четвъртък, 8 септември 2016 г.

Очаквайте!

video

Когато преди няколко месеца художничката Мария Налбантова ни каза за какво е новата й книга, ние бяхме съкрушени... вече имахме цели две книги за мечки, "Когато искам да мълча" и "Чутовното нашествие на мечките в Сицилия".
А после я видяхме... и веднага нямаше начин да се откажем.
Защото такива книги сме виждали само в най-хубавите книжарници към най-хубавите галерии по света.
Защото Мария има въображение, безпогрешен вкус и точна ръка.
Защото книгата е абсолютно вълшебна.
Играе със сенки.
И смисли.
Със сенките на смислите!

Елате да я видите на живо на премиерата в "Перото" на 19-и септември!

петък, 20 май 2016 г.

Как се прескача коза на теория, или против формата на изпита по литература след 7-и клас


Ще започна с едно срамно признание.
Когато бях в седми клас, учителят по физическо ме дръпна настрана и ме изпита на теория. Искаше да ми пише шестица, за да „не ми разваля успеха”,а аз четири години стигах предпоследна на спринта, пльосвах се по корем на третата лицева опора и ужасно се страхувах да прескоча козата. Затова той извърши генерална подмяна – поиска ми знания вместо умения.
Не че не съм благодарна (най-вече заради бъдещата слабост към едно момче, също изпитвано на теория по физическо), но си представям какво би било, ако неговият пример беше въведен на общо основание. За да влязат в националния отбор например, волейболистите ни би трябвало да рецитират правилата на волейбола и да могат да изчислят под колко именно градуса трябва да се удари топката в определена ситуация.  Квалифициран готвач би бил онзи, който може да изреди, за точно фиксирано време, колко белтъчини, въглехидрати, мазнини, минерали и витамини се съдържат във всяка от основните храни, до каква температура се загрява олиото и до колко сантиметра ще се надигне хлябът при определени условия на печене. Не ми се мисли какво би представлявал един изпит в балетното училище. Нито какво би представлявал един мач, един обяд или един балет при подобни обстоятелства.

Защо разказвам тези глупости? Защото от месеци наблюдавам на какво учи децата изпитът по литература в края на седми клас.  И изводите са доста обезсърчителни за мен – и като филолог, и като родител.
1.       Знанията са по-важни от уменията.
Умението да пишеш е напълно изключено от формата. Няма нито едно място в матурата, където ученикът да може да покаже минимално творчество, да предаде своя мисъл. Вместо това той или тя трябва да загражда „верните” отговори, да формулира теза с предварително назубрени ключови думи и да преразкаже чужд текст според определени правила.
2.       Не се опитвай да разбереш сам текста.
Всяко литературно произведение има единствено правилно тълкование, което се задава отгоре. Свободните разсъждения се наказват, защото дори изводите ти да са логични и аргументирани, няма къде да ги докажеш.  Твоята работа е да предвидиш какво се очаква от теб и да го изпълниш. Какво от това, че въпросният отговор може да е грешен? (Дилемата на повечето ни приятели, писатели и литературоведи – дали да научат децата си да лъжат,  казвайки например, че „Вазов е първият български писател”, или все пак да ги научат наистина?)
3.       Българската литература има функциите на слово преди тържествена заря.
Ако не си чел произведението, пробвай с пет-шест патриотични клишета, все някое ще стане. Съдейки по програмата, работата на българския писател е да вика „Слава, слава!” и от време на време да хули враговете. Писателите също нямат право на собствено мнение – ако някъде са го изказали, тези им редове никога няма да влязат в изпитната материя. В програмата на сайта на МОН дори е указано кой точно откъс от произведението следва да се прочете! В крайна сметка българският писател се оказва хидра с много глави, но с единна идеологическа същност.
4.       Литературните термини са маймунски език, който трябва да назубриш от списък и после да забравиш. Няма никакво съответствие между разпределението на часовете и тематичния обхват на изпита. Прекрасно е учениците да знаят какви трикове използва литературата, за да бъде убедително красива, и дори да се научат как да ползват част от тях в собствената си реч. Така биха могли да вникнат по-дълбоко в текста, който четат, и да разсъждават върху него на ралични нива. Тази работа изисква много  и разнообразни примери, както и демонстрации в живата реч. Вместо това се зубрят като телефонния указател – без оглед на употребата. Затова и предизвикват въпроса „за какво ми е всичко това” – на който училището не иска да отговори.
5.       Най-умен от най-умните е онзи, който не отговори веднага както си мисли, че очакват от него, ами съумее да предугади скритата воля на висшестоящия. Не се хване, с други думи, на „подвеждащите въпроси”. Тази висша форма на угодничество се изтръгва чрез заплахата за „проваленото бъдеще”. Под нея ясно личи физиономията на Иван Дмитрич Червяков, опитващ се да отгатне по лицето на статския генерал Бризжалов какво точно го чака заради едната кихавица. Колко унизително е това?

Ето какво получаваме срещу тези уроци – мисля, гимназиалните учители и университетските преподаватели-хуманитаристи ще потвърдят:
Получаваме ученици, които се страхуват да мислят самостоятелно, защото очакват това да се санкционира. Угоднически умове, които са безпомощни пред текста, ако нямат заповед как точно да го четат.
Имаме хора, които не разбират смисъла на научния език, нито виждат хуманитаристиката като  място, в което могат да проявят логика, да водят аргументиран спор.
Имаме деца, които се отказват рано да четат българска литература – какъв е смисълът, ако тя наистина казва едно и също, както ги учим? Други се отказват да четат класиката изобщо, трети се отказват изобщо да четат.
Мнозина стават цинични и решават, че пътят към успеха минава през неискреността.

За да постигнем тези резултати, ние полагаме извънредни усилия – и караме децата да правят същото.

петък, 2 октомври 2015 г.

Кестенова соната

Всяка есен ужасно ме е яд, че не успявам да измисля какво друго да правя с кестените, освен да им се радвам, да ги събирам по джобовете си и да ги трупам по лавиците.
Тази есен обаче всичко си дойде на мястото.

За "Музейко" и цвета на луната

Преди дни във в-к "Дума" излезе статията на Борис Данков "Вземете си "Музейко", оставете ни Ян Бибиян". Макар начинът на писане да издава, че авторът не се е водил точно от логиката (нито от преки познания за това, за което говори), реших да отговоря, защото всъщност темата за българския ракурс занимаваше всички, работили повече от три години върху концепцията за детския център. Само че не по начина, по който е свикнал г-н Данков, а без клишета и без миризма на мускалчета.


Защо в „Музейко” се говори толкова много за съвременна българска наука?

Защото българските учени определено се нуждаят от повече обществено признание в страна, където министрите си позволяват да говорят за БАН като за група „синодални старци”; където държавата традиционно гледа на разходите за наука като за „на гол тумбак чифте пищови”, за разлика например от цветните фонтани и лувърите.
Защото е хубаво българските деца да чувстват, че хората, които правят големи, полезни за всички открития, могат да се казват като тях.

Защо няма секвоя, евкалипт, кокосова палма, а бреза, хвойна, липа и пр.?

Защото няма нужда да пътуваш, за да изучаваш света. Можеш да започнеш от своята улица. Нещо повече – добре е да започнеш от нея, защото ако я познаваш добре, ще знаеш дали има някакъв проблем и ще намериш решение.  Искахме да избегнем „котловинната” нагласа, че онова, което се случва по света – включително екологичните кризи – не ни засяга.
И друго. Българската природа не е нещо скучно, което можем да си затрупаме с боклуци, да си изсечем и залеем с бетон, защото на кого му трябва, а после да си внесем палми в саксии. Тя се състои от живи организми, растения и животни, които също като нас са се родили тук. Струва си да учим децата да се отнасят добре с тези свои „съотечественици” и да живеят в равновесие с тях.

Защо археологията заема толкова важна част от етажа, посветен на миналото?

Защото искаме да провокираме искрено любопитство към историята – такава, каквато е, а не такава, каквато пасва на лозунгите ни. Ако надникнете в археологическия дневник, ще видите, че археолозите там много внимават да не доизмислят и да не доразкрасяват – защото веднъж „дописана”, истината може безвъзвратно да се изгуби.  А с нея и отговорите, които може да ни даде.

Космосът американски ли е? Или съветски?
Космосът не е ничий. Представата, че той "принадлежи" на някоя държава, напомня за онзи виц за луната, която съветските космонавти боядисали в червено, американските астронавти написали отгоре "Кока-кола", а македонците погледнали нагоре и въздъхнали "Луно, луно, земьо македонска..."   Всъщност акцентът в "космическата част" е чисто български - космическата оранжерия "СВЕТ", чийто макет децата могат да сглобят, е разработена от учени от БАН - факт, който ми достави истинско удоволствие и който за съжаление е малко популяризиран от нашите медии. Дано пък се сетят.


Защо „Музейко” не е финансиран от българския бюджет?

Въпросът е реторичен. Знам само, че десетките български учени, художници, автори, аниматори, организатори и изпълнители на целия проект щяха много да се радват, ако нашата страна имаше практика да финансира такива неща. А и никой не пречи това да става занапред. Има откъде да се започне – защо не и от детски литературни музеи. За среща с Ян Бибиян, може би? 

петък, 19 юни 2015 г.

Праистория за мъници

Всичко започна с това, че беше студено, а ние бяхме в Докторската по къс ръкав.
И СУ беше отворен.
И Палеонтологическият музей като по чудо работеше, макар да почакахме малко.
И баткото, който ни отключи, си пишеше нещо и не ни се скара, че пипахме дейнотериума.
А дейнотериумът не беше жив, както се опасяваше Ния.
И никой не се възхити на любимата ми вкаменелост от муха (поне така изглежда).

И уж знам, че в музей не се ходи просто така, а подготвен със занимания, и хем наскоро от "Експлораториум" ни бяха подсказали точно с праистория какво може да се прави. Ама ние сме малки за там.

Затова, като се прибрахме, си направихме сами кости от солено тесто (използвах случая да обясня за ставите). Ния направи и охлювче, което кръстихме амонит. А също и коте, което не беше праисторическо, ама котета винаги трябват. Жалко, че се счупи опашката при печенето.
На другата сутрин зарових "палеонтологическата находка" в градината, а после бързо трябваше да я "открием", защото заваля и шансовете на соленото тесто не изглеждаха добри.
Поне четиригодишните винаги се радват, като намерят каквото сами са скрили.

На другия ден правихме пещера. Трябват ви едно одеяло, някакво голямо цвете в саксия, малко клончета (моливи в случая) и електрически чаени свещи (взехме назаем от нашата кака, която си ги купи по Коледа от Икеа). Имахме и стар шперплат, боядисан от едната страна в боя за черна дъска, той свърши работа за стена на пещерата, за да можем да си правим пещерни рисунки. Иначе мислех да взема кашон, който да ползвам за същата цел.

Последно свършихме с Тефи, Тегумай и Тешумай, първобитните герои от "Приказки" на Киплинг. Беше трудно, защото някои хора не ми дават да чета там, където няма картинки. И винаги, когато има стихчета, искат да пея. От друга страна хармонията може и да не е била изобретена, знам ли :)



петък, 5 юни 2015 г.

За "Колко ягоди растат по морето?", или колко е важно да се говорят глупости

Римушки от забавачката? Под невинното име на английските „nursery rhymes” се крие четиривековна традиция на измисляне, препредаване и събиране на най-простички наглед стихчета, които обаче стоят в основата на немалко литературни постройки. Тези стихчета са, меко казано, ръбати.  Те не са съчинявани съобразно с правилата, според които всичко писано за деца трябва да е с щастлив край, поука и звънки рими, изгладено и колосано. Тези правила обаче са от деветнайсети век, а пък стихчетата са много по-ранни, като някои са записвани още от края на Средновековието, често в полетата на по-важни книги. От шестнайсети век нататък започват да се използват в някои пиеси – ще открием от техния дух например в дързостта на шутовете в Шекспировите комедии, в маята на една литературна традиция, която цени неочакваните смислови скокове, изненадващите съседства, езика като игра. Това е традицията на литературния нонсенс, на Едуард Лиър и Едуард Гори, на Джеймс Джойс и на Луис Карол, на Джон Ленън, Спайк Милиган, Джак Прелутски, Шел Силвърстийн, д-р Сюс и Монти Пайтън. Това е традицията на Джабъруоки-то от „Алиса”, в която изведнъж проговаря самият език. Всъщност някои от героите в „Алиса” са взети директно от тези стихчета, например един, който прилича на яйце… и двама почти неразличими персонажи, които се сбиват буквално за нищо… Но герои от „римушките” ще откриете и в други детски класики, издавани и неиздавани у нас. А и не само в детските книги – а и изобщо не само в книгите, а и в текстовете на някои от любимите си песни. Ако вземем например „кравата, прескочила луната”, ще я открием не само в познатата ни „Мери Попинз” (където благопристойната крава беше много нещастна поради прихваналата я скокливост), а и в неиздаваната още у нас, но популярна от десетилетия в Америка „Лека нощ, луна”, във филм на Джим Хенсън...  Един друг герой от книгата, тук представен по нов начин, шества из „Алиса”, но също и в книгите на Нийл Геймън, Робърт Ранкин и – ако прескочим в сериозната литература за възрастни – отеква в „Бдението на Финеган” на Джойс,, „Цялото кралско войнство” на Робърт Пен Уорън и „Лунният дворец” на Пол Остър. Освен това на Хъмпти-Дъмпти, както досега наричахме Валчо-Палчо, са посветени композиции на Арета Франклин и Чък Къриа… и това само като начало.

Затова ми е особено приятно, че на български тези стихчета зазвучават чисто и непринудено, сякаш са се измъкнали крадешката от мястото си в литературната история и са дошли да поиграят с тукашните четиригодишни – като равни с равни. В преводите на Александър Шурбанов и други класики са звучали като написани току-що, за нас, но тези стихчета са толкова майсторски, че звучат като покана за игра, покана за съучастие. Преводачът вярно е усетил, че преклонението пред каквото и да било, дори собствената им литературна традиция, е чуждо на духа им. Затова Хъмпти-Дъмпти е Валчо-Палчо, затова Туидълди и Туидълдъм са с други имена, защото разпознаваемостта на литературната „марка” всъщност може
да спъне играта. А тази игра я подемат деца на различни възрасти – от четиригодишната Ния, която учи наизуст и променя стихчетата, добавяйки от себе си различни предложения за поправката на лондонския мост, до Боян и Зори, автори на немалко от идейните проекти за илюстрации в книжката, и дори още по-малки читатели, които просто харесват особената ритмика и звучност на стихотворенията. При това преводачът не ги е „загладил”, не им е добавил от себе си звънкост, а е оставил детското ухо да свиква с ритмика, която не е тази на махалото, с рима, която не е тази на хлопката. Върнал  ги е обратно в игра – една ерудирана, сложна езикова игра, в която  децата са много по-подготвени да участват от своите учители.
Същия стремеж към свобода и отказ от подценяване на аудиторията струи и от илюстрациите на Ясен Григоров. 250-те страници с цветни илюстрации изглеждат непринудено, сякаш художникът се опитва да „забрави” онова, което знае, и да играе  с молива, химикала и цвета наравно с децата. Оставил настрана значителния си илюстраторски опит (вкл. като носител на наградата „Опера Прима” в Болоня), Ясен Григоров следва спонтанността на собствената си читателска реакция, вслушва се в стихчетата и приема тяхната покана за игра. Резултатът са рисунки, които предизвикват искрен откривателски смях у децата, пък и у възрастните. Всъщност вкусът към свободата личи във всички книги, илюстрирани от Ясен – от избраното на „От две до пет” на Корней Чуковски („Много ми е жал за кончетата, че не могат да си бъркат в носа” ) до още недовършената „Лъжите на Пипи” или поетичната „Облаците”, в която насред изисканите женевски книжарници читателят може да попадне на… билетче от „Етъра”, вмъкнато измежду другите елементи на колажа. Или в предстоящото тази зима българско издание на „Ангелите-пазители”, където…няма да издам. В „Колко ягоди растат по морето?” Ясен използва най-презряните графични елементи – не просто молив и химикал, а дори отпечатък от флумастер на гърба на страницата, следа от молив, разтъркана с палец на непослушен ученик и т.н.  Използва ги в целия диапазон до сложния, изпипан рисунък към „Една дама обикнала тлъст шопар” – така, както виртуозен музикант може ведната след сложни арпежи да засвири с два пръста.

Същото, което прави и преводачът на Чосър, Шекспир и Милтън, превеждайки детски броилки, приспивни песнички с неочакван край, истории за лавандула синя и зелена тревица, за кучето на име Киви, за кофата и метлата, за „парчета, въжета и опашки на куци кутрета”, за агънцето на Мери и булката на бача-барабача, коминочистача. Детски римушки от забавачката на езика, на голямата литература. Има ли ги и в българския – има ги, разбира се, ако разровим в детството си, ще си ги спомним. А тази книга е тук да ни припомни, че свободата, включително езиковата свобода, трябва да се цени и отглежда. За да черпим кураж от нейната дълга история.


петък, 29 май 2015 г.

Музейко (снимки крадешката)

"Музейко" още не е съвсем готов, но днес "Точица" заедно с други организации, работещи с деца (от любими по-любими, като "Детска архитектурна работилница", "Концерти на възглавници" и пр.) имаше възможност да разгледа отвътре какво се случва и колко остава.
Ами как да ви кажа...
1. Нямам търпение да разопаковат и инсталират всичко! Това, което се вижда, е по-хубаво от онова, което си представях. Не по-голямо, а по-хубаво, много намислено и свързано, и красиво.
2. Нямам търпение да пусна Ния да се разходи, когато всичко е сглобено. И сега възклицаваше на крака от мамут (дейнотериум), а той е три пъти колкаш нея, на вулкана и, разбира се, на частта за мъници.  Искам да знам дали ще иска да виси с главата надолу в пещерата като прилеп, дали ще й е интересно да задейства робота, да

намира разни "археологически съкровища" на "разкопките" или да усети миризмата на различни градски дървета. Искам да знам дали на Ането ще й е интересно да разбере за архитектурните материали и стилове, за строежа на земята или "човешката рибка" в българските пешери. Искам освен това да гледам града отгоре, от терасата на покрива.
3. Ужасно се гордея, че "Точица" е част от всичко това, а по-точно, че с Анжела Родел мъдрихме текстовете под експонатите и сценариите за едни кратки анимационни филмчета за различни храни, които пък правим с "Компот колектив". Ужасно се гордея, че в "Музейко" има и мои идеи, напр. костта от дейнотериум и възможността да си направиш "земетресение", като подскачаш върху нарочна постелка и задействаш сеизмограф :)
Ама най-много се гордея, че познавам част от хората, които го правят, от дизайнерите и художниците до някои много специални биолози. И най-вече - Надя, Бистра и Весела с неотслабващия им хъс и, още по-рядко, вкус. You rock!