праистория какво може да се прави. Ама ние сме малки за там.

Затова, като се прибрахме, си направихме сами кости от солено тесто (използвах случая да обясня за ставите). Ния направи и охлювче, което кръстихме амонит. А също и коте, което не беше праисторическо, ама котета винаги трябват. Жалко, че се счупи опашката при печенето.
На другата сутрин зарових "палеонтологическата находка" в градината, а после бързо трябваше да я "открием", защото заваля и шансовете на соленото тесто не изглеждаха добри.
Поне четиригодишните винаги се радват, като намерят каквото сами са скрили.

На другия ден правихме пещера. Трябват ви едно одеяло, някакво голямо цвете в саксия, малко клончета (моливи в случая) и електрически чаени свещи (взехме назаем от нашата кака, която си ги купи по Коледа от Икеа). Имахме и стар шперплат, боядисан от едната страна в боя за черна дъска, той свърши работа за стена на пещерата, за да можем да си правим пещерни рисунки. Иначе мислех да взема кашон, който да ползвам за същата цел.

Последно свършихме с Тефи, Тегумай и Тешумай, първобитните герои от "Приказки" на Киплинг. Беше трудно, защото някои хора не ми дават да чета там, където няма картинки. И винаги, когато има стихчета, искат да пея. От друга страна хармонията може и да не е била изобретена, знам ли :)